Антоний Тодоров: Пандемията върна публичната власт на терена, отстъпен в продължение на много десетилетия на пазара

 

В рубриката за анализи и прогнози “Утре”, създадена специално в контекста на пандемията с Ковид-19, днес ви представяме интервю с проф. Антоний Тодоров. Освен преподавател по политология в НБУ, той е и един от авторите на политическия манифест „За републиката“, написан с още трима изтъкнати интелектуалци. Миналата година посланикът на Р Франция Н.Пр. Ерик Льобедел удостои проф. Антоний Тодоров, д.н. със званието кавалер на Националния орден за заслуги.  За читателите на Маргиналия професорът казва:Живеем във време на безгранична вяра в технологиите, убеденост, че те ни дават почти божествени способности. Не разбираме все още, че съществуването ни не зависи единствено от нас, а от околната среда, в която човешкото общество е възможно.

Проф. Тодоров, в света се говори за национализации, отложени данъци, компенсации. Обществата сякаш отвръщат лице от капитализма и търсят отново опора в „тоталната“ държава, предчувствайки и началото на свирепа икономическа рецесия. Какво всъщност се случва?

Рефлексът на обществата е напълно резонен, след цяла епоха на господство на глобалните дерегулирани пазари, които превръщат всичко в стока и затварят всички социални отношения в логиката на пазара. Налагането на тотална конкуренция (между индивидите в търсене на работа, между градовете в търсене на инвестиции, между нациите в търсене на преимущества) отслаби публичните власти. Това се вижда повсеместно, особено в либералните демокрации, където пазарната логика изглежда е успяла да се наложи като господстваща. Навсякъде виждаме, колко затруднения имат правителствата да мобилизират ресурси за справяне с кризата. А и всички очакват именно публичната власт да направи нещо. Това не е „тотална“ държава, а очакване, публичната власт да се завърне на терена, отстъпен в продължение на много десетилетия на пазара.

Наистина, капитализмът не дава сам по себе си добри решения в тази ситуация. Затова и, парадоксално, е толкова оспорван. Става ясно, че икономиката е социална, че обществата произвеждат, не отделните производители, които не могат да се изолират от социалното обкръжение. Внушенията, които лидери като Доналд Тръмп отправят, че Америка може да се справи сама, като се изолира и мобилизира всичките си ресурси, са съвършено погрешни. Никой не е в състояние да се справи сам, само солидарните усилия на обществата, представени от техните легитимни публични власти, могат да направят нещо. Изправени сме пред необходимостта да преосмислим радикално настоящия икономически модел на глобалния капитализъм. Да разберем, че социалният егоизъм, свръхиндивидуализмът, но най-вече поставянето на икономиката върху единствената логика на печалбата, рано или късно просто ще погуби Земята и човечеството заедно с нея. Всъщност Земята ще оцелее, но без човека.

Актуалните постижения на човечеството, създаването на живот ин витро, обяснението на произхода на времето и вселената, глобални комуникации тип 5 Gи в днешната ситуация, като че не носят вече опора. Медицината беше супер развита, а се провали на стрестеста за среден вирус, подобен на грип. Какво ще донесе спасение за бъдещето на хората?

Живеем във време на безгранична вяра в технологиите, убеденост, че те ни дават почти божествени способности. Не разбираме все още, че съществуването ни не зависи единствено от нас, а от околната среда, в която човешкото общество е възможно. Продължаваме да се доверяваме сляпо на малкото устройство в ръцете ни, да вярваме, че то ще ни донесе познание и мъдрост, ще ни спаси от заплахите, ще бъде винаги около нас. Престанахме да се доверяваме на собствения си разсъдък, на здравия си разум, на критичното си мислене. Предпочитаме винаги някоя технологична патерица.

Някои повярваха, че технологично е възможно безсмъртие. Но защо никой не иска да помисли, какъв би бил един свят от безсмъртни? Или свят, в който някои са безсмъртни, а други не? Един такъв свят, само представата за него, би трябвало да ужасява всички. Но напротив, световни лидери ни внушават отново (!), че някои нации ще бъдат по-добре защитени, защото са по-богати. Не предложи ли президентът Тръмп значителна сума на германска лаборатория за изключителни права върху евентуалната ваксина срещу Ковид-19? Нима такова нещо не би трябвало на накара всички да потръпнат? Германците реагираха остро и дадоха да се разбере, че откриването на такава ваксина трябва да се предостави на всички. Но ние все още сме в плен на „затворения код“, на патентите, защитаващи бъдещите печалби, на разбирането, че всичко трябва да носи печалба. Всъщност това ще ни погуби – защото ценим само онова, което е способно да носи печалба. Затова и здравните ни системи се оказаха толкова уязвими в тази криза.

Правата и свободите ни бяха неприкосновени, но всички се подчиняваме на карантината. Знак за какво е това?

Ситуацията е извънредна, нашето поколение не е преживявало такова нещо. Последната истинска пандемия е от 1918 г. („Испанският грип“). Карантината, засега, изглежда най-смислената възможна мярка, която да позволи да се ограничи експлозията на критично болните, за да могат здравните системи да не се сринат, а лекарите да не са пред жестокия избор, кого да лекуват и кого да оставят. Разумно е обществата да спазват предписанията, най-вече ограничаващи физическия контакт между хората.

Лошото е, че ситуацията дава възможност на правителствата да се възползват от самодисциплината и готовността на много хора да самоограничават свободата си, за да въведат не просто временни мерки на контрол, а постоянен и систематичен контрол върху индивидуалния живот. Китай се справи с особено строги мерки, но това е и страната в света, където доста масово се използва системата на социален контрол известна като „социален кредит“ – начин за дисциплиниране на гражданите, основан на тоталното следене на тяхното поведение.

