Алберт Бенбасат: Шестолъчка

Споделете статията:

Името го измисли брат ми Йосиф, аз веднага го присвоих, по-малък бях с пет години и всичко учех от него.

Двете шестолъчки ги изровихме от чекмеджето на бюфета, където се криеха конците за кърпеж, игли, напръстници, карфици, една бримколовка и разни дребни джунджурии.

Малки, жълти, елегантни, колкото брошки, симпатично изглеждаха.

Направо украшения, реших. Приличаха на по-едри шестоъгълни копчета от бакелит. Имаха си даже дупчици за зашиване към дрехата, ставаха за носене. И за игра също ставаха.

Живеехме във времето на петолъчките, та най-вероятно брат ми се е повлиял от това обстоятелство. Но като неоспорим авторитет Йосиф ми обясни, че шестолъчката е еврейска звезда. Можел да ме научи как се рисува. Правиш първо един триъгълник, показваше той. Същия, само че обърнат наопаки, рисуваш отгоре.

Беше лесно, взех молива и бързо се научих. Прав триъгълник, обърнат триъгълник – шестолъчка. Леко пияни първоначално, после с изправена стойка. Нашарих половината тетрадка на брат ми.

Йосиф допълни, че двете шестолъчки принадлежат на мама и татко, едно време ги били носели, длъжни били да ги зашият на дрехата си, понеже били евреи. Вече не били длъжни, поради което ги били захвърлили тук.

Недоумявах (петгодишен бях) за какво е било нужно да носят мама и татко тия шестолъчки. Не че виждах нещо лошо в това, казах вече, че тия брошки внушаваха симпатия и ставаха да си украсиш с тях дрехата.

Баба Рашел разправяше страшни неща. Как в лагерите (кои лагери?!) евреите са били правени на сапун. Как за малко и те, мама, татко, баба, хиляди хора, деца също, са щели да станат на сапун. „На сапун ли?!” Защо тъкмо на сапун? Вкъщи се използваше един груб миризлив сапун, белезникав на цвят, с който перяхме, но и се миехме, понеже друг нямаше. Върху калъпите беше изобразен петел и може би поради туй самият сапун се наричаше „Петел”.

Разгледах на спокойствие парчето напукан сапун до умивалника в двора, чийто петел се бе изтъркал от употреба. Направен бе от свинска мас и кой знае какви още противни неща. Този миришеше гадно, а как ли е миришел онзи, дето са го правели от хора. От евреи.

Обичах да се залисвам с шестолъчките, да ги въртя из ръцете си, даже да ги забождам на разни места по облеклото си според сезона. Моите родители не одобряваха това мое развлечение. Баща ми изръмжаваше нещо от рода на „Нямаш ли с какво друго да си играеш”. Нямах. Защото играчките бяха кът. От друга страна, шестолъчките бяха живото свидетелство за истинността на бабините приказки. Изпитвах някакво противоречиво чувство от тая игра, присъщо само на дете. Лазят те тръпки, страшно е и е хубаво.

 

 

В чекмеджето заедно с макарите и жълтите брошки се търкаляха и две-три сребърни монети, т.нар. столевки от царско време. Играех с тях, отново с известен респект. Тежки, стабилни, достолепни, не като новите пари, които имаха твърде срамежлив вид. Върху лицевия им овал изпъкваше барелефът на един плешив чичко с мустаци. Околовръст пишеше „Борисъ ІІІ”.

Познавах буквите, но трудно ги четях, още не ходех на училище, а и навън много-много не ме пускаха да излизам по здравословни причини. Пък и това „ъ” и това „ІІІ”, сложени след името, въобще не можех да ги разгадая. Йосиф обаче, освен босоног бандит и пълен пролетарий по отношение на облеклото и храната, бе твърде учен за възрастта си. Той с лекота разчете този енигматичен текст, който се срещаше и върху старите пощенски марки, залепени върху пликовете на писмата между мама и татко, когато са били млади и разделени – тя изселена в Кюстендил, той в еврейски трудов лагер (информацията е от по-късните ми години).

Брат ми мъдро си навря очилата в скъпия потъмнял метал, взря се във венеца от букви, след туй натърти с непоклатима увереност:

– Бо-ри-съш. Борисъш! Така се чете.

– Борисъш – повторих аз, без сянка от съмнение в правотата на думите му. – Борисъш.

И сега понякога му викам така на цар Борис Трети.

Харесвах една снимка на мама и татко като млада съпружеска двойка. Бяха приседнали върху градинска морава, доближили глави, невъзможно красиви. Ще кажеш, колко са влюбени и щастливи тия двамата. А на ревера на Ничко (баща ми) и на блузката на Вики (майка ми) – светят сигнално две малки звезди. Шестолъчки. Ще подпалят хартията. Ако не знаеш какво е, ще кажеш, че са значки, брошки. Бяха знаци, дамги, дето ги слагат на животните, преди да ги пратят на заколение. Какво толкова сме им сторили, та са решили първо да ни бележат с шестолъчки, а после да ни убиват?!

Не искам да лъжа, това за животните го разбрах по-късно от филмите.

Макар да не се пишеше и говореше на тая тема, научих от баба и родителите ми, че ние, българските евреи, като по чудо сме оцелели от унищожение в лагерите (пак тия лагери!), благодарение на което и аз съм се пръкнал на тоя свят.

 

 

Рашел смяташе, че Господ и цар Борис Трети са ни избавили от участта да станем на сапун. Това беше нейната и на поколението й историческа истина. Родителите ми отричаха причинно-следствената връзка между монархическата институция и еврейското избавление. Но не казваха също и другото – че Партията и Първият й ръководител са го направили (версия, която постепенно бе официално наложена). Те бяха преживели твърде много за малкото си години на тоя свят, за да вярват на подобни приказки.

