Златко Ангелов: Сексът в литературата

Споделете статията:

 

 

 

 

Garth Greenwell, CLEANNESS. Farrar, Straus and Giroux (New York 2020)

 

“Колективният ни провал е бездънен. Сексът е

тема, огромна като океана, който покрива седем десети от

земното кълбо. Сила толкова фундаментална,

толкова разнообразна, гигантска, богата.

И въпреки това сме немощни да я пресъздадем на белия лист.”

 

Martin Amis, “Inside Story”

 

 

Четири години след успеха на първата му книга, “What Belongs to You” (FSG, New York 2016) – “Каквото ти принадлежи” (Black-Flamingo, София 2016, превод на Надежда Радулова), през януари в Америка излезе новият роман на Гарт Грийнуел “Cleanness” (чистота – Farrar, Strauss and Giroux, New York 2020). Преводът на тази втора поред книга за автора предстои да бъде издаден от Жанет 45 през първата половина на 2021. Което си е издателски риск, тъй като, според данни от  Black-Flamingo, след добре отразената премиера на “Каквото ти принадлежи” със специалното присъствие на Грийнуел в София, сериозни критически текстове не са се появили, а продажбите са вървели бавно; за четирите години от издаването до днес още не е изчерпан тиражът от 500 екземпляра. Книгата не се намира  в книжарниците, но е обявена за налична от големите онлайн търговци на книги.

 

Същевременно (цитирам от собствената си сериозна рецензия за книгата[1]) в Америка за “What Belongs to You” “започна да се говори дълго преди появата й като за един хомоеротичен роман, а след появата й по книжарниците тя бе единодушно одобрена и разхвалена от буквално всички – най-маститите и най-маргиналните – англоезични литературни критици като най-добрия гей роман на Америка. В течение на 2016 тя бе преведена на всички значителни езици по света, обявена за “най-добра книга на годината” в девет страни и Гарт бе справедливо признат за автор, който пише за любовта и секса между мъже по универсален начин, създавайки висока литература с общочовешко значение. Както каза тогава Арон Хамбъргър в рецензията си в The New York Times, Гарт използва литературата не просто като огледало, а като увеличително стъкло, фокусирано върху живота на гей мъже, но по значимост прозата му не се отличава от автобиографичните романи на Кнаусгор или Бен Лърнър, чиито протагонисти са хетеросексуални.

Всеки голям автор – последният, който прочетох да се изказва на тази тема, е Мартин Еймис във внушителния си автобиографичен роман, озаглавен “Inside Story” – е твърдял, че литературата разисква две вечни теми: любовта и смъртта. Като отговоря на някого или някоя, че пиша книги, почти като правило ме пита за какво са книгите ми; не съм намерил друг отговор, толкова конкретен и в същото време универсален, освен – пиша за любовта. Но подразбирането на часа е, че става дума за любов между мъже и жени. Питам ви от къде на къде, ако отговаря на същия въпрос, Гарт трябва да уточнява, че става дума за гей (ужасна дума в българския език) любов?

И тук му е мястото да изразя отчаянието си, че ми е трудно да предам на български многообразието на термини и думи за състоянието да бъдеш различен в сексуално отношение от мнозинството, каквито съществуват на английски. Българският език е избягнал да създаде такива понятия, понеже хората винаги са избягвали да признаят, че такова сексуално малцинство съществува. И че това са хора, които по нищо не трябва да бъда различавани, сочени като странни и, най-отвратителното, обиждани – впрочем, за последното в българския език има достатъчно изразителни думи. Но за хубавото и човешкото няма. Това е случай на езиков пренос, когато чуждиците просто не вършат работа; става дума за най-фини и интимни човешки преживявания и състояния, чието назоваване трябва също да произлиза по интимен начин от уникалните особености на родния език. Признавам, че и сега, четири години след отзива ми за този роман, “… не ми е лесно да намеря най-подходящите български думи, за да предам дори най-простата линия на повествованието и да избегна богатия на двусмисленост словесен арсенал, който различните култури употребяват, за да означат отношения, дефинирани от най-съкровени човешки потребости и социална стигма – дотолкова сложни и нееднозначни, дори бих казал нови и непознати, са отношенията и душевните преживявания, които съставляват плътната тъкан и на [новата книга] на Грийнуел”[2].

С българския контекст – и литературен, и социален – двата романа на Гарт Грийнуел влизат в противоречащи си, направо противоположни, съотношения. Хомосексуалното им съдържание ги среща с една враждебна аудитория. Обратно, обстоятелството, че сюжетите и на двата разказват на чуждестранни читатели за България, би трябвало да е предпоставка да срещнат благоприятен прочит от една национално горда аудитория.

По вялия прием на “Каквото ти принадлежи” е трудно да се направи категоричен извод кое от двете отношения се е проявило повече. Обаче едва ли трябва да си правим илюзии, че отношението към сексуално различните – известно на цял свят като не само нетърпимо, но открито враждебно – е онзи предразсъдък, поради който българските читатели, дори литературно издигнатите, не са стигали до осъзнаване и адекватна оценка на изключителната литературна стойност на този роман. И няма никакви признаци, че възприемането на “Чистота” ще бъде различно.

