Дрога, секс, порно в наградения с „Еми“телевизионен сериал

 

 

Навръх пандемията през август се състоя онлайн церемония без червен килим за наградите „Еми“. Номинираните звезди певицата Зендая, Дженифър Анистън и Оливия Колман гледаха  наградите по домовете си. Когато обявяват носителката на „Еми“, тийнейджърската публика по света аплодира възторжено призьорката – Зендая, цветнокожата изпълнителка на  героинята Ру от сериала „Еуфория“, както и  34 годишния режисьор и сценарист Сами Левинсон, страхотния оператор и целия актьорски състав изпълняващ пиянството, наркоманиите, секса без любов на момичетата и момчетата от едно американско предградие. За отличения сериал критиката казва, че съдържа почти всичко за Поколението Z.

 

 

                          „Еуфория“ е брутално реалистична

Софийската тийнейджърска публика припозна като „свои“ 8-те епизода на сериала. Сюжетните кръгове на малкия ад, в който живее, учи и се дрогира 17 годишната Ру са разказани по „американски“, но е и техният опит. Въпреки немалките различия между тях и отвъдокеанските седемнайсетгодишни. Сценарият е толкова шокиращ, че един от актьорите не издържал и напуснал. Има защо. Зомбираното зяпане в смартофоните, манипулиране и шантаж в социалните мрежи, качване на снимки в Инстаграм, са част от късното детство. Младите герои от „Еуфория“ имат свой свят с куп навици,  „непозволени“ от морален, естетически и здравословен аспект за предишното поколение.  В няколко епизода са показани внушителен брой секс и пениси, софт и хард порно, едър план на свирки, воайорско разсъбличане пред камера и виртуален полов акт, смяната на пола.  И насилие, разбира се. Пребитият до кръв за назидание на един от групата, полу-ослепял впоследствие; почти удушената любима на футболен лидер; платена драг кралица в предсъвокупително съблазняване на старец, са част от непоносимия  на места филмов пейзаж. Някъде се появява загриженият и безпомощен директор на училището. Никакъв успех в комуникацията не съществува между него и възпитаниците му. Нещо като комичните ситуации на тотално неразбиране между училищната власт и юношите в някогашния български кинохит „Вчера“.

Разказвачът зад кадър /Ру/ описва историята на всяко едно от момичета и момчетата от компанията. Историята на Мег започва от бебешкото безгрижие в майчината утроба, за да деградира до местна красавица за масова употреба. Следва историята как се получава идентичностна деформация от травма в невръстното детство. Хубавичко хлапе Нейт открива тайник на баща му, грижливо подредил  по азбучен ред селфита с безспорна порнографска стойност. Или разказа за алкохолизираната майка на Каси, споделяща уроци по сексуални техники с дъщеря си. Безмозъчни бащи, зяпащи идиотски сериали и кикотещи се на супер гримираната за поредното парти барби-дъщеря. Богатски къщи, с фуклив показ на басейни, градини и стаи за  полови разточителства. Алкохол,  хип-хоп, шарен кич и тъпи лафове. Впрочем, тийнейджърите не си говорят почти за нищо. А, да. Освен за секс.

На лунапарк десетгодишен дилър продава за 40 долара гевречета с опаковани в тях екстази бонбончета. Мутри зарибяват меланхоличен тийнейджър да продава разнообразна дрога, според нуждите на хлапетата. Спечелените пари от наркотици се надиплят в домашното шкафче, под носа на родителите. Пласирането им върви успешно по няколко причини. Първата, яко е да се друса човек. Купонът, свалките, чукането стават значително по-приятни. Второ, непоносимите изисквания  на възрастните се стопяват в мъглата, в която се забулва съзнанието на напушения. Любим израз на тийнейджърската група е „на кого му пука“. Тази житейска концепция е причина мнозина от съдниците на „Еуфория“ да кажат „ами това поколение си е виновно“.

Сериалът е заснет изключително красиво. Майсторската операторска работа показва  цялaта пaлитpa oт eмoции и пpoблeми – дeпpecиите, пaниĸ  aтaĸите, aлĸoxoл, нapĸoтиците и  съперничеството в coциaлнитe мpeжи. НВО нe ce cтpaxyвa дa пpecъздaдe aтмocфepaтa бeз цeнзypa. Пита се обаче, защо!

Режисьорът Caм Лeвинcън, cпoдeля, чe цeлтa нa cepиaла e дa ни пpoвoĸиpa и дa ни нaĸapa дa пoчyвcтвaмe нeщo – дa влeзeм в cвeтa нa млaдия чoвeĸ, ĸoйтo тeпъpвa ce opиeнтиpa и дa paзбepeм пpeз ĸaĸвo пpeминaвa.  Опозиции на тези творчески намерения са две. Първата е, че младите са толкова удавени в секса и дрогата, че светът за тях е унищожително малък, тесен, смърдящ на всевъзможни гадни детайли от телесния живот на човека. Бонусите на този свят получават готини момичета, които свалят готините момчета. Ако си дебел, неугледен, непопулярен, смотан, или като цяло аутсайдерът в престижната група на красивите, сексуални хищници, проблемът си е твой. Не наш. Груповата гимназиална култура е изключваща хора, които не са създадени по нормата. Каквато и да е тя. Наркоманите са типичните девианти. Себесъхраняващата жизненост на останалите ги стигматизира и праща в екзистенциалния кош за отпадъци.

