Може ли да бъде победена корупцията в „една отделно взета страна“?

Корупцията е една от основните злини на нашето време. За борбата с нея се говори почти повсеместно. Днес очевидно дойде времето да признаем, че постиженията в глобалната борба с корупцията, които в продължение на първите две трети или дори три четвърти от ХХ век бяха твърде впечатляващи, не само престанаха да се трупат, но и бяха отхвърлени от мощна корупционна вълна.

В края на ХIХ век „срастването“  на бизнеса и на държавната власт – най-вече в най-бързо развиващата се по това време страна, САЩ – доведе до това, че обществото сметна ситуацията за нетърпима. Поради натиска на обществеността политиците бяха принудени да тръгнат по пътя на въвеждането на антимонополно законодателство и на усилване на строгостта на изискванията към представителите на властта. Тогава за пръв път през последните сто и петдесет години една трета, популистка партия, заплаши да подкопае основите на американската двупартийна система.  От тогава минаха повече от сто години и трябва да признаем, че развитите страни успяха да постигнат значителни успехи в борбата с корупцията – преди всичко поради това, че беше значително намалено имущественото неравенство, че се развиха демократическите институции, усили се властта на правото, като в същото време постоянно се затягаше контрола на обществото върху властта.

Но от средата на 70-те години на миналия век започнаха да се появяват предпоставки за негативни  процеси в тази сфера. Неолибералната вълна и формирането на информационното общество, които създадоха условия за нов ръст на социалното неравенство, бяха основните причини за регреса в борбата срещу корупцията. Обществото стана по-толерантно към свръхбогатите си граждани, които пък започнаха да изобретяват още по-изгодни за тях схеми на работа с парите. Точно тогава започна широко разпространилата се практика на офшорните зони или юрисдикции, които в развитите страни легитимират огромно по размерите си бягство от плащане на данъци. В света се появиха десетки нови и като правило – бедни и недемократични независими държави, в които използването на държавни служби за лично обогатяване стана най-успешния бизнес. В такива страни политическата нестабилност, от една страна, и неблагоприятния местен инвестиционен климат водят до това, че голяма част от присвоените от чиновниците пари се влагат в западни банки. Корупционната динамика, пагубното й влияние върху развитието в света, както и глобализацията са причините, обуславящи острата актуалност на проблема за сдържаността на съвременната корупция.

С коя корупция трябва да се борим?

Когато кажем „корупция“ най-често разбираме продажността на длъжностните лица или на държавните служители, които за определено възнаграждение използват дадената им от обществото или от вишестоящите държавни структури власт за лична изгода. В последно време все повече се говори и за това, че корупцията се разпростира и върху частния сектор (в случаите, когато мениджърите за пари или за други изгоди предприемат действия, които не отговарят на интересите на компаниите или са в разрез с интересите на акционерите). По-нататък в разсъжденията обикновено се разглеждат различните видове корупция – както по нивото й, така и по сферите на проява. Според мен именно тук основният проблем се маскира, задачите се размиват, а корупционният тренд започва да става непреодолим.

Началното и може би най-важно условие за успешна борба с корупцията е нейното ясно и точно определение, което да ни послужи за решаване на най-важната задача: разграничаването на дребните злоупотреби на битово ниво и използване на държавната власт за лични цели. С други думи, предлагам да разделим практиката на дребното подкупничество (bribery) от корупцията в държавния апарат и в бизнеса, извършван с помощта на държавата или от самата нея (corruption). Виждам най-малкото две причини за такова разделяне.

От една страна, виждаме че готовността на множество хора, от които зависи благосъстоянието и успешния бизнес на гражданите – училищни ръководители, лекари, служители на пътната полиция, разни чиновници, които могат да издадат или не най-различни разрешения и лицензии, както и такива, които проверяват за това дали се спазват разни регламенти и т.н. – да вземат подкупи с цел да бъде избягнато спазването на някакви формалности и/или за това да правят по-малко или въобще да не правят проверки за спазването на някакви формалности в мнозинството от развиващите се страни по-скоро помага на хората, отколкото им пречи. Това, че приеманите закони често са съмнителни, провокира „незадължителност на изпълнението им“ и цената, която гражданите плащат за това, често пъти е много по-малка, отколкото неотклонното и стриктно съблюдаване на норми, които нерядко са просто неизпълними. Много изследвания сочат, че общият обем на дребното подкупничество в най-бедните страни достига до 4-6% от брутния вътрешен продукт, което задържа ръста на икономиката и задълбочава социалното разслоение, но аз не съм уверен, че отсъствието на такива злоупотреби и последователното спазване на законите в тези страни би стимулирало икономическото им развитие. Освен това борбата с подобно подкупничество е способна да парализира всекидневните бюрократични  процедури, което може да парализира и социума, и икономиката.