Рубриката “Прочетено за вас” се води от писателя Златко Ангелов

Нещо повече: българската аудитория се отнася с пуританска срамежливост към всяко по-детайлно описание дори на общоприетите сексуални отношения. Това със сигурност е резултат от доминиращата мачистка нагласа, че мъжът си доставя удоволствие, а жената го приема с подчинение и възхищение, следователно, какво толкова можем да научим от едно по-телесно описание. Още повече, че да се постигне словесен финес е трудно и на най-добрия писател, понеже езикът не предлага нюансирани и всеобщо познати термини. Така че не литературата не може да пише за секс, а хората (все още) не могат да четат за секс.

И не само простонародните реакции срещу книгите, в които тези термини се обясняват с възпитателна цел, са доказателство за това отношение. Литературните среди все още отделят “еротичната” литература като особен, трудно приеман за редови тип литература, която по подразбиране не може да бъде равна по висота на класическите образци в българската словесност. Когато представяше сборника ми “Еротични спомени”, чието непреднамерено четене би установило, че думата “еротични” е употребена в метафоричен смисъл, небезизвестният професор Михаил Неделчев настоя, че това е книга в традицията на българската “еротична литература”. Такава литература няма никъде по света. Има (или имаше) порнографска литература.

Литературата като изкуство, а това е високата литература без етикет, съдържа еротика не като нещо специално, от което трябва да се пазим, срамуваме или откажем, а защото еротиката е всекидневно човешко преживяване – като любов или фантазия. Гей еротиката е също такова човешко преживяване със свои специфични черти. Литературата, в която отношенията между гей хората заема централно място, има исторически запазена ниша, съзнателно подминавана или с мълчание, или с плахо споменаване, или направо с изличаване на гей елементите от произведенията. Но – изненада! – в тази ниша са и титани като Марсел Пруст, Уолт Уитман и Хенри Джеймс.

В своето интервю, дадено на Светла Енчева през октомври 2016[3], Гарт Грийнуел описва по най-разбираемия начин отношенията между специфичното (в случая, гей еротика, но то се отнася и до традиционно допустимата еротика) и универсалното (човешкото състояние): “… има смисъл да се говори за [“Каквото ти принадлежи”] като за гей книга. Защото това е книга, която е центрирана около гей животи. И е книга, която не се опитва да обяснява тези животи на хетеро-хората или на онези, които са отвратени от гей индивидите. Вместо това, както често казвам, в книгата се разказва за гей хората и тя е предназначена за гей хората (is about and for gay people). Ето защо, това е универсална книга – тъй като мисля, че литературата винаги удържа специфичното и универсалното. Специфичното не изчезва в универсалното. То остава. Затова книгата е гей книга – книга за специфичните видове връзки, които се пораждат в специфични гей общности. Ала тя е също и книга, която се отнася за човешките отношения изобщо. А това е универсално. Значи е две неща едновременно. Смятам, че това е гей книга и мисля за себе си като за гей писател, куиър писател. И настоявам, че това е така, както и че най-универсалният американски писател в наши дни е Тони Морисън, която пише книги, в които се разказва за чернокожите и които са предназначени за тях. Но това действително са универсални книги [за човешкото състояние]. Тъй че вярвам, че книгите, които са центрирани около живота на гей хората и са написани в гей общност, са универсални книги, книги с универсална ценност.”

В същото интервю Грийнуел настоява, че “има смисъл да се говори за това, че в разговора през времето между писателите, които се идентифицират като гей и тези, които, без да се идентифицират като гей, са със сложна сексуалност, има определен вид стил и естетика, използвани от куиър хората и разбирани от останалите. В този смисъл може да се говори за гей стил. Някои от изреченията, които пиша – много дълги и с много сложен синтаксис – принадлежат към традиция на писане, която, мисля, може да се разкодира като гей.”

Нека приемем, че “Каквото ти принадлежи” не е била достатъчно рекламирана, не е предизвикала достатъчно аналитични отзиви и общо взето е била приета с невнимание. Но има ли признаци, че пет години по-късно “Чистота” няма да бъде сполетяна от същата съдба, въпреки че е втора книга от световно известен писател, в която България е място на действието? Простият въпрос е: в общност, където на еротичното в литературата се гледа с подозрение или направо с неодобрение – на повечето читатели еротичните сцени изглеждат някак прекалени, а други им се радват скришом, но изпитват срам да споделят – а хората от ЛГБТ общността са преследвани, може ли книгата на небългарски гей автор, влюбен в България, да бъде оценена според литературните й достойнства? Защото каквото и да се каже за стила, езика, дълбоката психология на човешкото общуване при необичайни обстоятелства, дори прецизните описания на българската действителност, с които слабо познатата ни националност за първи път става достъпна на света със средствата на изкуството, то ще бъде контрирано с масовото отвращение на публиката от гей хората и с неразбирането на ролята на еротичното в човешката любов от пишещите интелектуалци. За институционализираната дискриминация на гей хората говори и самият Грийнуел: “До края на престоя ми в Американския колеж много често ми се показваше, че видимостта ми като гей не се възприема като желателна от много елементи в колежа – и американски, и български. И имаше съпротива на всеки опит за подкрепа на гей учениците, както и на тези ученици, които искаха да ги подкрепят.”

