Елица Матеева: “Прасето“ или за българските „училищни джунгли”

Иска ми се в родното училище ситуацията да бъде като във филмите „На учителя с любов“(1967), или поне като в „Училищни джунгли“ (1955), като сме тръгнали да гоним Американската мечта, но уви режисьорите Джеймс Клавел и Ричард Брукс са романтици и идеалисти. В България, родният учител някога се е трудил с чувството за мисия – все едно е Робин Уилямс от „Обществото на мъртвите поети“(1989). С романтиката до тук: нито учителите са поети, нито трудът им всява респект сред учениците и родителите, а българските ученици, които посещават това позорище на нрави и социални порядки, добре, че все пак не са започнали да се стрелят както се случва другаде. Осъзнавам, че думите ми са гневни и остри, но в българското училище нещата не са розови. На децата се гледа като на „мъртви души“ – някаква бройка, която определя съществуването на училището като институция. Обаче има Видовден, защото пък повечето от децата възприемат нас „учителите“ като изчезващ вид динозаври, които не могат да променят света-а светът понякога е страшно и ужасно място.

След като гледах филма на Драго Шолев „Прасето“ съм убедена, че всички знаем какво става в училищата ни, но мълчим тъпо и упорито. Защо така, приятели?

 

„Прасето“ не е финансиран от държавата филм- този силен кино разказ за мен става двойно по-значим. Свободният, независим творец може да снима и да разказва така, както иска и умее. Всеки като ученик е бил ПРАСЕТО – всеки е имал срещи с детската агресия и се е чувствал безпомощен. Докато гледах филма, си спомних как едни мои съученички бяха ми изпратили по пощата писмо с фотографията ми – гледката е достойна за хорор филм или поне за сюжет за тийнейджър с психически отклонения, но няма да Ви губя времето с мемоарна фантастика, защото отдавна сме се изгубили във времето!

Комуникацията в „Прасето“ между деца и родители не се е променила много от времето на „Куче в чекмедже“. Аз съм дете от края на 70-те, а през 80-те родителите ни звъняха по стационарните телефони да ни напомнят,че яденето е в хладилника и трябва да се притопли. Проверяваха ни на кръгли часове – дали сме яли и измили зъбите си, когато бяха дежурни или втора смяна. Тогава ни поверяваха и на разни съседки. Ако имаш баба-всичко е наред! 40 години по-късно родителите чатят с децата по телефона и отново ни питат дали сме яли, сякаш яденето е най-важното нещо на света. Обаче яденето ни прави силни, а кюфтетата винаги са нещо вкусно. А бабите са баби, за да вдигат кръвно.

Румен е на 13 години, родителите му берат ягоди извън България и всеки ден майка му си пише с него. Румен е кротко, кръгличко дете с  голям апетит. Апетитът е заместител на онези неща, които не са около нас, на топлината, на прегръдката, на човека, апетитът лекува, но и създава излишни килограми. А когато килограмите се забелязват, то ти си вече различен. Румен е голям проблем за децата. Дебелината е стигма за момчето и заради нея той е наказван всеки ден от учениците в школото. Той приема със стоицизъм боя, не се съпротивлява и съвсем по християнски обичай предлага и другата си буза на насилниците. Единственото нещо, което не иска да загуби е телефонът, заради онова там, вътре: „Обичам те!“ от Мама. Децата го бият, а учителите се правят, че в училище няма насилие. Вместо да се воюва с агресията, директорът на училището раздава гениално правосъдие с клишираните си фрази и  назубрени педагогически нормативно обусловени тъпизми. Как се живее в подобна обстановка? Трудно, то не е живот, а оцеляване. Румен се опитва да оцелява. Всеки ден той знае какво го очаква, свикнал е, докато един ден унижението и оскръблението го превръща в насилник. Румен удря нов ученик, удря го, за да се защити, за да спаси онзи малък свят на любовта, скрит в телефона му. Бяга, крие се в гората, преминава през различни фази на страх и глад. От глад краде замразени пилета, после ги връща обратно, краде сандвич-като изплашва друго дете. Слава Богу, детето, което е ударил не е пострадало, всичко може би е било плод на фантазия, на някаква детска невроза. Децата обаче откриват Румен и го пребиват грозно, без да им мигне окото. Когато Румен се съвзема в болницата, той се движи трудно, но пък знае името си и помни възрастта си.