Жълтият цвят ми говори за омраза, раздяла, болест, нещастна любов. Жълти дрехи не нося. Виждат се отдалече, правят те удобна мишена. Такава е била целта.

Колкото до лагерите, с подробностите се запознах, когато пораснах. Установих също, че други, колкото и да порастват, не знаят за тях. Или не вярват. Моите впечатления са от пионерските лагери, но то е различна история.

По едно време жълтите звезди изчезнаха от дома ни. Кога точно – не знам. След преместването ни от къщурката на ул. „Странджа”, наемана по линия на Софжилфонд, в купения със заеми и люто пестене апартамент, баща ми се зае да прочиства семейното имущество, напоено с памет за миналото. Дали искаше да го забрави? Едва ли, а и как би могъл. По-скоро искаше да се прости с тия кошмари, заличавайки веществените доказателства. Мизерията и унижението, въплътени в стари омразни предмети, трябваше да бъдат изхвърлени: или на боклука, или при вехтошарите – срещу дребни стотинки. За да се отвори място за новите ценности, които нахлуваха в битието и бита ни.

Така си отиде радиото „Филипс”, което бе най-ценната вещ от „Странджа”, с размери на кутия за обувки. Замина си грозната спалня на нашите, дъбова, заемаща три четвърти стая. От едната страна лягаше Вики, от другата Ничко, аз по средата, Йосиф – на изтърбушената кушетка. Изчезна и „лавора” (думата е шпаньолска) – солидна дървена ракла, донесена от бабиното таванче над кино „Петър Берон”, което обитаваше, преди да я приберем окончателно у нас. Простихме се със сребърните столевки от царско време, с един часовник-касичка, с чугунената ютия на въглища, пуфтяща като парен локомотив… Спасена бе шевната машина „Сингер”, защото влизаше в употреба. В употреба влизаше и една трийсетсантиметрова шивашка ножица, черна, немска, марка „Пума”. Тя стана мое владение и днес лежи на библиотеката ми. Реликва. Леко е ръждясала, но реже безпощадно. „Сингерът” е при Йосиф и при нужда също работи.

Веска, съученичка от гимназията, с която се канехме да ставаме гаджета, носеше златно кръстче, висеше й току над второто копче на престилката. За мен бе просто украшение, бих си го закачил и аз, стига да ми паднеше отнякъде.

В голямото междучасие класната й направи забележка да го свали. Забранена била религиозната символика в училище. Веска не се подчини съвсем, продължи да носи кръстчето, само го скри под якичката на престилката. Тогава класната публично я порица в час. Нарече акта й на неподчинение „вражеска религиозна пропаганда”. Веднага ще го свалиш, нареди, ей тука, пред целия клас. А Веска се разрева, каза през сълзи, че кръстчето е подарък от майка й, не бивало да го сваля.

– Махни го веднага! Кръстчетата са забранени за носене!

– А шестолъчка може ли? – обадих се тихо от място. Исках да изпъкна пред бъдещата си любима.

Класната не чу добре:

– Стани, Алберт! – заповяда тя. – Повтори какво каза!

Изправих се и в пристъп на влюбена смелост повторих:

– Питах, еврейска шестолъчка може ли?

Бях изгонен от час без коментар от страна на класната. Същия ден ме извикаха при директора. За първия срок поведението ми бе намалено с две единици.

През един кратък романтичен период излизахме заедно с Веска. Закъсняваше за среща, но за сметка на това се прибираше рано, по нареждане на майка й. Веднъж не дойде. Не я били пуснали, оправда се после. Следващия път дойде, по-следващия – не.

Докато накрая каза:

– Майка не ми дава да ходя с тебе.

Попитах защо. Мислех, че причината е, дето не съм отличник.

Тя се притесняваше да отговори, аз настоявах.

– Мама каза – промълви Веска: – „Тоя евреин ще ти изпие кръвта. Евреите пият кръв.”

В същия момент се сдобих с жълта шестолъчка на ревера.

Гео Милев е съставил една стихотворна „Антология на жълтата роза”, сложил е подзаглавие „Лирика на злочестата любов”. За жълтия цвят фолклорът може да подскаже допълнителна символика.

…Станал съм вехтошар на спомени, възстановявам изгубените стари вещи. Купих евтино часовник-касичка, досущ като бабиния. Развален е и не може да се оправи, но какво от това. И касичката на Рашел не цъкаше. Придобих и цели две ютии на въглища – мъжка и женска; те се редуват да украсяват чугунения радиатор на парното. Монети с лика на Борисъш имам няколко. Спомен са ми от баба Дида, най-добрата тъща на света.

Търся портативно радио „Филипс” отпреди Войната, искам да слушам Бюлетина за нивото на река Дунав на средни вълни. Любимото ми място е, когато старият Кирил Богоявленски произнася Sans changement. Знам, че нито бюлетин по радиото има, нито ще хванеш нещо на средни вълни. То и апаратът едва ли ще работи, лампов е, сега няма такива части.

Търся и две жълти шестолъчки. Може и само една. Стига ми. Все още не съм намерил, май масово са ги изхвърляли, при положение че не са били задължителни. Ако знаете някой да продава, обадете ми се.

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Алберт Бенбасат

Алберт Бенбасат (1950) e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги, сред които „Българската еротиада” (1997), „Литературни приключения” (2000), „Книгата като тяло и като дух” (2004), „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца” (2005), „Печатни пространства и бели полета” (2010), „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване” (2011), „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век” (2013), „Лъженауката за книгата” (2014). Редактор и издател на сп. „Критика” и Библиотека „Критика”, редактор и съставител на множество книги.