Втората опозиция е по-интересна. Тя е вградена от режисьора в подхвърлената уж случайно реплика на едно от децата. Репликата е ключ към противоречивата етична динамика на филмовото произведение.

 

                     Кой им създаде Фейсбук? Кой?

Някъде във филмовия разказ когато натрупванията в живота на тийнейджърите тръгват да се превръщат вече в сякаш критичното послание на „Еуфория“, се случва странна развръзка. Тя е оръжието, което  задейства спусъка на вината и отговорността на родителите. Когато пушката е в ръцете на младите, може и да гръмне по бащата, например. Но по-вероятно е да гръмне срещу…самата дъщеря или гея-син. Образно казано.

Травмата на Нейтън, когото баща му е моделирал по образа на силния, печелещ винаги в училището и спорта, свалячът на най-красивите момичета е старателно подтискана. Също както и обратните му наклонности. Той е разкрил бащиното порно в най-крехката си възраст. Родителските 10 божи заповеди включват силно тяло за тренировките/Нейт вдига непрестанно тежести, извайва мускули, съзерцавайки се в огледалото/и високо самочувствие. Когато полицията го арестува за насилие срещу любимата Мег, баща му заповядва:“Излизай с вдигната глава!Не им се давай“. Става ясно, че тези мостри на непробиваемия за морални ценности мачо, има дупки. Нейтън страда от скрит хомосексуализъм, а финалният диалог с баща му, подлагал на изобретателен секс непълнолетни момиченца, е отчайващ. Той изпада в нервна криза, крещи и удря главата си в земята. Удря я много пъти. Удря я с крясъци така, че отдалечаващият се в коридора стар перверзник разбира що е то родителски крах. Обичал е сина си безумно, но още повече е обичал да завлича мъжки и женски същества от всякаква възраст в мръсна мотелска стая, за да се съвокуплява с тях. И не само. Всеки коитус бива заснет. Крупни планове на мъжки член и женска вагина са измежду визуалните постижения на порно-колекцията му.

В „Еуфория“ има една много нежна и сексапилна героиня. За нея филмовия разказ е отредил два кулминационни момента. Единият я показва на виенското колело в лунапарка, когато погълнала от скука екстази, Каси изпада в оргазъм пред очите на всички. Позорът я разплаква. Тя мрази себе си защото майка й я е формирала по модела на куклата барби, предизвикваща и винаги готова да консумира мъжка похот. Тъкмо затова обаче, на Каси й се случва онова, което я превръща в мъченица на собствените й свръхлиберални родители. Забременява. Плаче, защото без да подозира всъщност, тя е робиня на ценност, която е структурирала интимния живот на създателите й. „Ами ако мисията ми е да бъде майка!“ плаче изненадана от своето прозрение Каси. Завеждат я в клиника за аборт. Внимателен гинеколог й предлага да слуша музика, за да се отпусне. Слушалките са любима вещ за 17 годишната млада жена. Ако си припомним отново друг български филм „Всичко е любов“, ще разпознаем майките от 20 –ия и 21 –ия век в една обща роля. Тази на палача, макар че думата е силна. Дъщерите абортират, защото зародишът е непланиран.

 

 

         Защото Ру е наркоманка, а любовта й с транссексуалната Джулс е недостатъчна

Силните сцени на дрогираното момиче, безпомощно да се противопостави на зависимостта си от наркотиците, са сюжетната рамка на телевизионния сериал „Еуфория“. Тази рамка обаче е подвеждаща.

В групата на анонимните наркомани Рут лъже за своите усилия да спре. Понякога избягва от терапевтичната група. Друг път търси да се изповядва на един от тях, Али, бивш наркоман, който от сърце желае да й помогне. Али е откровен с нея и  нарича нещата със сурови имена. Безпътицата или постоянен престой в клиники за наркомани, е реалната прогноза за 17 годишното момиче. Ще се чувства отрепка, пренебрегвана и охулвана от всички, в това число и собствените й приятелки. Първата наркотична криза я е оставила гърчеща се на земята. Свръхдозата е била почти смъртоносна. Малката й сестра я намира  в безпомощно състояние. В болницата я спасяват, но тя няма воля да остане „чиста“. Скрито взима хапчета с валиум, използва въображението си да си набавя дозата. Малолетният дилър й дава покупката тайно, като не спира да й казва в какъв боклук се е превърнала. В поредната хипер емоционалната ситуация, Ру блъска отчаяно по вратата на невръстните продавачи на бяла смърт. Крещи „отвори проклетата врата, отвори проклетата врата“, за да сложи край на непоносимата абстиненция. Единият дилър се оказва, че има сърце. Иска да я пощади от нея самата. Не отваря, не й продава, казва й ,че трябва да се спаси и да спре. Всички тези току що пораснали деца са отгледани в света на наркотиците, без да ги е грижа,че самоубийствените им занимания ги отвеждат в никъдето. Или в криминалния живот. Светът на възрастните отвреме навреме изпраща служители на реда, за да ги спре. Спират ги временно. Те започват отново, защото знаят със сигурност, че няма да ги вкарат в затвор и са наказателно неотговорни. Маниите им са, че ако се друсат живеенето придобива особен чар.