 

„Прасето“ е филм-рана. Вечерта след премиерната му прожекция във Варна говоря с родители на мой ученик за филма. Питах ги дали им е харесал: „то не е за харесване“, въздъхва майката. Бащата казва, че е потресен от филма, но му е харесал, а ученикът ми е толкова развълнуван, че ме гони, за да ме поздрави от единия край на улицата до другия…

Тази история можеше да има по-сгъстен ритъм, можеше да бъде по-динамична, но пък и така „Прасето“ покорява онзи зрител, който се вълнува от проблемите на децата. Сещам се, че този, същият мой ученик бе гледал „Подслон“ на Драго Шолев и по време на сцената, в която малки и големи са на трапезата, бе отбелязал, че у дома родители и деца си говорят по същия начин. Аз бих допълнила така: у дома родители и деца не си говорят въобще-всеки си е в своя филм.

Прекрасен е Румен Георгиев в „Прасето“! Невероятно естествен в лудостта на страха. Не зная как е направил сцените, в които героят му е поставен на ръба, но вероятно е използвал онази емоционална памет, която не може да прогони болката, защото Румен не преразказва с играта си болката, той е болката. Тук имитации няма, тук има истина от виковете на емоционалната му памет!

Филмът показва и друг проблем – общуването на възрастните по между ни. Човещинката е прогонена в тъмен ъгъл. Всеки е изцапан от калта на делника и сякаш светлина няма. И какво да прави в този свят тихият и кротък Румен? Как да му се противопостави, за да се съхрани?  Днес 15 годишният Румен Георгиев свири на барабани и чрез изкуството се лекува от болестта на времето- отвратително живеем ние големите, живеем без чувства.

Не зная дали изкуството, в частност един филм би се справил с агресията в училище. Но всеки опит е важен! През последните години пълнометражните филми, които създават родните кинематографисти, посветени на училището не изследват сериозно проблемите на децата и учителите. Разбира се има и бели лястовици като „Номер 1“ на режисьора Атанас Христосков и „Урок“ на режисьорския тандем Кристина Грозева, Петър Вълчанов – тук акцентът е мотивацията на учителя да бъде рицар на доброто, въпреки оцеляването,  въпреки ограбената духовност. Ето защо филмът на Драгомир Шолев „Прасето“ безкомпромисно и категорично преминава през травмата и избора да си различен. Какво можем и трябва да направим –  финалът е отворен и все пак в него има място за надежда.

 

Avatar

Елица Матеева

Елица Матеева е родена във Варна. Завършва Хуманитарна гимназия и Технически университет (спец. Право) в родния си град. Магистър – НАТФИЗ „Театрознание”, специализира „Режисура за драматичен театър” с худ.ръководител проф.Пламен Марков. През 2004 г. прави дебют като режисьор на професионална сцена (Драматичен театър „Сава Огнянов” – Русе) с пиесата “Криза в Рая” от Милена Фучеджиева. Тя e работила с българския ученик на Морис Бежар - хореографът Красен Кръстев в проекта Stereo Love. Спектакълът й от 2007 (ДТ-Ловеч) „PLAY/BACK” по романа на Педро Алмодовар „Пати Дифуза“ участва в различни родни театрални форуми, сред които ЕМТФ „Сцена на кръстопът”. Автор на книгите „Между театъра и киното” и „Целият свят е...кино!“. Артист на свободна практика, ръководител на кино школа за деца и младежи „Братя Люмиер“ към Общински детски комплекс – Варна