От друга страна, трябва да сме наясно и с характера на използването на корупционния доход. В мнозинството от развиващите се страни доходите от дребното подкупничество позволяват на тези, които ги получават да се избавят от нищетата, но не и да влязат в числото на тези, които образуват т. нар. „златен милиард“. Преобладаващата част от чиновниците в бедните, но дълбоко корумпирани страни изразходват получените пари за купуване на недвижими имоти, автомобили, за осигуряване на себе си и на семействата си по-високи ниво на потребление и т.н. Това означава, че практически всичките незаконно получени доходи се изразходват или се инвестират в страната, че те не я напускат, не отиват в чужбина. По същество това е преразпределение или преобразуване на текущото потребление в макар и не производствени, но национални инвестиции. Получателите на дребни подкупи в такива страни по правило са хора с ниска социална мобилност, защото смятат, че им е „провървяло в живота“ там, където са и то сега, а не в миналото или в бъдещето.

Този вид незаконно обогатяване  кардинално се отличава от истинската корупция. Можем да кажем, че най-важният й признак е не толкова продажността на представителите на държавната власт, а това, че те пряко участват в създаването на и поддържането на системата, която им позволява да се обогатяват. При това значителна част от дейността им може да е напълно легална и формално да предполага не възнаграждение за едни или други решения, а създаване на специални условия за дейността на собствените им компании и фирми. Тази корупция, за разлика от дребното подкупничество, изкривява целите на страните. Тя е причината за изразходването на големи, принадлежащи на цялото общество парични средства и материални ресурси за решаване на лъжливи задачи, практически отхвърля целите на държавната служба, извращава мотивацията на хората, стремящи се към кариерен ръст, укрепва локалните структури за сметка на общонационалните и засилва семействеността.

Освен това този вид корупция е свързан с финансови потоци, които почти никога не са локализирани в държавните граници. Поради това той нанася огромна вреда на съответната държава, защото открива шлюз за „изтичане“ на капитала. Ако дребното подкупничество почти винаги е „национално“, то корупцията на това ниво по определение е глобална. Именно тази корупция трябва да стане обект на противодействие, при това по цял ред причини.  Първо, дребното подкупничество на практика е непобедимо, а борбата с него може да погълне повече пари, отколкото би била изгодата от нея. Второ, ако в случай, че бъде постигнат успех в борбата с голямата корупция, то дребната такава по естествен начин ще бъде ограничена. И накрая, трето, в процеса на борбата с дребното подкупничество в бедните държави успешните на практика няма как да участват, защото програмите за „външна помощ“ в борбата с подобни злоупотреби  все още никъде не са демонстрирали забележима полза и не са давали особен ефект.

Корупцията като нова заплаха за развития свят

Днес корупцията придобива нова степен на опасност. Това е преди всичко защото светът става все по-взаимозависим. Борбата с нея е една от тези „войни“, които трябва да се водят в епохата на глобализацията. До края на 90-те години на миналия век проблемът нямаше тази актуалност, която има сега. Две са причините за новата й важност.

Първо, от края на 80-те години на ХХ век, „развиващите“ се страни започнаха да излизат от самоизолацията, в която дълго време се намираха – поради „социалистическите експерименти“ и военните диктатури. В държавите на Юг се появиха извънредно богати хора – мнозинството от които са или чиновници, или са представители на свързан с държавата бизнес. Дотогава свръхбогати  клиенти на европейските консултантски фирми и на  американските банкери бяха нефтени шейхове, които просто владееха собствените си страни и тук не можеше да става дума за корупция. Обаче през 90-те години на ХХ век „неочаквано“ се изясни, че на власт, при това не само в относително успешно развиващата се Индонезия, но и в крайно бедната страна Заир са хора, които държат в банковите си сметки в чужбина до 6 милиарда долара. Все повече ставаха свръхбогатите политици в Латинска Америка и в Северна Африка. Русия през 90-те години и особено в първото десетилетие на ХХI век стана образец за корупционни практики, в резултат на което властта се оказа съсредоточена в ръцете на най-богатите хора в страната. Мащабите на присвояване на националното богатство, които станаха ясни след превратите срещу режимите в Тунис, Либия, Египет и Украйна, поразяват въображението. В Китай, в хода на най-забележителното до сега задържане на корупционер – бившия член на политбюро на ЦК на ККП Чжоу Юн Кан – бяха поставени под възбрана имущество и банкови сметки на стойност 14,5 милиарда долара. При това формално във всичките тези страни нито един от ръководителите на държавата не може да стане официален собственик дори на 1% от представата, с които се оказа, че разполага. Разбираемо е, че политическата ситуация в периферните страни не е такава, че да дава стимули за инвестиране и съхранение на откраднатото, поради което потокът от частни средства от „развиващите“ се страни към банките на развитите такива, който в средата на 90-те години не беше по-голям от 70 милиарда долара, през 2010 година достигна 1 трилион долара.