“Чистота” не е роман, въпреки че Гарт държи деветте разказа в него, обособени в три части, да бъдат наричани глави. В тях разказвачът описва своите скитания из София в качеството си на преподавател в Американския колеж, какъвто е и разказвачът му от “Каквото ти принадлежи”. Анонимността на очевидно фикционализираните автобиографични преживявания на разказвача е спазена като всеки, когото среща, той назовава с инициал. Но докато романът му е сложна семейна сага за предопределеността на желанието, за срама от осъществяването на желание, което не е мейнстрийм, както и за амбивалентното съотношение между гей секс в обстановката на крузинг и непълноценността на човешкото привличане към проституиращия мъж, “Чистота” е красива сбирка от импресии, които са нарисувани с различни цветове от гамата на гей стилистиката.

Всеки от тези разкази представлява среща на разказвача с мъже от България. В “Ментор” негов ученик споделя нещастната си любов със съученик. В “Господар” (заглавието е изписано с английски спелинг) той се подлага на насилие и унижение, за да получи секс, за който плаща; това е и лингвистично най-сложната глава, в която българските “мръсни” думи са тънко анализирани от автора, за да зазвучат в цялата си грозна студенина и вулгарност. В “Свестни хора” разказвачът се среща с приятели по време на протестите от 2013. Не мога да си представя български автор да опише с такава неутрална искреност и правдивост слабосилието на тези софийски вълнения, които се повториха през лятото на 2020.

В следващата триада от разкази, озаглавена “Влюбен в Р.”, разказвачът е заедно със своя любим – но и любовник – от Португалия в София. Това е типичната за Грийнуел ситуация, в която неговото класово и интелектуално превъзходство е съпоставено със страстната до отчаяние привързаност на неравен нему по социално или професионано положение млад човек (в романа това е крузърът Митко, тук е португалският студент, който търси смисъл за своя живот).

В последната тройка разказвачът прекарва една нощ в Созопол с писатели, една нощ в сексуален екстаз с млад проститут (“Името му означаваше светлина”, започва тази глава), и една нощ в дискотека с група младежи, в компанията на които си позволява да пие повече, отколкото носи, след което се прибира и приютява в апартамента си в Американския колеж една бездомна кучка. Като контраст, топлината между него и кучката е много повече отколкото тази между него и всичките негови срещи с хора.

Така завършва тази книга с брилянтна проза, която е невъзможно да се преразкаже – и то не заради сложния синтаксис, а заради сложните чувства, които владеят разказвача, който е едновременно гей и чужденец в страна с консервативна култура, и които той предава с невероятна яснота и предизвикателство.

Американският писател Гарт Грийнуел носи България в сърцето си и я познава до болка, без приповдигнатост и изкуствен патос, познава я така както един писател трябва да познава всичките сетивни сигнали, които излъчва пейзажа, където е настанена неговата проза. Той е влюбен в българския език, когото смята за един от най-красивите езици на света. “Чистота” е посветена на негов български приятел. София е била неговото убежище в течение на повече от четири години; тя е атмосферата на прозата му, в която той й придава ролята на действащо лице. В съдържателен аспект, аз съм склонен да смятам Гарт дори за американо-български писател, поне заради това, че в неговата проза България изглежда много по-автентична, отколкото в прозата на немалко съвременни писатели-българи.

Защо у нас книгите на автор като Гарт Грийнуел няма да заемат водещо място в пазарните класации и литературните награди? Причината е проста, но никой не иска да я признае. Гарт пише с непоносима откровеност! Той живее живота си с откритост и чистота. Тълкува литературата и себе си с една и съща отговорност пред нейната освободителна мисия. Неговата “Чистота” е метафора на Истината. Писателският скалпел на Гарт реже в дълбочина и, въпреки кървенето, стига до най-интимните точки на себепознанието (като специфика) и на човешкото състояние (като универсално). Той опровергава по категоричен начин песимизма на Мартин Еймис, че литературата не знае как да описва сексуални сцени. Посочете ми български автор, който пише така, защото аз не съм се още срещал с него.

[1] Поема за желанието, “Площад Славейков”

[2] https://www.ploshtadslaveikov.com/poema-za-zhelanieto/

[3] Гарт Грийнуел: Достойнството не се дава на човек, а му принадлежи – Маргиналия, 07.10.2016, https://www.marginalia.bg/analizi/gart-grijnuel-dostojnstvoto-ne-se-dava-na-chovek-a-mu-prinadlezhi/

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Златко Ангелов

Златко Ангелов е лекар, журналист, социолог и български писател. Напуснал е България през 1992. Живее в Испания от 2016. Автор на 6 книги, последната от които е романът “Хотелът на спомените” (ИК “Знаци”, Бургас 2020).