Казвам се Иван

Казвам се Иван.

Всъщност Аврам съм – което за еврейския род е равносилно на Иван.

Колкото евреи се казват Аврам, толкова българи са Иван.

Кръстен съм на дядо ми Аврам. Алберт е европейското съответствие на Аврам. Значи съм Иван и туйто.

Брат ми Йосиф, пет години по-голям от мене, не ме посрещнал много радушно при раждането ми. Пак ли момче, рекъл разочаровано, аз исках момиче, сестричка исках. И какъв е черен само, добавил. Всъщност, искал да каже грозен. Нашите – мама, татко, баба Рашел – също искали момиче, но пък приели моето идване на бял свят по-позитивно. Доколкото знам, зарадвали ми се. „Киридико ди ла вава”, трябва да е казала баба ми на своя обичаен език, шпаньолския, и ме заобичала още от първия ден на появата ми; чувства нежни, силни и доживотни, които допълнително се подхранваха от уверенията на родителите ми, че съм кръстен на моя дядо Аврам.

Дядо Аврам аз не помня. Той починал, когато майка ми била тринайсетгодишна, и оставил баба ми вдовица едва на трийсет и девет години. Рашел – така се казваше баба и така я наричахме галено с брат ми – и на стари години беше влюбена в покойния си съпруг. Толкова го е обичала, че никога не погледнала друг мъж, въпреки че имала, както разправяше, не един кандидат. Та същият този мой дядо Аврам, когото познавах от разказите на баба и от една-две снимки, запазени като по чудо вкъщи, поминал се само на петдесетина години, беше ми предоставил името си.

От малък обаче си давах сметка, че да се казваш Аврам (като дядо) и да се казваш Алберт (като мен) не е едно и също. За Иван и дума не можеше да става. Обясняваха ми, че Алберт било европейското съответствие на библейското име Авраам. Не им вярвах особено, но си мълчах, защото баба много силно вярваше. Беше се вкопчила в тази вяра и ме идентифицираше със своята рано изгубена любов. Аз също обичах баба, която до края на живота си ме наричаше Аврамико, и не исках да я огорчавам, проявявайки рано-рано вродения си еврейски скептицизъм.

Доста по-късно разбрах, че семейната митология около моето име има своите законни основания на еврейска почва. Братовчед ми Берто, племенник на баща ми, също носеше рожденото име Алберт. Та той именно ми разказа, че когато през 1948 г. се изселили в Израел и трябвало да го запишат в тамошните регистри, искали да му сменят името на Аврам. Такава им била практиката (и тактиката) – да заменят европейските с библейски еврейски имена. И мнозина се примирявали с този „възродителен процес”.

Берто обаче се запънал, не си дал съгласието – и си останал Алберт…

Аз също си останах Алберт, без, разбира се, никой – слава Богу! – да е искал да ми сменя името. Алберт бях за всички останали с изключение на баба Рашел. Тя ми викаше Аврамико, Аврамчо – и от това се получи умалителното име Амчо (Ами), с което ме наричаха всички вкъщи.

Значи фактът, че съм Иван е ономастично неоспорим, но подробностите, свързани лично с мен, са съвсем друга история, която някой път ще разкажа.

Днес празнувам Ивановден.

ЧЕСТИТО НА ВСИЧКИ, КОИТО НОСЯТ ТОВА ПРЕКРАСНО ИМЕ!

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Алберт Бенбасат

Алберт Бенбасат (1950) e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги, сред които „Българската еротиада” (1997), „Литературни приключения” (2000), „Книгата като тяло и като дух” (2004), „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца” (2005), „Печатни пространства и бели полета” (2010), „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване” (2011), „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век” (2013), „Лъженауката за книгата” (2014). Редактор и издател на сп. „Критика” и Библиотека „Критика”, редактор и съставител на множество книги.