Това обстоятелство провокира сериозни последствия. В западните страни започна да се формира мощно лоби, което, от една страна, обслужва интересите на тези, които владеят откраднатите пари (чрез предоставяне на офшорни сметки, чрез създаване на най-разнообразни тръстове, създаване на компании за покупка на недвижими имоти и други активи, чиито собственици са подставени лица), а от друга противодейства на приемането на закони за борба със световната корупция (например в Германия, която толкова силно се съпротивлява днес на приемането на санкции срещу Русия, така и не беше прието нищо подобно на американския антикорупционен закон Foreign Corrupt Practices Act или на британския The Bribery Act of 2010). В резултат на висшата класа и на властващия елит в западните страни започна да им се струва, че това което е позволено непонятно на кого в периферните страни, трябва да бъде позволено и на тях. И ето – партията на Берлускони, който многократно е обвиняван в корупция, получи на парламентарните избори през 2013 г. повече от 30% от гласовете. И ако този процес напредне, то деградацията на относително „чистите“ западни институти може да се осъществи много по-бързо, отколкото можем да предполагаме. А после следва начало на популизма, упадък на демократическите традиции и общ социално-политически регрес. Поради това победата над глобалната корупция става съвършено необходимо условие за самото продължаване на съществуването на съвременните развити държави.

Освен това, има и друга причина, която стана забележима наскоро. След края на студената война светът стана много по-малко управляем и предсказуем, а много държави започнаха да се превръщат от нормални управленчески структури във фиктивни, в т.нар. несъстоятелни държави (failed states). В тази ситуация корупцията в органите на властта и в силовите структури започна да угажда на и да подпомага „мръсния“ бизнес, т.е. на търговията с оръжие и с хора, незаконното добиване на полезни изкопаеми, наркотрафик и т.н. Корупцията в редица страни е вратата, през която афганистанския хероин влиза в Европа. Корупцията в регионалните власти в Република Конго и в Судан подпомагаше разгарянето на гражданските войни в тези страни в първите години на новия век. Злоупотребата с власт и личното обогатяване станаха основните фактори, които послужиха като пусков механизъм за „арабската пролет“, която за дълго време дестабилизира много страни в Северна Африка. Най-накрая, корупцията в Украйна през последните години не само провокира „февруарската революция“ в Киев, която доведе до човешки жертви, но в последно време служи и като подхранваща среда за метежа в източните области на страната. Той стана възможно единствено поради корумпираността на назначените от Виктор Янукович местни дейци на силовите структури, както и защото сепаратистите биват финансирани от пренесените в Русия откраднати милиарди на сваления президент. Тези събития стават в центъра на Европа, но и като цяло в света все по-често може да се наблюдава борба на въоръжени чрез корупционни доходи „частни армии“ с правителствени войски. Поради това корупцията в световната периферия не само подрива устоите на западното общество чрез „отмиване“ на капиталите, но и пряко заплашва глобалната политическа стабилност и формиралия се световен ред. Всичко това, напомням, стана реалност само за някакви си двайсетина последни години.

