Алексей Пампоров: Морковът и пръчката ни водят към пропастта на социалната дезинтреграция

 През последните 10-15 години все повече се убеждавам, че българските политици са слепи за истинските социални проблеми. Те успяват да видят единствено негативните последици – за които обвиняват предишните политици, малцинствените групи и/или външни конспиративни заговори. Казано иначе, говорят за лекуване на симптомите, без да лекуват болестта, като отказват да поемат своята вина в препредаването на заболяването. Проблемът за това става все по-очевиден. Независимо дали говорим за демографска криза, домашно насилие, отпадане от училище и т.н. – на политиците им липсва цялостно разбиране за интелектуалното усилие, което следва да стои зад публичните политики. Те непрекъснато говорят за „моркова и пръчката“, т.е. за „поощрения и наказания“, без вероятно да си дават сметка, че в публичния дебат преди Втората световна война, така се характеризира отношението на Третия райх към „австрийското магаре“, както и цялостната политика на Сталин към народа си.

Илюстрацията е направена от Бордмън Робинсън през 1916 г. Собственост е на Библиотеката на Конгреса на САЩ. За настоящата публикация е взета от Уикипедия

Наскоро** вицепремиерът Томислав Дончев се „изненада“, че много хора нарекоха подобно негово изказване „фашизъм“. Това показва само, че от една страна не е осъзнал дехуманизиращия и осмиващ елемент на израза – когато е насочен към етническо малцинство. От друга страна показва, че е попаднал в капана на финансовите схеми, които си представят управлението като отпускане и спиране на едни пари. Да де, ама не! Факт е, че реализирането на публичните политики изключително много зависи от наличните за това бюджети, но наливането на пари в нереформирана система е безсмислено разхищение, а наказването на уязвими групи и вменяването им на вина, ако не законово, то е морално престъпление.

Конкретният повод за изказването на министър Дончев е фактът, че през последните 10 години в България от училище годишно отпадат приблизително 20 000 деца. Вместо да говорят за промяна на Конституцията, за ограничаване на права и репресивни мерки, г-н Дончев и г-н Красимир Вълчев (понастоящем министър на образованието) трябва да си дадат сметка, че това е системен проблем, който изисква адекватни превантивни мерки, а не „надзор и наказание“. Неслучайно преди 2 години публично критикувах политиката за 600 стипендии за ромски деца, като казах, че ще има нулев ефект в национален мащаб. Мнозина ми се разсърдиха тогава, но очевидно се оказах прав. По същата причина миналата година бях скептичен и към механизма за обхващане, нищо че бяха сформирани 7000 екипа. И тогава мнозина ми се разсърдиха, без да помислят, че по данни на НСИ над 1/3 от децата заминават в чужбина, т.е. няма как да се постигне търсеното въздействие, въпреки добрите намерения на МОН. Понеже журналистът Илия Вълков в едно интервю преди няколко дни ме прикани не просто да съм критичен, но да предложа мерки, по-долу само накратко ще скицирам някои възможни подходи, с уточнението, че една адекватна стратегия изисква няколко месеца работа на екип от специалисти.

Съвременното разбиране за превенция я разглежда като три вида: 1) първична, която засяга цялата съвкупност (т.е. всички деца); 2) вторична, която засяга специфични уязвими групи (т.е. онези групи деца, сред които се наблюдава най-интензивно отпадане) и 3) третична, която засяга вече претърпелите събитието (т.е. отпадналите деца). Мярката на МОН може да се класифицира именно тук, а отдавна е ясно, че третичната превенция има най-малка ефикасност и най-малка възможност за въздействие. Това означава, че преди да говорим за пръчки, тояги и отнемане на права, трябва да видим какво може да се направи както в системата като цяло, така и за специфичните групи в риск. Говорейки за групи в риск от друга страна, трябва да си дадем сметка, че отпадането се случва по различни причини и трябва да има целеви политики към всяка от тях. Най-грешният подход е да стъпим на предразсъдъците си: защото са цигани, защото са селяни, защото растат без родители… и да си легнем доволни от констатацията. Ами не, не е заради това!

