Имат ли децата право на евтаназия?

От 2002 година насам на смъртно или неизлечимо болните възрастни белгийци е разрешено да поискат и да получат евтаназия[1] с лекарска помощ. През февруари 2014 г. парламентът на страната отмени законовата норма, която предоставяше само на възрастните правото да поискат лека смърт. Това предизвика вълна от протести.

Не беше трудно да се предвиди, че публичното недоволство ще избухне отново миналия месец, когато първият непълнолетен поиска и получи лека смърт. Кардинал Елио Сгреча, в реч по радио Ватикана, заяви, че белгийският закон лишава децата от правото на живот. Но обстоятелствата около този случай, както и фактът, че бяха нужни две и половина години преди тази евтаназия да бъде осъществена, показват точно противното: белгийският закон уважава правото на живот, а също – при много внимателно дефинирани обстоятелства – правото и на смърт.

Макар че сега белгийският закон за евтаназията да не съдържа специфични изисквания към възрастта на тези, които биха се възползвали от него, с което се отличава от аналогичното холандско законодателство, позволяващо на лекарите да осъществяват евтаназия по желание на неизлечимо болни хора, но при условие, че тези, които биха реализирали правото си на лека смърт, са най-малкото дванайсетгодишни, той изисква лицето, желаещо евтаназия, да притежава очевидна способност за разумно взимане на решения. Това ефективно изключва твърде малките деца от приложното поле на закона. Искането за евтаназия следва да бъде преценено от група лекари, а също и от психиатър или психолог. Освен това задължително е родителите на децата да са съгласни с прилагането на лека смърт. Детето, според белгийския закон, трябва да е „в безнадеждно – от медицинска гледна точка – положение на непрекъснато и непоносимо страдание, което не може да бъде облекчено и което би довело до смърт в близко време“.

Обявявайки новината за първата употреба на закона от дете Вим Дистелманс, ръководител на белгийската федерална комисия по евтаназията, отбеляза, че има много малко деца, за които е поставен въпросът за лека смърт. Той добави, че това не е причина за отказване на достойна смърт за тези, които я желаят и удовлетворяват строгите изисквания на закона.

Въпреки че първоначално не бяха съобщени никакви подробности за детето, подложено на евтаназия, впоследствие стана ясно, че тя или той е бил(а) на 17 години. Следователно пациентът би получил правото на лека смърт и в Холандия.

Ако кардинал Сгреча беше откликнал на смъртта на тийнейджъра, казвайки, че белгийският закон отрича, че децата са длъжни да живеят, той би могъл да почне полезна дискусия, която би изяснила разликите между вярващите и отричащите, че да се живее е задължение. Тома Аквински[2], който все още е влиятелна фигура в католическата традиция, мисли, че ние имаме дълг да не прекратяваме собствения си живот, защото ако направим това, то ще сторим смъртен грях пред Бога.

Той илюстрира това твърдение чрез прокарването на аналогия между слагането край на собствения живот и убийството на нечий роб, коeто означава, че „някой съгрешава против господаря на този роб“. Като оставим настрана тази гротескно нечувствителна аналогия, ясно е, че за хората, които не вярват в съществуването на Бог, този аргумент не привежда нито един довод срещу самоубийството. Дори теистите[3] няма да имат друг изход, освен да си блъскат главите в опит да разберат защо едно доброжелателно божество би искало някой, който умира, да остане жив до последния възможен момент, независимо от това колко мъчителни биха могли да са болката, дискомфортът или загубата на достойнство.

Има още една причина, поради която дори кардинал Сгреча би могъл да се колебае да твърди, че съществува задължение за живеене. Католическата църква отдавна вече е приела, че за лекаря или за пациента не е задължително да продължава на всяка цена да поддържа животът без оглед на състоянието на пациента или прогнозата на болестта му.

Навсякъде в католическите болници по света апаратите за изкуствено дишане и другите форми за поддържане на живота биват изключвани за пациентите, когато тежестите на продължаващото им лечение са преценявани като „непропорционални“ на ползите, които могат да бъдат постигнати чрез него. Това със сигурност посочва, че всяко задължение за живеене е в зависимост от това, дали ползите от продължаването на живота са по-големи от тежестите на лечението. Пациентите, изискващи евтаназия, преценяват, че ползите от продължаването на живота не надвишават тежестите на лечението или на продължаването на живота – с или без лечение.

Но правото е различно от задължението. Аз имам право на свобода на изразяването, но мога да си остана мълчалив. Имам право върху частите на тялото си, но мога да даря бъбрека си си на близък, на приятел или на напълно непознат, който страда от бъбречна недостатъчност. Моето право ми дава избор. Мога да избера дали да се възползвам от правото си, или не.

Възрастовите граници винаги са в някаква степен произволни. Хронологичната и менталната възрасти могат да се различават. За някои дейности лимитът на умствената възраст може да е релевантен, т.е. да има значение, а броят на тези, въвлечени в дейност, която изисква долна граница, за да бъде осъществявана, може да е много голям. Гласуването, придобиването на шофьорска книжка или правенето на секс са подходящи примери – с тези дейности се занимават огромно количество хора, но винаги над определена възраст. Но би било прекалено скъпо да изследваме в детайли дали всяко лице, което се интересува от тези дейности, има способността да разбере какво е точно е включване в процес на гласуване, какво представлява отговорността на шофьора или дали секс следва да се прави само при взаимно информирано съгласие на двете страни. Ето защо ние се осланяме на хронологическата възраст като на приблизителен индикатор за съответните ментални способности.

Това не се отнася за непълнолетните, които искат лека смърт, защото са безнадеждно болни. Ако броят на тези, които покриват изискванията закона, е толкова малък, че в Белгия имаше само един случай през последните две години, то не е трудно да се направи задълбочена изследване на способността на тези пациенти да отправят искане от такъв характер.

Поради тези причини, разпростирането на нормите на белгийския закон за евтаназията върху децата с очевидна способност за разумно взимане на решение не отрича на никого правото на живот. Напротив, той предоставя правото да умре на всеки, който може разумно да избере да упражни това право.

 

[1] Ето определението за евтаназия, което дава българската Уикипедия: „Евтаназия (от старогръцки ευθανασία -ευ: eu, „добър“, „красив“, и θάνατος, thanatos, „смърт“) е актът, с който някой отнема живота на друг по негова изрична молба или поради необходимост от друг характер (от милост към човек, осакатен до невъзможност да живее адекватно; от липса на надежда за промяна при болни, поддържани живи, но в безсъзнание и във вегетиращо състояние и под.). Евтаназията е смърт, причинена за доброто на човека, комуто е причинена.“, бел. прев.

[2] Свети Тома Аквински (1225 – 1274) е високо почитан католически философ, основател на официалната философска доктрина на Католическата църква – томизъм. Бел. прев.

[3] Според българската Уикипедия дефиницията на „теизъм“ е: „Теизмът (от гръцки: Θεός, „Бог“) в общ смисъл е вярата в съществуването на поне един бог. В по-тесен смисъл теизмът е монотеистична доктрина, според която Бог е персонифициран, иманентен и активен в управлението и организацията на света – класическата представа за Бог в християнството, исляма, индуизма, юдаизма и сикхизма. Понятието започва да се използва в тази смисъл, за да разграничи традиционните представи за Бог от деизма.“, бел. прев.

Статията, чийто превод публикуваме, е поместена в сайта Project Syndicate  на 7 октомври.

Превод: Емил Коен

Avatar

Питър Сингър

Питър Сингър е известен австралийски философ и граждански активист.