Чавдар Маринов: Удивителен водопад от клишета, съмнителни тези, бълвани от доайена на българската част на смесената българо-македонска комисия

Едва сега намерих сили да изгледам тази глупост.

 

Кирил Топалов: Македонците не познават историческите си извори, бтв

Оставяйки настрана арогантния и абсолютно неакадемичен кръчмарски тон, удивителен е водопадът от клишета, манипулации, крайно съмнителни тези, некоректно предадени или направо неверни “данни”, или просто пълни тъпотии, бълвани от доайена на българската част на смесената българо-македонска комисия. Най-бляскавият бисер все пак е твърдението на проф. Топалов, по образование филолог, че в Македония названията “Бугария” и “бугари” се наложили в употреба през 50-те години на 20 век под сръбски натиск. Възможно ли е професор по български език и литература да не е наясно с факта, че в по-голямата част от (да не кажа в почти цяла) Македония вернакуларните / “диалектни” названия на “България” и “българи” са именно тези. Да, сръбско влияние са, ама за жалост датират от средновековието – не са от кралска Югославия или от Лазар Колишевски (между впрочем, в българската научна литература съм срещал и тезата, че произлизат от гръцкото Βούλγαροι – може да има и по-екзотични интерпретации, сакън да не се признае парадоксалният и забавен факт, че македонците използвали сръбската форма на етнонима “българи”). Проф. Топалов явно не е наясно с това, но възможно ли е специалист по “българска възрожденска литература” да не е чел авторите, върху които работи?? Нека цитирам едно от любимите на българските националисти доказателства за вечното българско самосъзнание на македонците и по-специално на “възрожденците” от Македония. Това е част от поемата “Гусляр в собор” на Райко Жинзифов/Ксенофонт Дзиндзифи (както е известно, по произход влах/арумън-гъркоман), която се изучава(ше) по българска литература в гимназията (!) : “Я сум млада бугарка,
име ми ет Милкана,
я сум чиста славянка,
в Бугария родена
от бугарски род
и бугарски плод.
Майка ми ет бугарка,
керка на чист бугарин,
имам кума бугарка.
вуйко им ет бугарин
от бугарски род
и бугарски плод.”
Възможно ли е учен, защитил докторат на тема „Проблеми на поетиката на възрожденската поезия“, да не е чел това възрожденско стихотворение? Възможно ли е професор, публикувал монографии със заглавия от типа “Проблеми на възрожденската поетика”, “Проблеми на българската възрожденска литература”, “Възрожденци” и пр., да не е чел авторите от Македония, които нормално употребяват термините “бугари”, “бугарски” и пр.? Нека да видим как стоят нещата по-специално при Григор Пърличев (по-успешен с поезията си на гръцки, публикувана под името Ставридис – Ботев иначе му се подиграва за творбите му на български), комуто проф. Топалов е посветил изследването “Григор Пърличев. Живот и дело”. В реч на Пърличев от 1866 г., публикувана в цариградски български вестник, виждаме следните пасажи: “Урнек я имаме Бугария”, “е ли рекъл Бог 40 000 народ (бугарски) да целуват ръка калугерска”, както и неувяхващата констатация “Бугаринът еден голем недостатък имат, че е многу прост”…

Чавдар Маринов е доктор по история и цивилизации (Ecole des Hautes Etudes en Sciences Sociales, 2006). Изследователските му интереси са насочени към историята и историографията на македонския въпрос, идеологическите употреби на античността и политиките в областта на културното наследство на Балканите. Той е автор на две монографии: La Question macédonienne de 1944 à nos jours. Communisme et nationalisme dans les Balkans и « Nos ancêtres les Thraces. » Usages idéologiques de l’Antiquité en Europe du Sud-Est (Paris: L’Harmattan, 2010 и 2016). Маринов е също сред съставителите на Преплетените истории на Балканите, том 1: Национални идеологии и езикови политики и том 4: Понятия, подходи и (само)репрезентации (Leiden & Boston: Brill, 2013, 2017; бълг. превод – София: НБУ, 2013, 2019), както и на Balkan Heritages. Negotiating History and Culture (Farnham: Ashgate, 2015).

Какво се оказва? Доайенът на българския “звезден екип”, защитаващ “историческата истина” за Македония, същият проф. Топалов, който арогантно и дидактично обяснява, че македонците не познавали историческите си извори, не само не е наясно със същите извори, но и не дава вид да си спомня по-специално литературните произведения, които преподава и ужким е изследвал – дори онези на автор, за когото е писал монография. (Или някой не си пие редовно гинкго-билобата?) На този фон, мисля, няма нужда да коментирам тотално аматьорските му изказвания относно по-отдалечени от академичното му поприще теми като Коминтерна, балканските комунистически партии и македонския въпрос, кралска и социалистическа Югославия и пр. Все пак искрено се смях на някои негови твърдения, които определено са и с двата крака в домена на параисторията, като онова за някаква по-специална ненавист на Сталин към българите поради масови искания на волжки българи за Болгарская ССР… И накрая да призная, че и аз имам тежък проблем с комунизма: позволи на разни “многу прости” националистически ченгета да правят академична и дипломатическа кариера, да стават доценти, професори и посланици, и сега да ни излагат навсякъде в чужбина.

 

 

 

Публикуваме статуса на автора от профила му във фейсбук с  неговото любезно съгласие

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика