Българското образование по история е все още в света от преди около сто години

Споделете статията:

 

Ново заглавие на издателството Парадокс

 Стефан Дечев: Скритата история*

 

Откъс

За господстващата историческа парадигма в България

Към ден днешен едно е сигурно. Българското образование по история е все още в света от преди около сто години, преди това, което в културната антропология се разбира като повторното откриване на човечеството.[1] Това означава, че като цяло на него му липсва чувствителност за едно ново отношение към нацията, расата и пола. Тези три ключови разбирания правят българската професионална историография в своето основно русло неконвертируема и несъответна на дебатите в съвременната историография. Макар много от тези нови разбирания в миналото да са възникнали и сред част от идеологическия и политическия спектър, те отдавна са част от научната нормалност и са критерий за нея. В този план българското образование по история изостава изключително сериозно. Ето защо това неминуемо ни отвежда и до едно по-внимателно вглеждане в парадигмата на българската историческа наука.

 

 

 

И така, след като е форматиран от средното и после от висшето образование, професионалистът историк попада в гилдията. Известно е, че самите историци рядко са изкушени от теоретизиране. Ала това съвсем не oзначава, че те не са натоварени буквално с подразбиращи се съвкупности от определени теоретични и методологически принципи, и подкрепяща ги общоприета философия. Те пък им позволяват от своя страна да правят подбор на факти от миналото, да им правят оценка и критичен анализ. И тук няма как дадени понятия, закони, теоретични модели и гледни точки да не стоят преди и над съответното конкретно историческо изследване и дадена картина на миналото. Известно е, че парадигмата, освен логичното й възприемане, иска и вярване в нея. По този начин се възпроизвежда добилата устойчивост картина на българското минало, както и в кадрови план институциите, които се занимават с него.

И наистина, подобно на всяка професионална общност, българската историческа гилдия също споделя съответно определена съвкупност от убеждения, ценности, методи, дисциплинна матрица, общоприети изрази, предписания и образци, споделени  идеи, които изглеждат като едва ли не природни закони. В нейните рамки са отдавна предложени и конкретни решения на дадени проблеми, които се използват като модели и примери, заменящи открито изречените правила. Те самите биха могли да служат на историка или историчката като основа за решаване на останалите проблеми, които възникват в рамките на професионалния живот.

Доколкото парадигмата е не просто проводник на научни разбирания и доколкото професионалните колегии бяха доскоро твърде централизирани, тя е в състояние да определя и формата на научния исторически живот в страната. Парадигмата задава модели на мислене и набор от практики, които оформят самата историческа дисциплина в университети и институти. Тя дава насоката за това какво трябва отделния учен да наблюдава и изследва; какви въпроси да си поставя и какви отговори да им търси; кои са онези легитимни въпроси, които могат да бъдат зададени; как да се структурират те; какви методи да се използват за решаването на поставените проблеми; как да се интерпретират получените в хода на работата резултати.

От научното историческо изследване в България обикновено се очаква да вземе тези понятия и представи за някаква изначална даденост и да напъха в тях събирания емпиричен материал, а не да ги поставя под съмнение. Споменатите ключови понятия и представи се усвояват в хода на работата и изпълнението на различни изследователски задачи. По този начин се следват на практика безкритично моделите на предишните постижения в бранша. Всъщност, немалко от правилата за работа на историка се извличат и интуитивно. Научната историческа общност или историческата гилдия в България в своето огромно мнозинство приема приетите вече решения на конкретни исторически проблеми. В напоследък зачестилите, но все още редки случаи когато дадени понятия и представи се проблематизират, учените историци в България се държат видимо изнервено. Те сякаш усещат, че може да се сгромоляса цялата сграда на живота им и професионалното им израстване. А тук е интересно, че и наученото от общата история, не помага особено за промяна при изследването на „българската“.

На практика онези всеобщо признати исторически постижения (да речем тези на Александър Фол, Димитър Ангелов, Васил Гюзелев, Николай Генчев, Илчо Димитров и т.н.) все още дават на огромното мнозинство от българската историческа колегия „национален“ исторически разказ, модели на формулиране на проблеми и начини на тяхното разрешаване. Налице бяха и все още са определени класически научни трудове, които оформят мисленето и ценностната скала на българската историческа гилдия. Ето защо в по-общ план от гледна точка на развитието на историографията, хуманитарните и социални науки, подвеждащо е усещането за прогресивно праволинейно развитие на науката, на историографията в България. Дори и позачестилите пътувания в чужбина през 70-те и 80-те години са свързани със събиране от историците на нови документи за българската история (обикновено „многотомната“). Това пък ги оставя някак встрани от големите интелектуални дирения на чуждите историографии. Затова в България остават и са налице все още общоприети възгледи, които не се подлагат на никакво съмнение. Сред тях са самата спомената вече канонична представа за „История на България“, както и разбиранията за „славяните от българската група“, „българската средновековна народност“, „български народ“, „насилствено помохамеданчване“, „Българско възраждане“, „българска нация“, „войни за национално обединение“, „освободителните“ и „справедливи“ войни водени от България, справедливите български искания за Ниш, Солун, Одрин и т.н. Тук са, разбира се, и общоприетите гилдийни есенциалистки изрази като „Македония е българска“ или „Македонците са българи“.