В България, което за съжаление не е учудващо, управляващите почти се надпреварват в предлагането на все по-строги мерки, дори когато те не изглеждат нито особено разумни, нито особено ефикасни. Главният прокурор заговори за военно положение, сякаш само е чакал такава сгодна възможност. А още по-скандално, правосъдният министър публично заяви, че е поискал временно прекратяване на действието на Европейската конвенция за правата на човека до края на извънредната ситуация. Ама на цялата ли конвенция? За кои „неосновни права“ става дума? Правата ли се отменят (временно) или упражняването на някои права се ограничава временно? Удивително е, че така набързо направено предложение е от страна на министъра на правосъдието. Впрочем, хаосът с новото законодателство за извънредното положение показа изключително много демократични дефицити у политическата класа. В крайна сметка дори депутати не разбраха, какво точно са гласували – толкова много допълнителни текстове между двете четения, набързо направени, в обстановка на шеметна надпревара и ожесточаване, с незачитане, в крайна сметка, на парламентарната процедура.

Съществува ли пространство за политическата коректност? Кой ще се грижи за уязвимите малцинства, ако всеки се окопава в оцеляването си?

Някога Умберто Еко беше написал: „Считам, че терминът „политически коректен“ вече се използва в смисъл на политически некоректен. С други думи, „едно движение за езикова реформа роди девиантни езикови употреби.“ Той обяснява, че в началото е ставало дума „да се избегнат обидите, като се намерят евфемистични заместители за езикови употреби, които се отнасят до различия на раса, пол, сексуална ориентация или инвалидност, религия и политически убеждения“. Както и че „проблемът не е „ние“ (които говорим) да решим как да наричаме „другите“, а да оставим другите да решат как искат да бъдат наричани и ако новият термин продължава да ги смущава, да приемем предложение за трети термин.“ Днес, обаче, измина цяла епоха на изкривяване на политическата коректност, която може да ни доведе до това, че „да не говорим повече за history (където his е местоимение от мъжки род), а за herstory.“

И все пак, трябва да приемем, че в съвременните общества има уязвими малцинства, именно уязвими, дотолкова маргинализирани, отхвърлени, лишени от всякакви ресурси (не само материални, но също културни, социални), че дори само една дума усилва тяхната уязвимост. Неолибералната философия, че всеки трябва да може да справя сам, е инструмент на задълбочаване на този вид уязвимост, защото поддържа и усилва фактическата маргинализация и основаната на нея явна или скрита дискриминация. Дори самото изказване, че такива общности като ромите не знаят, как да работят, защото целта им е да получават само и единствено социални помощи, е груба езикова дискриминация. Тя внушава, че някои носят сякаш в кръвта си леност и безхаберие.

„Да се блокират ромските гета“, поискаха политици, но не само от ВМРО. Властите го направиха, както местните, така и националните. Причината – ромите не спазвали карантината. Затова е най-добре да ги изолираме като в резерват и никой да не влиза, нито да излиза. Но проблемът е другаде, в самите ромски квартали, в трудността вътре да се намалят физическите контакти между хората. А не на границите на „махалата“. Но пък изглежда толкова очевидно – „да се блокират гетата“. Да не говорим, че самата употреба на думата „гето“ има дълъг расистки привкус.

Има ли още шансове за онзи „Запад“, който превъзхождаше Азия?Ангела Меркел и Еманюел Макрон, Борис Джонсън или Джузепе Конти изглеждат все по-безпомощни…

Резултат на историческо стечение на обстоятелствата е, че Ернан Кортес е завладял Мексико, а не Монтесума е колонизирал Европа. Европейците, след като в продължение на 300 години упорито и кръвожадно са завладявали останалия свят, накрая са останали с убеждението, че го превъзхождат. Дори в българското говорене често чуваме за „белите държави“, „белите хора“, желание да бъдем част от европейските колонизатори, макар България никога да не е имала колонии. Европейците, тези безмилостни завоеватели, се възмущават от останалите, най-често азиатците, че са безмилостни и завоеватели. „Европа не е Азия“ у нас звучи като „ние сме много по-добри“.

Пред епидемията от коронавирус е добре Европа, европейските демокрации, да подтиснат малко високото си самомнение и да приемат, че дори автокрациите в Азия могат да намерят успешен начин, да се справят с кризата. И да покажат, че могат да бъдат също толкова успешни, оставайки демокрации. Но именно последното изглежда под заплаха в някои европейски държави. Извънредното положение изглежда удобен повод да се засили контролът върху индивидите, особено с помощта на нови и могъщи технологии. Вижда се, в един информационно отворен свят, колко по-трудно се управляват човешките общества. Трудно е за онзи 1% да удържа легитимността на положението си, да обяснява, защо е така, защо винаги и неизменно стои на върха, докато най-долу има елементарен недостиг на храни или лекарства.

Западът ще трябва да преосмисли убеждението си в своята изключителност. И ако иска да продължи да бъде лидер, ще трябва да положи огромни усилия да убеди останалия свят да го следва. Но не за да запази едни исторически привилегии, исторически наследеното господство на „белите държави“, а за да демонстрира един по-добър модел на управление и развитие. Модел, който уважава човека и зачита правата му, който пази природата, защото пази общество, който не позволява частните интереси да унищожат единственото нещо, което отличава човека от животинското стадо – социалността.

Въпросите зададе Юлиана Методиева

 

 

 

Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.