В България има гета и е крайно време да спрем да си затваряме очите за това. Много хора мислят гетата за „цигански махали“ и с това изчерпват въпроса. Това обаче е не само погрешно, но и непродуктивно. Ромите в гетата са само около 50-60% от населението. Не може с политики „за роми“ да решите проблемите на гетата. Проблемите на гетата искат политики „за гетата“, което е съществена част от вторичната превенция: мерки срещу въздействието на средата. В това отношение трябва да признаем, че МОН започна да прави първите успешни стъпки с политиката за образователни медиатори. Но само те не са достатъчни. Не може да очаквате от дете, което спи на пода в къща от една стая, в която живеят още 5-6 души, че ще има същите образователни успехи като дете, което ходи на частни уроци и има самостоятелна стая с интернет и лаптоп. Причината за разликата не е в етноса на децата, а в структурните им възможности. Какво може да се направи? Ами например изнесен образователен център, в който децата да се чувстват „като у дома си“. Така, вместо да се чудят къде да отидат и какво да правят след училище – ще им осигурим място за самоподготовка в сигурна среда. Направете пилотен проект в различни типове гета! Измерете ефекта! Оценете ефикасността! Направете го устойчиво!

В България живеят огромен брой домакинства, които имат един или повече членове, работещи в чужбина. Не бива да си затваряме очите и за това. Щом над 1/3 от децата са ту тук-ту там, трябва да се изработи механизъм за приобщаването им и то към съответната възрастова група. Не е адекватно – както се случва сега – да връщате 14-15 годишен тийнейджър при първолаците, защото е неграмотен*. Той има съвсем други проблеми, иска съвсем друг подход. Така тормозите и детето, и учителя, пречите и на другите деца. При такива ученици може да се помисли за система от допълнително индивидуално менторство – дали чрез специално назначен учител, дали като допълнителни часове, дали като делегирана услуга към НПО. За 3 до 6 месеца при целенасочена работа едно дете може да навакса пропуснатото. Но тук е много важно още нещо. Шовинизмът на образователната система  пречи да осъзнае, че тези деца не са „билингви“, или ако са – това не прави българският език „естествен“ за тях. Те може да знаят ромски и турски, турски и немски, ромски и френски, и т.н., и т.н. Трябва да се промени начинът на преподаване на български език за деца, които не го знаят и които не го говорят у дома си. Подходът на системата е погрешен, защото мисли българския като задължителен, а децата няма откъде да го научат предварително. И тук идва поредният системен проблем: не всички деца имат достъп до детски градини и предучилищно образование. Не е лоша идеята за задължително предучилищно образование след 5 годишна възраст, но то беше въведено без да има осигурена инфраструктура и фактически достъп. А вина отново се вменява на семействата. Категорично, не! Липсата на инфраструктура и адекватни политики доведе до отпадането на деца в селските райони, дори там, където няма етнически малцинства. Не си ли давате сметка за това? Не е ли ясно, че проблемът е системен!

И накарая, но с най-голямо значение, е първичната превенция. В момента имаме учебно-срочна система подходяща за аграрните общности от 19 век, с учители, учебни програми и методи на преподаване подходящи за индустриалното общество от средата на 20 век, а децата и индустрията – основана на знание – живеят в 21 век. Казано иначе, България им нужда от революционна промяна на образователната система, която предлага гъвкавост – съобразена с интересите и уменията на ученика; която предлага интерактивност – разбирана като динамика на преподаването и засилено ученическо участие и инициативност. Ясно е, че не можем с едно щракване да превърнем всички училища в „Музейко“, но можем радикално да променим учебната среда, учебните програми, качеството на взаимоотношенията „учител-ученик“. Крайно време е системата да разбере, че „даскалите“ – които повтарят шаблони и се държат авторитано и пренебрежително – са един от източниците на отпадане от училище. Превенцията са „менторите“ – които разчитат на „учене, чрез правене“ и подкрепят индивидуалността на всяко дете. И това важи за всички деца – от тези в детската градина, до онези с бакалавърските шапки.

*Маргиналия, “Вицепремиерът Томислав Дончев: Да се ограничат правата за хората  без основно образование, правозащитници – това е дискриминация и рафиниран фашизъм”

**Преди седмица Маргиналия зам-министърът на образованието Деница Сачева представи идеите на МОН за мерки за пътуващите деца.

 

 

  

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Алексей Пампоров

Алексей Пампоров е доктор по социология и доцент в Института за изследване на обществата и знанието при БАН. Ръководи социологическите изследвания на Институт „Отворено общество – София“ (от 03.2007 до 07.2016). Чете лекции по „История и всекидневна култура на ромите“, „Социология на семейството“, „Антропологическа демография" и „Електорални изследвания“ в СУ „Св. Климент Охридски“, както и „Демография и публични политики“ в ПУ “Паисий Хилендарски”.