Русия: мащабите на корупцията и борбата с нея

Споменаването на Русия като една от най-корумпираните страни в света отдавна е нещо, прието от всички. Между другото трябва да отбележим, че природата и мащабите на корупцията в нашата страна надхвърлят, и то с много, пределите на това, с което обикновено са се сблъсквали развитите страни в историята си. Руската корупция има сериозни особености. Две са причините за това. Първата е, че Русия е икономика, която във все по-голяма степен зависи от природните си ресурси. Ако в края на съветската епоха страната ни изнасяше само 17% от добивания у нас нефт, а доходите от износ на нефт и газ представляваха от 22 до 24% от приходите в бюджета, то през 2013 г. съответните числа достигнаха 67%  за първото и 49-51% за второто. Разпределението на рентата като основна задача на държавата поражда управляваща класа, която е загрижена не толкова за условията за развитие на страната, колкото за максимизация на личното богатство в хода на разпределителния процес.  На свой ред това се материализира като курс към още по-голямо одържавяване на икономиката и така се създава самоподдържащ се механизъм на корупцията. Не напразно редица автори днес смятат, че корупцията в „произвеждащите“ икономики е „търпима“ (за пример се дава този същия Китай), докато в тези, които формират доходите си от износ на природни  ресурси тя става фактор за упадък и деградация на страната. Второ, още една особеност на Русия се състои в спецификата на нейния елит, който за разлика от този в „нормалните“ страни се състои не от съперничещи си една на друга групи, във всяка от която съществуват свои си кариерни линии, а от монолитна паразитна класа, в която един статус се превръща в друг  с цел увеличаване на влиянието и парите. Съвсем не е случайно, че в състава на руския политически елит има толкова много лица, които открито или скрито имат военни звания; не е удивително и това, че повече от половината от нашите депутати и министри станаха кандидати и доктори на науките; няма нищо странно в това, че у нас бизнес елита и политическия такъв практически са слети. В Русия нищо, освен финансовите възможности на човека и неговото положение във финансовата и политическата йерархия не определя принадлежността на някого към „елита“. По такъв начин в Русия се формира ситуация, при която борбата с корупцията няма как да почне отгоре, от към властовия връх.

В същото време тя не може да бъде почната и от „долу“. Впечатляващите опити на отечествените политически активисти (включително на най-известния от тях, Алексей Навални) да започнат кампания за разобличаване на корупционерите се характеризира с едно важно обстоятелство. Те всички са насочени срещу отделни представители на властта и апелират за тяхната дискредитация, а не към това те да бъдат съдебно преследвани (в нашата система възможности за съдебно преследване практически няма).

Нещо повече – кампаниите за борба с корупцията не са насочени към дребното рушветчийство, което е напълно обяснимо, защото тя може и да бъде противна на гражданите на нивото на морала, но им е напълно полезна във всекидневния живот. Според нас тези два фактора, предопределят и резултата: „обществената“ борба с корупцията се разбива, от една страна, в стената на съпротивата от страна на властта, а от друга – в съображенията за най-банална целесъобразност сред самите опоненти на властта. Всичко това говори, че да се „задвижи“ борбата с корупцията „вътре“ в руското общество е практически невъзможно. Единственото, макар и съмнително успокоение може да стане това, че забележими успехи в тази борба не са постигнати в нито една от развиващите се страни.

Какво е необходимо за да може в Русия и в другите, подобни на нея, клептократски страни, решителна борба с корупцията? Според нас, най-важното условие за това може да стане ясната позиция на останалия свят. Ако стане възможно в края на краищата в развитите и относително „чисти“ страни да се формира единна позиция, то нашата задача сега се свежда до това да предложим известна концептуална рамка, която може да тласне напред решаването на въпроса.

Стратегия за действие

И така, като се замисляме за една всеобемаща стратегия за борбата с корупцията, трябва да отчитаме три най-важни момента. Първият е, че е необходимо да се борим най-вече със системната корупция, която има международно измерение, изхождайки от това, че дребното рушветчийство е практически неизкоренимо и впускането в борба с него би означавало девалвиране на усилията на активистите и правоохранителните органи сега, когато на дневен ред има много по-сериозен проблем. Второ, главни дейци в тази борба трябва да се не гражданските активисти в поразените от корупция държави, а външните сили, които, от една страна, не са сковани от никакви „условности“, а от друга биха се отнасяли към корупцията в световната периферия като външен враг, който заплаши да подрони развитието на собствените им общества. Трето, тази борба трябва да бъде насочена към това да бъда разкъсана „прокорупционната“ сплотеност на елитите на развиващите се страни и към създаване в тези държави на съществено напрежение както в отношението между бизнеса и властта, така и в отношенията между средните слоеве и висшите слоеве в тези страни. В резултат борбата с корупцията следва да се превърне от етически и ценностен „избор“ във функционален процес, от който биха имали потребност абсолютното мнозинство от гражданите. Да се почне процесът на основа на тези изисквания е по-просто, отколкото може да ни се струва.

