Андрей Даниел напусна този свят. Дирята от неговото изкуство ще остане огромна, но загубата на човека и приятеля Андрей – неизлечима

Споделете статията:

През  ранното лято на 2012 година Андрей стана неизбежно част от една малобройна група. Искахме да направим публични  непознатите факти за евреите у нас. Дължахме и го. Както и  да защитим правото им да не забравяме за тяхната горчива съдба.

Разговорът ни неизбежно стигна до две абсолютно важни за двама ни имена (макар и по различен начин): Леон Даниел, баща му, театралният режисьор, бунтарят. И Валери Петров, поетът, големият майстор на фината ирония срещу дебелокожите. Оказа се, че  те(по различен отново начин) са били за нас като спасителен маяк в сумрака на „онзи“ режим.

Андрей сподели и още нещо. (Приблизително същото е казал пред Людмила Димова от Портал Култура, който иска може да прочете възхитителното му интервю, препубликувано In Memorian ).Каза – „Когато забравях, че съм евреин, винаги се намираше как да ми го припомнят“.

В края на следващото лято различни институции отказваха да отворят вратите си за премиерата на книгата на Румен Аврамов и Надя Данова за българския Холокост. Звъннах на Андрей. Каза ми, дай ми час. След това отидох с препоръката му при тогавашния ректор. „Бихме могли да се свием в залата с кубинските художници…“помолих без особена надежда. “Не сме много хора, а в книгата ни има уникални документи как 8 месечното бебе Ицхак са го хвърлили във вагона за Треблинка… И още куп мъчителни за разказване престъпления срещу нашите, българските евреи“. Ректорът беше свестен. А може би името на Андрей Даниел беше златният ключ към неговата душа. Звъннах му на следващия ден, според уговорката. “Питахте ли борда на Академията”, отново без особена надежда попитах. “Да”, беше краткият отговор. “И… какво?”” Не искат. Не е подходящо”. “И после…”за пореден път песимистично попитах. “Ами…упражних правото си на ректор. Имате залата!”

И разбира се, добави. Щом Андрей Даниел иска това…

Андрей Даниел беше не само великолепен художник. Беше гражданин. В несъществуващата вече „Култура“ е подписвал отворени писма срещу антициганизма още когато в село Мечка искаха да проведат етническо прочистване в края на 90-те години. В моята правозащитна организация подписваше всичко. Нормално. На онази храбра конференция, която малобройната ни група направи през 2012-та, Андрей придаде нещо важно. Нещо, което излъчваше лицето му. Страховита интелигентност.  Онези, които винаги са му припомняли(в случай, че той е забравил), че е евреин, бяха  пълни нищожества пред него. И пред неговите сънародници.

 

Прощавай, Андрей!

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).