Диктатура у нас? Въпрос на време е

Несъмнено най-голямата изненада на тази предизборна кампания е това, че бившият народен представител и евродепутат от „Атака“ и от т.нар. „Обединени патриоти“ Слави Бинев оглавява листата на ДПС в 23-ти МИР в София. От същия регистър, но с доста по-малък шоков заряд е и вестта, че Камен Петков – пак бивш депутат от „Атака“, но в 41-вото НС – ще е втори в листата на ДПС в 25-ти МИР – София. Почуда предизвика и новината, че един от учредителите на ДСБ и проповедник на т.нар. „български консерватизъм“ Петър Николов (който след ДСБ пребиваваше няколко години и в партията на Кунева), ще е кандидат в листата на „Обединени патриоти“ в Ловеч.

Партийното номадство не е новост в България. От избори на избори хора, които познаваме като дейци на една партия, се оказват в листите на съвсем друга. Свикнахме с това и то вече престана да ни прави впечатление. Но все пак прехвърчането от партия в партия досега е било някак в рамките на приемливото, на избора на един партиен нюанс пред друг. Но не е така в случая със Слави Бинев. Защото в очите на публиката „Атака“ е отрицанието на ДПС, както и обратното. Няма как да си „атакист“ и да обичаш ДПС. Няма как да си „депесар“ и да обичаш „Атака“. Това е толкова привично, че няма и нужда да се обяснява дори и на първокласника: години наред основната идеологическа линия на „Атака“ се състоеше в това, че ДПС трябва да бъде забранена, защото противоречи на Конституцията. А Слави Бинев доскоро беше един от най-гласовитите критици на ДПС, говорейки за „бездънния корупционен търбух на тази партия“.

Няма да се занимавам с обичайните тълкувания на номадството: ясно е, че такива хора преследват безогледно личната си амбиция да се видят седнали на депутатската банка и особено, когато имат проблеми с ръководствата на бившите си партии, които не удовлетворяват желанията им. Разбира се, вероятността Слави Бинев да бъде избран тъкмо от София – въпреки първото място – не е особено голяма, защото в София ДПС по традиция е слабо. Няма да обръщам внимание и на внушението, което ДПС отправя към постоянните си избиратели: вижте ни, ние сме толкова силни, че можем да привлечем на своя страна дори отявлените си врагове. Всъщност мисля, че целта, която ДПС преследва с тази рокада, е точно тази – неговите избиратели още веднъж да се възхитят от мощта и мъдростта на Ахмед Доган.

Но зад цялата тази повърхност се крие друг, много по-важен въпрос: защо изобщо са възможни подобни прескачания? Лесният отговор е, че хората имат право да сменят убежденията си, като примерно „прозрат“ истината. Това се е случвало и ще се случва. Но когато човек гледа и слуша спортиста[1], притежателя на барове и дискотеки и на очевидно купената титла „архонт“[2] Слави Бинев, му е много трудно да повярва, че точно този човек е минал през „катарзис“ и че изведнъж от яростен отрицател на ДПС е станал страстен привърженик на тази партия.

Не, тук за идейно прераждане и дума не може да става. За нещо друго иде реч. И то е че прескачането на Бинев от единия полюс в другия е симптом, тежък симптом за ерозия, за разпад на самата политика у нас.

Политиката, политическата връзка между хората е връзка на различия, на противопоставяния, на несходства. Ако всички мислехме по еднакъв начин, не би имало нужда от никаква политическа борба, от никакво съревнование между групите, наречени партии. Самото им съществуване е белег за дълбоки несходства. А самото политическо състояние на обществото е поле на непрекъснат сблъсък. Така и трябва да бъде. Защото обществото е сложно, защото в него има множество групи с различни, често съвсем противоположни интереси. Да не говорим за това, че основното предназначение на партиите е да дават словесен, идеологически строен израз на настроенията на различните слоеве избиратели. Е, избирателят периодично решава коя от конкуриращите се групи най-много му се нрави и тя чрез механизма на мнозинството в НС става управляваща. А другите стават опозиция.

Сега опираме до думите, до идеологиите. Те не са и не могат да бъдат взаимно заменими. Не може да очакваме от либерална партия да одобрява репресии срещу инакомислещи например, или да призовава за „стрелба по границите“ срещу „нахлуващия бежански поток“. Ала подобни искания, както всеки ден виждаме, са нещо съвсем в реда на нещата в реториката на т.нар. „патриоти“. Няма как истинска дясна партия да одобрява разширяването на държавната намеса в стопанството – нещо, което е сърцевината на икономическата доктрина на коалицията около БСП. Не е възможно дяснопопулистка, или силно националистическа партия, да одобри равноправието на хората по етнос и религия. Но това пък е фундаментът на официалното идеологическо говорене на ДПС.

Идеологическото говорене можем да оприличим на етикетите, с които са маркирани продуктите, продавани в супермаркета. На политическия „пазар“ „стоките“ са ценностите, зад които стоят партиите, а идеологическите послания са именно етикетите на тези „стоки“. Ако на месото в магазина е написано, че това е всъщност „хляб“, това наистина ли превръща месото в хляб?!

