Един по един, един по един…

Да оставим настрана части от случката: сваляне на известен журналист от ефир, назначаване на дубльор по репортерски ресор, връщане назад чрез оставка на бушон без административен опит. Ще се опитаме да оставим тук настрана и безумното смълчаване на общественото БНР в отричане на неговата собствена същност.

Какво ни казва случаят „Великова“ от 2019 година?

Най-напред, че са малко журналистите, чието отстраняване има значение за властта. Не че няма неприятни за властта журналисти, а че санкциите срещу само някои от тях могат да произведат желания страхов ефект. Това води към мисли за структурите на медийния свят, които не се преподават, доколкото не съвпадат със списъка на инфлуенсърите, за които много се говори днес.

Че „времето на мобифоните“ от началото на прехода със сигурност се е завърнало, ако изобщо е отминавало. Бруталното свързване на събитията около Силвия Великова и БНР с предстоящия избор на главен прокурор показва, че властовите структури стават безогледни не когато просто периодът е изборен, а когато се почувстват лично застрашени.

Че в държавата на братовчедите всичко си остава много просто: министър-председателят вдига телефона на журналист, проверява информацията от първоизточника, а за пред хората този „човешки“ комуникационен канал е на път да се нормативизира.

Че действията на т.нар. независими регулаторни органи в сферата на медиите са пренебрежими, защото реакциите са бавни, оценките рядко са компетентни и, най-вече, решенията не са независими. Всичките претенции за независимост на СЕМ са зачертани отведнъж: г-н Борисов известява, че от парламентарната му група зависи съдбата на БНР-директора; лошото изпълнение е вид нелоялност, нали?

Че вече няма надежди в „добрия нов закон“ и не надежди в него изказват всички онези, които справедливо отбелязват, че настоящият в много отношения е безнадеждно остарял. С това обезнадеждаване изчезва и последната, а всъщност основната журналистическа утопия.

Но скандалът в БНР ни казва и друго.

Обосноваването на санкции над журналист със съдържанието на длъжностната характеристика е работещ инструмент за властова репресия. Този инструмент бе срамно използван от предходния генерален директор на БНР спрямо Лили Маринкова, уволнена по длъжностна характеристика – като директор на „Хоризонт“.

В предни времена вероятно по-случайно, но в настоящето все по-перфидно, документите, уреждащи трудовите задължения на журналистите, дават на работодателите права, които се основават буквално на нищо – в реалната работа журналистическите роли и функции се преплитат, а тяхното „разплитане“ е административна спекулация в действие. Тази „административна видимост“, която впрочем владее ред други учреждения на държавна издръжка, е част от налагането на образите над нещата, от угнетяващото ни днес все по-отчетливото извеждане на формата над същностите.

Липсва меродавна оценка, която да освободи журналиста от управленския произвол и да му даде професионална опора. Отсъствието на плурализъм е лесна за подхващане мантра и магическа началническа формула. Старото правило е, че оценката на професионалната дейност не може да се случва извън гилдията, поради което колегиалната подкрепа е и най-важният професионален ресурс. Силвия Великова получи тази подкрепа. Но често именно чрез професията настъпват и нападат онези пресичащи се социални очертания, които разобщават съсловните, гилдийните, колегиалните обединения.

Както стана дума, не са много журналистите, чието отстраняване в определени моменти добива приоритетно значение за властта. Липсата на солидарност, към което ни тласкат ред социални обстоятелства, прави възможно превземането на професионалното поле от външни спрямо него фактори и сили. Без професионална подкрепа всичко е ясно. Един по един.

Източник: “К” – Вестник за критика, дебати и културни удоволствия