Нямаха Ян Палах, ядяха Ботевградска баница

 

Разправяха ми как известни журналист, режисьор и преподавател /писател/ дълго не можели да забравят участието си в потъпкването на Пражката пролет. Били в казармата през онова лято, когато България завинаги се опозори по причина несменяемия Тодор Живков, за което ще стане дума по-нататък.В Харманли бил разквартируван 22-и Мотострелковия полк, а в Елхово – 12-и МСП. Между впрочем, все места, където днес има бежанци и население, което вече трета година се чуди как да се отърве от тях. Дали има връзка между двете неща, вие си отговорете. Та, тези някогашни войничета, известни днес интелектуалци и хора на изкуството, са станали бройка от 2164 български офицери и войници, поведени от ген. Добри Джуров да се бият срещу „контрареволюционерите“ в Чехословакия.Натоварили ги на 33 машини „Т-34“ и – хайде, ще спасяват Източния блок от дисидентите  групирани около писателя Людвик  Вацулик. Вацулик написал, че  следствие съветския комунизъм, чехословашката „нация е достигнала етап, в който нейното духовно и интелектуално здраве са заплашени“. Предупрежденията на чешкия дисидент за процесите на гниене се отнасяли  до всички общества, ръководени от наследниците на Сталин, в това число и българското. Ето защо, яросттта на комунистическите държавници е изригнала неудържимо, а танковете на Съветския съюз изпращат в емиграция близо 300 000 чехи и словаци. Нашите войничета били посрещнати с плюване , населението хвърляло по тях яйца и горящи предмети с бензин. Поне така разказва в книгата си посветена на Пражките събития , чешката историчка Ивана Скалова.

Интернационалното лицемерие и безобразие на страните от съветския блок по това време отбелязало несравнима кулминация. Докато бъдещите писател, журналист и режисьор участвали /не по своя воля, естествено!/ в операция „Дунав“  на силите на Варшавския договор, в София връстниците им репетирали за младежкия „световен“ фестивал.Събитието, свръхконтролирано от агентите на Държавна сигурност, се открива на 21 юли. То преминава в духа на масово подмазване на комсомолските секретари, а безчислени плакати с надписи изразяващи непресъхваща любов към СССР, заливали буквално българската столица.Месец по-късно, на 21 август България вече е записана в европейската памет като първата страна, настоявала за военна окупация в немирна и жадуваща демокрация Чехословакия. И последната посткомунистическа държава, която се извинява за интервенцията си с решение на Парламента през 1990 г.

Поклонът пред паметника на Тодор Живков преди дни беше скандален. Не съм сигурна,че партийните функционери водени от новата си лидерка Корнелия Нинова, са знаели колко позор за страната ни е натрупал Тодор Живков. Пред паметника му в Правец възрастни симпатизанти слагаха венци от цветя, напълно вън от времето и европейското либерално пространство. Неадекватната артикулация на пиар специалистите на Нинова включваха признания за Живков като „велик държавник“. БСП по навик индоктринира членовете си с невежество по отношение на комунистическото минало. Електоратът им  не е  длъжен да знае. Добре е по принцип никой да не припомня еднопартийно управление на простоватия човек от Правец и персоналния му Централен комитет, ослепяващ  мисленето на жителите на България с официална цензура и жестока пропаганда.

Ръководството на БСП  извършило провокацията в Правец през 2016 година не признават,че са също част от престъплението на режима. Дори когато си играят на сляпа баба с позора на 60-те години, когато  танковете на Добри Джуров премачквали духа на чехите. Тодор Живков, този на когото коленичат днес, е смаял дори хардлайнерите на консултативния комитет на Варшавския договор. Настоявал е първи за най-радикална военна намеса срещу мечтателите за „комунизъм с човешко лице“ от Златна Прага. Окупаторското безсрамие на бившия „първи“ е основано на тежките политически и икономически причини, в които е натикал България. Концентрацията на партийна и държавна власт в ръцете му го е главозамаяла напълно. Напълно е завършено и тоталното обвързване на страната със Съветския съюз,  било наложително да се взимат безкрайни икономически кредит Това, разбира се, можело да стане само при наличието на обезличаващо обществената идентичност и всекидневно подчинение на Москва.