На политическия пазар у нас обаче такива превръщания са доста чести. Причината е, че на избирателите обичайно се предлагат само думи, само етикети. А това, което стои зад етикета, е напълно непознато, нещо повече, то дори е непознаваемо. Защото най-често ценностни разлики просто няма. Както впрочем, ги няма и самите ценности. Те са заменени от състезания по харизматичност, от конкуренция по наддумване, от привличането на разни звезди (музикални, спортни, фолк, от шоу бизнеса) в листите, които чрез лицата си – досущ като в търговските реклами – популяризират продукта, т.е. предложенията на партията, в чиято листа са. Резултатът от всичко това е, че „потребителят“, т.е. избирателят, след известно време схваща, че партиите му „продават“ не „стока“, а само „опаковка“. Тогава той започва да ориентира предпочитанията си не по информацията, не по идеологическите думи, а по тона и най-вече по разните конкретни предложения, което партиите му отправят. Например – ще вдигнем пенсиите с еди колко си процента, заявява партията Х. На това партията У веднага отвръща с контрапредложение, че тя ще ги вдигне не с толкова процента, а с много повече. И така тече наддаване на оферти, в повечето случаи неосъществими, което авторите им прекрасно знаят.

Това е състояние, което можем да назовем с една дума – аполитичност. Но не в смисъл на отхвърляне на политиката, на бягство от нея, а на липса на политика. Защото, да повторим, политика има там, където има сблъсък на идеи и на ценности и където идеологическите думи изразяват именно ценностни ориентации. Когато вместо „стока“, ти предлагат да консумираш само „етикети“, при това без да ги четеш, избирайки ги по „цвета“ и по „картинките“, а не по надписите, настъпва точно аполитичност. Политиката изчезва.

Ето това е обществената атмосфера, при това съвсем не нова в България, която прави възможно прескачането от партия в партия на хора като Слави Бинев. А освен това, и то е най-важното, вече от доста време обществеността е претръпнала и възприема тези партийни мигранти като нещо нормално. Учудваме се, и то за кратко, едва в екстремни случаи като този на бившия атакист, а сега депесар.

Но нека се запитаме какво става, когато партиите са загубили или въобще нямат ценности и когато идеологиите им по-скоро са пъстри картинки в ярки цветове, отколкото промислени и единни по дух предложения за промени в държавата, които съответната партия ще осъществи, ако дойде на власт? С така разбираната аполитичност престават ли да са крайно различни групите в обществото? Чрез нея интересите на ромите например, които искат да бъдат третирани наравно с мнозинството, стават ли еднакви с интересите на тези, които крещят с цяло гърло, че „България е само за българите“? Приравняват ли се интересите на дребния бизнес от държавна протекция, с тези на големите вносители, които искат чрез дъмпинг на вносни стоки да завладеят пазара, който държи този дребен бизнес? Или да вземем съвсем актуален пример: уеднаквяват ли се в аполитичността интересите на защитниците на природната цялост на Пирин, с тези на Цеко Минев и на „Юлен“, който иска колкото се може повече лифтове и нови писти, защото това е, което храни бизнеса му, пък „Пирин е толкова голям, от някаква нови строежи нищо няма да му стане“.

Обществото всеки ден е кълбо от такива взаимопроникващи се противоречиви интереси на различни групи. Но в ситуацията на аполитичност тези взаимно отричащи се интереси и възгледи няма как да получат легитимен публичен израз. В крилатия израз „всички са маскари“ е въплътено силното усещане за липсата на политика, за отказа от ценностно отъждествяване на т.нар. „системни партии“ и за това, че на хората на политическия „пазар“ се предлагат само пъстри картинки и нищо смислено. Е, ако в края на краищата „всички са маскари“ и ако изборът ни винаги е между привидности, между политически сенки, а не между политики, то какво да правим?

Налагащият се отговор е: продължаваме по същия начин. Добре. Докога? Ами докато състоянието на безполитичност позволява да се живее горе-долу сносно. Но този сносен живот е до време. Защото аполитичността е състояние, в което политическите субекти се надпреварват не в това кой по-плодотворно ще приложи своето виждане за добър живот, т.е. ценностите си в държавата. Не, конкуренцията в случая е кой ще е по-корумпиран, кой ще бръкне по-надълбоко в държавната каца с меда, т.е. в хазната, за да задоволи непрестанния глад на „своите обръчи от фирми“ и да уреди по-богат живот за партийните функционери и за тяхната клиентела. А от това, в края на краищата, качеството на живота на всички ни се срива.

Тогава у „електората“ спонтанно се заражда и нараства желанието някой – „добрият цар“ (Симеон Втори например), „народният генерал“ (да речем генерал о.р. Бойко Борисов или сегашната му инкарнация в лицето на президента Радев) или въобще някой „силен човек“ – да дойде и да „сложи ред“. Когато има обществена потребност, рано или късно изпълнител се намира. Публичното пространство е пълно с нереализирани диктатори. Голямото мнозинство от тях така и ще останат напълно непознати на публиката, но все ще се намери някой, който ще изскочи на повърхността и ще „оправи работата“. В ситуацията на дълготрайна аполитичност, на ценностен вакуум, на „продажба на политически картинки“ вместо на истински политически продукти, това е естествен изход. Просто е въпрос на време той да настъпи.

А демокрацията, правовата държава и правата на човека? Е, те ще трябва да почакат.

 

[1] Слави Бинев (р. 1965 г.) е неколкократен шампион на България по бойния спорт таекуондо. Развива бизнес в областта на заведенията за развлечение, които бяха през 90-те години на миналия век терен на гангстерска война. Особено паметно беше нахлуването в притежаваната от него дискотека „Дескрим“ на голяма група въоръжени лица през януари 1993 г.

[2] Бинев е провъзгласен за „архонт“ от Старозагорския митрополит Галактион в началото на 2007 г. на специална церемония в една римска църква. Това предизвика бурен скандал, Светия Синод не призна тази титла, обяснявайки, че в йерархията на Православната църква тя не съществува, Галактион заяви, че посещението му в Рим е „частно“ и т.н.

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.