Из ръкописа „Когато големите станат малки“

На ул. „Странджа“, където живеехме докато станах на осем години, цареше вавилонско смешение на етносите и езиците. В нашия двор бяхме три семейства – две български и едно еврейско, обитаващи три порутени къщурки, наети по линия на Софжилфонд (съкращението, което ми звучеше като вълшебна абракадабра, всъщност бе съвсем прозаичен новоизкован по съветски образец термин, обозначаващ жилищния фонд на Софийската община). По протежението на улицата, пак в къщички с дворчета, се разполагаха други еврейски, български и цигански фамилии, вероятно също наематели на Софжилфонд. Оградите помежду ни – дъсчени, наричахме ги тараби – бяха толкова ниски и рехави, че дори ние, хлапетата, можехме да надничаме в съседските дворове и да виждаме какво се случва там – кой с кого се кара, бие, псува, весели и пр. Възрастните пък общуваха помежду си при пряка видимост и чуваемост, което изключваше необходимостта от друг вид комуникации, телефонни например. Ако трябваше да съобщиш някому нещо или нещо да питаш през един или даже два-три двора, достатъчно бе само да се провикнеш на някой от говоримите в махалата езици. Реакцията биваше светкавична. Така баба ми си говореше през оградата с пълната ни съседка Сарина („визина Сарина“, казано на шпаньолски), а аз проверявах дали моят приятел и връстник Хаймико си беше у дома, та да го викна да си играем.
Българи, цигани и евреи си живеехме мирно на „Странджа”, жив пример за етническа толерантност, както биха се изразили днешните политици. Не казвам, че конфликти съвсем липсваха, казвам само, че не се усещаха между нас омрази на расова основа, никой никого не обиждаше заради това, че е да речем „чифут” или „мангал”. Не ми се задълбава в разсъждения относно причините за това добросъседско междуетническо съществуване. Защото, от една страна, най-малкото едно 4–5-годишно хлапе би могло да си задава въпроси от такъв характер, а, от друга – не ми се философства учено със задна дата. Нещата помежду ни си изглеждаха съвсем нормални и толкоз. Поне според мен. Чисто и просто си бяхме равнопоставени в бедността…
…………..
През един-два двора от нас, в съседство с Хаймико, визина Сарина и дядо Хаим, живееха цигани. Не както сега им казват, „роми”, а цигани. Интересни хора, колоритни, да не говорим за впечатлителни деца като мен. Обитаваха къщурки, които бяха по-порутени от нашата. Не бяха агресивни. Вярно, шумни бяха, караха се, веселяха се, пиеха, но бели почти не правеха. Помня името на едно момче – Рамчо, не по-голям от брат ми. Аз Амчо, той Рамчо, но прилика друга никаква. Разлики обаче колкото щеш. Амчо злояд, Рамчо все гладен. Амчо пълничък, беличък, болнав, Рамчо кльощав, мургав, желязно здрав.
Обичах да надничам в циганските дворове и да ги заглеждам по улицата, без да се доближавам до тях (такава беше инструкцията). Харесвах каручките им, конете, омайвах се от тайнствения им говор. Майка ми Вики успешно се възползваше от това мое любопитство. Когато не исках да ям, което бе обичайното ми състояние, ме залъгваше с приказка, която неизменно започваше така: „Хасан купѝл…“ – изречено с мелодичен глас, все едно казваше „Имало едно време…“. За разлика от сега, тогава имаше цигани, които се именуваха Хасан. И той си беше реален човек, заедно с жена му Гюла.
Щом чуех вълшебната фраза „Хасан купѝл…”, устата ми тутакси зейваше и мама ми набутваше лъжицата. Какво беше купѝл Хасан не бе особено съществено, героят в случая бе важният.
Помня и началото на следната скороговорка:
Цинга-манага фук,
Пълни гащи с лук…
Тя изразяваше важната народопсихологическа циганска черта, именно крадливостта, въпреки че в ония времена рядко се случваше някаква по-значителна кражба, нямаше и кой знае какво да се открадне. Баща ми разказваше, че циганите преди били също така потиснати, както и останалата беднота. Но между тях мнозина мъже намирали начин да си изкарват прехраната – като хамали. Яки, черни, че чак страшни, ходели с дълги навити въжета; с тях връзвали товарите. Големи майстори в хамалогията, ала за дребни грошове. Привечер, спомняше си татко, щом свършели работния ден, можело да ги видиш да дефилират на групи; прибират се вкъщи, като на преметнатите на гърба им въжета са окачили по два-три-четири самуна хляб. Крачат гордо и изпъчено – знак, че са спечелили пари, за да осигурят вечерята на многочелядната фамилия.
Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Алберт Бенбасат

Алберт Бенбасат (1950) e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги, сред които „Българската еротиада” (1997), „Литературни приключения” (2000), „Книгата като тяло и като дух” (2004), „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца” (2005), „Печатни пространства и бели полета” (2010), „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване” (2011), „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век” (2013), „Лъженауката за книгата” (2014). Редактор и издател на сп. „Критика” и Библиотека „Критика”, редактор и съставител на множество книги.