Генчо любимият

Споделете статията:

 

Читателите ни познават изкусния стил на българската писателка, преводачка и преподавателка Албена Стамболова. В навечерието на Рождество публикувахме приетия с много възторг нейн разказ”Войната на къртиците” – виж тук.

След първите й творби „Многоточия” (Свободно поетическо общество, 1995), тя публикува романите „Това е както става” и „Хоп-хоп звездите”. Много ценно е психоналитичното й изследване „Боледуване в смъртта”.

Най-новата й книга “Драки и къпини” на издателство Факел, вече е достъпна в книжарниците. Тя е илюстрирана от авторката, а художественото оформление е на Надежда Олег Ляхова. Редакторката й Надя Радулова казва: “Разкази, които леко са вплели клони едни в други и пропълзяват като роман. Лятото е идеалният сезон за четенето им – езикът вътре е жив и жужи, вкусът е стипчив, а Боженските драки понякога наистина одраскват страниците”

Днес публикуваме още един от разказите й. На добър час, Албена!

Маргиналия

 

 

Обичам Генчо. Заявих го и не исках да чувам никакви критики. Каквото стори Генчо, все е хубаво. Има такава приказка от Андерсен. Генчо се вмъкна в ремонтната бригада на Тошо по никое време. Някак си се шмугна, както той изобщо умееше да се шмугва. Докато се обърна, докато му науча името, и вече ме беше превзел.

Започна се с едно стъпало за вътрешната стълба в къщата, после стъпалото се превърна в цялата стълба. Той ги умееше тези неща, докосва края, и скоро целият дял е негов. Впряга
всяка част от тялото си, мозъчни клетки, крака и ръце, найвече – усмивка. И приказки, приказки.
Генчо е пълнокръвен, чистокръвен майстор, каквито вече няма, казвах си. Не е за вярване.
Но преди всичко Генчо беше безпрецедентен комуникатор. Самото му присъствие създаваше прецедент. Докато му се нарадваш, и денят е минал. Хоп, една надница. Ти се
чувстваш пълноценно, и Генчо се чувства пълноценно. Всеки от нас двамата със Стефан е завъртян по свой начин.
Аз се правя на лесна, но съм трудна. А той се прави на труден, после става по-лесен. Тази комбинация е отчайвала доста хора, които, вместо да станат приятели и на двамата,
стават само на единия от нас. Или на никого.

Но не и Генчо. Той никак, съвсем никак не се затрудни. Все едно че беше завършил комуникации в Харвард. Чел е баснята на Лафонтен и знае, че кокошката, която снася
златни яйца, не се убива. Никакви авантюри. Всичко с времето си. Знаеше, че краят рано или късно идва. Тъкмо това знание носеше, но кой да се сети, а и защо? И докато този край не
се зададеше, всичко се развиваше идеално.

Генчо вдъхна живот на унилата майсторска команда, която пристигаше с мицубишито от Севлиево. Умееше да създава разкази за това, което се случва. И дошли, и Кънчо така, пък Петко онака, и младежът и той, напънал се, свършил, ех, всичко е доста славно. Трудно, но славно. А пък къщата е за чудо и приказ. Не ни и трябваше повече, а Генчо се беше заел да посредничи между мълчаливата бригада и нас.

Забелязваше всичко. Като майка, която вижда сянката по челото още преди да те е заболяло някъде. Първо, специалното ни отношение към къщата, на която не гледахме като на място за почивка. А като на персона. Генчо го знаеше, преди някой от нас да го е изразил. Уникална,
извънземна интелигентност, която свиваше гнездо в твоя ум и после оттам му даваше акъл. Той ни разбираше по-добре, отколкото разбирахме сами себе си. Така водата прониква в земята. От говорител на групата майстори постепенно се превърна в наш говорител.

И ние го слушахме и слушахме, сякаш слушахме себе си,докато Генчо напредваше по йерархията в боженския проект. Второто, което извърши, беше да напусне службата си
при Тошо. Оплака се от нещо, обясни, беше внимателно и дискретно. Съжалихме го, че вече няма заплата, и го наехме за постоянно. Когато грубите ремонтни дейности приключиха и останаха важните доизскусурявания, бригадата се оттегли и най-после останахме сами с любимия
ни Генчо. Врати, брави, Генчо работеше, разбираше от дърво.