Към края на комунистическия период желанието за оттласкване от социално-икономическите и културни обяснения, отиде дори до вкарване в играта и на биологически обяснения. Изтъкнати историци като Н. Генчев, и то в навечерието на т. нар. „Възродителен процес“ срещу турците в България, заговориха за „биологическата жизненост на нацията“,[2] поставайки малко по-късно като една от задачите на българската историография и културология да открие „биологическия тип“ на българина.[3] Като част от тази тенденция можем да разглеждаме и по-сетнешния възглед на Иван Илчев, че има идеи, които се засмукват още с „майчиното мляко“.[4]

Тези вече дълбоко вкоренени понятия и представи формират едно групово мислене и съзнание, което дисциплинира гилдията по определен начин. Оформя се някаква своеобразна парадигмална кутия в рамките, на която професионалистите мислят без да поставят под въпрос самата нея. По този начин българската историческа наука доизяснява събития, явления и процеси, които парадигмата вече й е предоставила. Ето защо в повечето случаи става дума предимно за тесни и ограничени изследвания на определен малък период, който не „разбутва“ цялото, не навлиза в периметрите на колегите, не ги представя като изследователи, които са взели насериозно отдавна овехтели научни модели. По този начин неадекватното знание се възпроизвежда до безкрай и статуквото остава в „добро здраве“. Бих казал докато един ден не се сблъскаме с хора школувани в други контексти и не установим, че всичко което ни се струва самоочевидно и убедително не е толкова самоочевидно и убедително за самите тях. Оказва се, че „История на България“ представлява социална реалност създадена през предходните десетилетия от конкретни професионалисти. Тя самата е изкривена картина на отминалата реалност поради гледната точка, понятията и разбиранията на времето, както и поради изследователската работа и задачите на самата историческа професия.

Споменатите разбирания от професионалната историческа парадигма  стават основа за изграждане и на държавна политика. Те са гръбнака на учебника в българското училище и на учебните планове на специалностите „история“ в българските университети. Споменатата гледна точка, понятия и разбирания за миналото информират чрез „водещите учени“ работата на съответните отдели в Министерство на образованието и науката (МОН). На практика те залагат общата рамка, на което и да било популярно предаване в медиите посветено на историята, доколкото в него се отразява наученото по време на средното или висше образование.

Не на последно място вкоренените разбирания просмукват статуквото и му задават кое е правомерно като проблематика и понятиен апарат и кои са изследователските методи по отношение на миналото. Това е парадигма на българската историческа наука, традиция на научно изследване, в немалка степен бих казал професионален код, който дава „входен билет“ за определени важни институционални места. Поради всичко това обаче, не е чудно, че тази историческа наука възпира отварянето на определени дебати, както и нужни фундаментални нововъведения, защото те ще бъдат в състояние чувствително да разклатят или да оборят основните й предписания. Ето защо е налице един обоснован и понякога несъзнателен страх, че на пръв поглед здравите историографски построения на българската историческа наука буквално ще пропаднат посрещнати от миналата реалност. Защото добре известно е, че всяка парадигма удовлетворява критериите, които сама си е наложила и не посреща някои от онези критерии, които са наложени от нейния противник.

 

 

 

[1] King, Charles. The Reinvention of Humanity: A Story of Race, Sex, Gender and the Discovery of Culture, The Bodley Head Ltd., 2019.

[2] Душевността на българина – Отечество, год. VII, бр. 9, 5 март 1982, с. 26-27.

[3] Генчев, Николай. Българската култура XV-XIX в. София: Университетско издателство „Климент Охридски“, 1988, с. 7.

[4] Илчев, Иван. Външнополитическата пропаганда на балканските страни. Автореферат. София, 1993.

*Повечето статии в сборника са публикации на Стефан Дечев в Маргиналия, където той водеща колонка за история от 2016 до 2018 година

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Стефан Дечев

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др. В момента работи в Центъра за академични изследвания в София над проект „Николай Генчев (1931-2000) – между либерализма и национализма, между дисидентството и властта, между науката и псевдонауката“. Заедно с това е част от международен интердисциплинарен екип в проект на Лондонския университет озаглавен „Храна и хранене в Източна Европа от перспективите на културата и общественото здраве