Преди да вкара България завинаги в позорната страница на военната интервенция в Чехословакия Тодор Живков вече е извършил и безсрочна интервенция в средите на българските журналисти, кинематографисти, писатели. През 1969 година атаката срещу волнодумеца Радой Ралин и неговите сатирични задявки с диктатора, завършва по типичен начин. Лично другарят Живков изпраща новогодишна честитка на Радой, което е поредния му ловък ход да върне в лоното на „православието“ блудния син. Поне така разказва изследователят Владимир Мигев в книгата си за българските писатели и комунизма. Ретроградността, стагнацията, верноподаничеството, са изградили китайска стена през която пилето на свободомислието не може и да прехвръкне. Страховитият Марксистко-Ленински култ  изхвърля от издателства поезията на Константин Павлов, спира филми като „Небето над Велека“, скършва мисълта и перото на онези, които дръзват да пишат извън т.нар. „социалистически реализъм“. А именно – хвала на социалистическия човек, хвала на индустриализацията, хвала на…Днес онези позорно слаби книги, слаби филми, никой не чете, затова пък литературата и киното ни едва-едва се съвземат от лошите навици на поръчката и клиентелизма, все още стърчат идеологически скелети, които никаква свежа плът не може да прикрие.

Живков е умеел не само да изпраща млади войничета на фронта в името на агресивната съветщина и човекопрестъпния режим. Неговите преки наследници вероятно мило и драго дават никой да не припомня греховете му и във външнополитически план, защото твърде скъпо ни струваше  международна изолация за мерзкото ни участие в Пражките събития. Цената на това свинство се изплаща мъчително бавно. Хипотетично, внуците на леещите квалификации срещу „демократите – соросоиди“ Александър Симов, Корнелия Нинова ,Светлана Шаренкова, Димитър Иванов и други известни и неизвестни партийни членове,биха могли да са изплатили тази цена. Много хипотетично.

Тодор Живков, първият партиен и държавен ръководител на НРБ не само изпратил нищо неподозиращите войничета в танкове да унищожат демократичните мечти на чехите. Той е знаел как да върти сопата и моркова. На някои от войничетата дал прием без конкурс във ВУЗ. На други – друго. После  им разкрил по-лесен път да станат партийни членове, та да им потръгне в кариерата.Те разбира се, му се отплащали. Поставяли на сцената правилни пиеси, доизграждали с каквото могат имиджа му. Тодор Живков особено се гаврел с писателите. Погнусени от спрените блестящи поетични стихосбирки, вбесените от системата на Георги Джагаров и отдел „Идеологически“ на вездесъщия ЦК, малък на брой поети започнали да пишат протестни писма. Писмата им никой не публикувал.Поетите и един-двама сценаристи, между които и забележителния Христо Ганев, партизанин от бригада „Чавдар“, скъпа на сърцето Живково, се разбунтували. Не искали да гласуват  партийното решение да се изпрати до Нобеловия комитет възражение срещу присъждането на Нобелова награда на писателя Александър Солженицин. Изключили ги от Съюза на писателите. После пак ги връщали и им давали големи държавни отличия…Живков имал манията да кара „непокорните“дори  да го обичат. Верен на народопсихологическия си нюх, Правешкият диктатор устройвал на писателите „литературни вторници“. Там той интимничел с тях,споделял,че социализмът не го бива, че икономиката издиша, ха-ха-ха. Сбирките продължавали по повече от 7 часа. Писателите се чувствали някакси по-свободни, езикът им се развързвал. За почивката и нахранването им, се грижело УБО. Личните преторианци на Живков им носели Ботевградска баница и кисело мляко. Такива работи се случвали няколко месеци по-късно от фаталната 68-ма година. И на следващата същото се случвало, и на по-следващата. И така, до падането на комунизма, когато като гръм от ясно небе за нахранваните, взе че падна Тодор Живков.

Тези пре-срамни години, когато бъдещите преподавател, режисьор и журналист, попаднаха като войничета във военната интервенция в Чехословакия, не родиха заклети опълченци срещу насилническия комунизъм. Окупаторите, както казах вече, си замълчаха,снишиха се, приспособиха се. Само Валери Петров е написал  стихотворението „Ян Палах“

„Ян Палах го няма и така ни се пада.

Сега всеки има своята вътрешна клада

На която страхливо, разтреперан и ням

Се самоизгаря от вътрешен срам“.

 

Стихотворението му е непубликувано,естествено

 

 

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).