Къщичка за птици, етажерка в банята. Налъми за краката, лъжици за боба, както и лъжичник. Рамка за малките прозорци в кухнята и банята. Коминът. Гаражът, който постепенно се превърна в образцово помещение за материали и уреди. Тревата, къртиците. Той беше на всеки новооткрит
фронт.

Носеше ни домати и други благини в буркани от градината си. Не пиеше, не пушеше, беше чист и трогателен, с голяма светла глава, леко набит и стабилен.

Най-приятното с Генчо беше, че не се държеше нито угоднически, нито сърдито, както често става с майсторите. Имаше ключове от къщата и разполагаше с цялото ни доверие. Беше точен до стотинка, но… винаги си тръгваше с нещо.

Връв, парче дърво, някаква част от незнайна машинка, понякога с цял предмет. Но винаги с нещо, както децата разнасят мечетата си. Ако му кажеш – вземи колата ми, не би я взел. Но виж някоя част – да.

Сега, след време, виждам стойката му край къщата, неговия силует върху нейния. Най-често прав, с леко прегънати в коленете крака, с нещо в ръцете, върху което работи, очите му виждат всичко на 360 градуса, полупритворени. Видът му е като на средно голям хищник, нащрек, готов да
скочи или да побегне. Много силен. Но напрежението не се забелязва, само готовността. Самата безобидност, но със скрита пружина, която никога не се отпуска. Ти се унасяш,
но той – никога.

Защо толкова обичах Генчо? Той влезе в света ни, сам създаде несъществуващо преди това в него място. Чрез него къщата ставаше сякаш по-питомна, вече малко нещо наша. Той разказваше кое как се прави, защо, съчувстваше ми, ако съм тъжна, винаги имаше дума за всичко. Ако кажех
нещо за птиците, и той казваше нещо за тях. За мушкатото, което баба Донка, жена му, имала и от което щяла да ми даде. Така Генчо разсейваше блуждаещите ми страхове, както правят бабите. Не че могат да изчезнат, но друго е като се поприказва.

Харесваше ми да го виждам как си тръгва с разни неща. Драго ми беше. Сякаш отнасяше частица от нас. Чудно е да обичаш някого – каквото и да направи, все е хубаво. И каквото и да ставаше, Генчо винаги придаваше толкова гладка и кръгла форма на нещата, че те изглеждаха съвършени.

Когато за първи път видях колата му, се смутих. Стар модел бял мерцедес, съвършено поддържан, чист и блестящ. Дълго се чудих какво ме смути. Не беше това, че е мерцедес. После се досетих. Ревност. Генчо беше толкова универсален, или толкова наш, че не ми харесваше да е някакъв – с мерцедес или с москвич. Със свой живот.

Веднъж отидохме в къщата му. Полу на гости. Нещо ми направи впечатление в градината му – две огромни стъклени колби. Преди време разчиствали някаква лаборатория и тойги взел. Подарили му ги. Ах, той имал предмети и от другаде! И някъде другаде така е приказвал, както и у нас? И някъде другаде са го обичали? Ами да, какво по-естетствено от това!

При друго гостуване попаднахме на две наши книги, които не му бяхме давали – два тома от непълна енциклопедия. А, може да ми дотрябват, на вас нали не ви трябват, нали щяхте да ги изхвърляте? Може би наистина щяхме да ги изхвърляме. Не помнех.

И така. Предметите, които сега вече по-систематично искаше на тръгване, наистина не ни трябваха. Отнасяше ги, пълнеше колата. Дори сами му предлагахме някои от тях. Но работата не беше там. Просто цялото това движение беше знак за нещо, което ме тревожеше. Сякаш предвещаваше бедствие, някакъв край. Краят на една връзка.

Генчо подготвяше изхода си, но това изобщо не ни хрумваше. Да, работата намаляваше, доходите му трябваше да се допълват от другаде, но нали ние с Генчо бяхме свързани завинаги. Дори и цялата работа на света да се свършеше.

Генчо беше поел някакви поръчки в друга къща в селото. Но вършеше все още нещо и при нас. Оградата. Излъга за нещо веднъж. После втори път. Призна си. И така осъществи раздялата. Целенасочено и прагматично.
Без никакви чувства, без никакви емоции.
При нас вече нямаше работа. Тогава за какво сме му?

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Албена Стамболова

Албена Стамболова е българска писателка, преводач, преподавател и психоаналитик. Завършва докторантура при Юлия Кръстева във Франция. Член е на Международната Фройдистка асоциация.