Когато между Джулс и Ру започва оплетената в перипетии любовна история, не е трудно да се предвиди края й. Двете са щастливи, а после се разделят. Трансджендърната Джулс е непрестанно в своята лична еуфория, която тя смесва със здравословен егоизъм. Ру е различна. За да се хвърли в авантюрата на едно бягство  извън ужасния квартал с ужасните дилъри, сексманиаци, порнопроизводители, скапани учители и насилници от всички възрасти, тя трябва да отхвърли отговорността към майка си и сестричката си. Не може. Просто не може. Лесбийската любов е силна, първа, но тя не е всичко. Тийнейджърството може да смесва високото и ниското, ценностите и апатията, тялото и душата, но то е и време, когато се превръщаш в човек. Или не се превръщаш.  Любовната история е част от това време, но не най-съществената.

Бащата на едно от цветнокожите момчета е изисквал непрестанна желязна воля, рутина, за да издържа то на конкуренцията и да влезе в  колежанския  отбор по футбол. На друго не го е учил. Когато групово го изнасилват за назидание, Майк не знае какво да прави със себе си. Може само да се нахвърли върху момичето, в което май е влюбен. И да го унизи така, както само мъжете могат да унизят жените.

Децата и тийнейджърите, за които Сами Левинсън разказва са точно толкова нараними, колкото всяко младо поколение е. Но за да разкаже какво му е на днешното американско поколение, той майсторски е вложил щадящ драматургичен акцент. Не е сложно да го открием.

Когато бащата на Ру се разболява от лоша болест, цялото семейство страда. Искат той да не умре. Искат така, както всеки иска смъртта на най-близкия да го подмине. Но тя идва. След това започват дните без този, когото си обичал, но болестта го е отнела. Момичето лежи до болния, гледат телевизия, той дори се смее на някакви тъпотии. Смехът му е симулация на веселие, за да не се натоварва 11 годишното дете. Но Ру го усеща, а страданието от предстоящата загуба я разкъсва с ръждивия си нож. Болката е непоносима. Опитва веднъж от неговите лекарства. Става й приятно. После още веднъж. Пристрастява се. Дори не признава пред никого, колко я боли, че баща й е вече в гроба. Красивата й майка, довежда у дома нов приятел. „Не ти позволявам да седиш в стола на баща ми!“крещи Ру, макар че е напълно ясно какво се случва. Това не е изневяра на паметта за баща й. Жените имат нужда от мъж.

В последния епизод на „Еуфория“ младата героиня  плаче, тъгува, отново плаче. Безспирно.  За щастливото си детство. Детството е свършило с бащината смърт, останали са наркотиците.

Какво е различното в този филмов сериал? Сами Левинсън. Той застава на тяхна страна. На страната на 17 годишните. „Разказах лична история“, казва той. –  Не можех да не го сторя.“

В океана от  потребление на удоволствия младата личност съществува егоистично, самовлюбено и себеунищожително. Проблемите с комуникацията с възрастното поколение са повече от диагноза. Какво да им кажеш, когато ти се карат, сочат с пръст, закарват в психиатрични клиники! Нали точно  те, възрастните,  създадоха безкрайните удоволствия, хедонистични играчки и хероиновото щастие! Те завещаха култа към секса без любов. Порнохъбовете и пазарите за дрога носят милиарди на производителите, на старите търговци на смърт, както и на деца-търговци на бялото вълшебство. Аматьорските клипове на секс с малолетни се пласират много добре, всички са зарибени. Дори в час по математика, можеш да гледаш порно, никакъв проблем!

Освен това…преди да родят децата си, наречени загадъчно „поколението Z“, бащите и майките им създадоха и завещаха Интернет, Фейсбук, Инстаграм, смартфоните. Старите капани срещу скуката –  телевизията, неограниченият алкохол, също стават за употреба. Но са на второ място. Дори на трето. Първа позиция заемат наркотиците. Крек, LSD, кокаин, амфетамини, кристал мет, опиум, хероин…

„Еуфория“ е филм за дрогата, която  причинява стотици хиляди невидими убийства на 17 годишните. Те страдат от бремето на контрола, неспособни са за адаптация. Душата на дрогирания тийнейджър е като сърфа. Вълните те носят за радост, наслада, но и за тежки травми. Носят смърт. Саундракът на този сериал съдържа песента на Бионсе „Hold up“, меката балада на Анди Уилямс от 60-те „“Can’t Get Used To Losing You”“, хип-хоп, латино, до електронни, класически и инди и класически рок на Били Айлиш. Казва ни, добре дошли в техния свят.

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).