Политиката на думите през погледа на потърпевшия

Споделете статията:

 

Езикът е сложно нещо, казва Умберто Еко. Езикът е ядрото на всяка култура, казва още великият маестро на писаното слово. Като чета пресата напоследък обаче, ме обзема подозрение за свежо завръщане на мисловното(езиково) ядро с принадлежащата му политика на думите, уж изчезнала завинаги. И понеже  тази политика се прави в медиите, ще поразсъждавам тук върху тях. И по-конкретно, върху ситуацията на редакторите в печатните български издания. Подозирам, че те все повече изпадат в тежка професионална депресия от всекидневните текстове, препълнени с квадратната реторика и думи-боздугани!

Наскоро статия от изданието “Правен свят” доби особена популярност. Тя бе мигновено преразказана от  „24 часа/online“, видимо възрадван от съдържащите се в нея идеи и патос. На следващия ден бе препубликувана от жълтия проправителствен Пик, както и в няколко по-маргинални сайтове.  Този масов интерес много вероятно се дължи на една проста причина.  Статията отговаря на читателските очаквания и вкус, а по същество е посветена на скандалното видео на Христо Иванов с Димитър Ламбовски. Още на първо четене става ясно, че всички опорни точки характерни за дефанзивния властови дискурс, буквално стърчат.

Ще цитирам ключови  фрази от текста.

Той(Христо Иванов) e „агент на чуждо влияние“. Ползва се с „подкрепата на западния мейнстрийм, подсигурен му от тандема Иво Прокопиев-Кристалина Георгиева“, “показва незрeлост и сектантска екзалтираност“. В десетка попада изречението „Христо Иванов е проектиран като задкулисен инструмент за натиск и диверсия“.

Нека да си представим какво й е на душата на редакторката(този джендър ръководи от последните години водещи медии, за добро или за лошо). Тя трябва да пусне за печат словесния талаш, ухаещ на поръчка и партийна повеля. Чувството й за непоносимост към чуждиците е притъпено от евроатлантическата й ориентация. Преглъща все още с мъка(живеем в 21 век и сме членове на Европейския съюз!) три до четири думи от арсенала на Студената война като “диверсия” и “сектантство”, събрани в едно изречение. По-сложно става, когато трябва да се редактират пасажи, в които възпаленият от правоверни емоции автор е „нагъчкал“куп мисли и чувства. Можем да си представим какви усилия се полагат, за да не получи читателя когнтитивен дисбаланс!

Как се пише за Христо Иванов от Да, България? Като за враг. Той е враг, който обсажда крепостта на доволните и хората с подсигурено бъдеще! А щом е враг, от крепостта на доволните и осигурените, обичат той да им бъде описван от дявола по-чер. След ” шпиони”, “секти”, “диверсия”, които действат като същински мехлем за душите, Христо Иванов, заедно с хората от палатките на Орлов мост, несъмнено се налага да бъдат остракирани! Както в древна Атина, измислила този метод за политическа  борба. Помните, тогава достатъчно са били няколко стотин души, за да се вземе решението за изгонване някой гражданин, опасен за демократичния ред!  Тези граждани са били нарочени не само заради тяхната популярност, но и заради проблематичното им влияние върху обществото!

Редакторката(редакторите) следят за вярната политика на думите.  Простото правило е да се пишат(публикуват) всекидневно статии така, че да може да проникнат в сърцето не само на твърдия електорат. Тези текстове целят и меката периферия!

И така се стига до…методите на вестник Работническо дело[1]от времената на контролираната мисъл и перо. Първо, изобретява се народен враг, асоцииран пряко или косвено с отвъдокеански интереси(може да са норвежки, защото норвежките врагове се котират в последните години супер добре на идейния пазар). Второ, добре е дебело да се намекне за шпионаж в полза на “лоша”държава, враждебна на българската(Русия е политически “коректно”). После, трябва да се каже ясно Кой има подмолна роля в организирането на протестите, както и Кои са акулите от финансовите мрежи, заинтересовани да бунят хаос по света и у нас(много подходящ е Джордж Сорос, крайно “съмнителен” филантроп, когото националисти и жълти медии за щяло и нещяло го щипят). Хубаво е да има и стрелба право в челото на някоя омразна на българския народ персона. Едно е да целиш общия фон на вражеската конфигурация, друго е ако задоволиш вкуса на публиката като й сервираш труп! Образно казано. За настоящата анти-протестите ситуация например, имената на Иван Кръстев, Иво Прокопиев са крайно подходящи. Не защото са толкова известни, а защото около тях мирише на Виена и Буджака. Пари и задкулисие. Според социолозите, в България не обичат богатите. Когато масовият човек чуе за апартаменти и имоти край морето, веднага тръгва да го мрази!

Откъде изпълзя тъпото, квадратно, еднозначно описание и интрепретация на фактите?Откъде ли, наистина…

Отговорът е лесен. Авторите на проправителствените издания са по правило носители на онази посткомунистическа менталност, която допада особено на читателите. Нищо, че  измежду тях има сериозен процент хора с различно ЕГН. И читателят с ЕГН от 99-та нататък, нерядко е носител на психология и умствени нагласи, все едно  са родени по времето на баба им. Затова, ако работите в медиите, практикувайте следното. Не поднасяйте интелигентно написан текст, защото публиката може да се размине с посланието. По-добре да се хвърлят мрежите на пропагандата  директно върху  простодушната, доверчива, наивна душа.

 

[1] Вестниците до 1989 година , между които е Работническо дел, имат за задача да бъдат колективен агитатор, пропагандатор и организатор(КАПО).

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).