Какво днес представляват „некорумпираните“ държави? Ако хвърлим поглед върху първите 20 места в рейтинга на страните в Индекса на възприемане на корупцията, то ще видим, че там влизат 11 държави от Европа (от тях 8 са от ЕС), Канада и САЩ, Австралия и Нова Зеландия, а също Япония (Сингапур, Хонгконг и Барбадос засега няма да разглеждаме). При това положение ЕС, САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия биха могли да възглавят глобалния антикорупционен проект. Тези държави произвеждат 57% от световния брутен продукт, те обемат почти 70% от световната търговия, те са най-големите глобални инвеститори. С други думи, техния статус е повече от достатъчен не толкова за това да излязат с подобна инициатива, но и за това решително да я претворят в живота.

В центъра на всичко би трябвало да е сключването на Аникорупционна конвенция, която би обединила страните, достигнали най-големи успехи в борбата срещу корупцията. При това би ги обединила отбранителен, а не в „настъпателен“ стил. Участниците в Конвенцията биха могли да формулират единни норми за борба с корупцията в страните си, могат да създадат наднационален орган по борба с корупцията и прането на пари, могат да учредят следствен апарат и полицейски сили, които са вън от контрола на отделните държави, както и съд, който има глобална юрисдикция подобно на Международния наказателен съд. Задачата на проекта, повтарям, не е борба с корупцията в отделните страни, а ограничаване на взаимодействията с тях, както и редуциране на участието в съвременните финансови схеми на най-различни офшорни центрове. Цел в този случай би било внасянето на ред във финансовата дейност на присъединилите се страни, който би изключил корупционните схеми.

Този процес може да има и други следствия. Антикорупционната конвенция трябва твърдо да пресича финансовите трансакции от какъвто и да е тип с държавите, които не са се присъединили към нея. Например на граждани на такива страни може да бъде забранено да откриват сметки банките на подписали конвенцията държави, да купуват или да основават в тях търговски фирми, притежавани от подставени лица. Задачата се състои в това да се покаже ясно и точно на гражданите на „неприсъединилите“ се страни, че не е възможно да се приобщят към начина на живот на западните страни, ако не съучастват в глобалната борба срещу корупцията. Няма как да бъдеш в страната си корупционен крадец, а в чужбина – принципен и честен предприемач, който да се ползва от всички възможности, които предоставя тази част на света в областта на придобиването на недвижими имоти и владеенето на активи. Същото следва да важи и за търговски компании от тези страни. Може или да влезеш в некорумпирания свят, или да бъдеш отделен от него с непроницаема „китайска“ стена. Принципна особеност на проекта е, колкото и странно да звучи, неговата способност да включва, а не да изключва участници. Става дума не за това някаква международна инстанция да квалифицира дадена страна като поразена от корупция или свободна от нея. Предложението от страна на представители на държави, които сега заемат първите позиции в „антикорупционния“ рейтинг за първоначално подписване на Конвенцията трябва да изглежда незадължително, а по-скоро желателно. Договорът трябва да бъде открит за присъединяване без каквито и да са допълнителни условия: новите участници трябва просто да признаят общите правила за борба с корупционните престъпления и да се съгласят на територията им да се разпространят  правата на международните следователи и на съответните наднационални полицейски сили. Те би трябвало също така да одобрят това, че техни граждани да могат да станат обект на преследване и съд за корупционни актове и че те (с изключение вероятно за най-висшите лица в съответните държави) не могат да разчитат на никакъв имунитет. Разбира се, присъединяването предполага, че страните ще получат пълно право на глас във всички наднационални органи, които ще бъдат образувани, както и ще гарантира участие в работата на следствените и на съдебните инстанции, както и това, че ще предоставят своите собствени полицейски контингенти в разпореждане на международните антикорупционни органи, ако се налага.

Всяка държава, която е готова да ограничи суверенитета си заради победата над корупцията, може свободно да стане част от антикорупционното движение.

Какви непосредствени следствия би имало прилагането на тази схема? Светът се разделя като че ли на две части – на страни, живеещи „по правилата“ и на такива, които не са готови да ги приемат. Държавите, в които корупционерите представляват политическия и икономически „елити“ на страната, разбира се, не се присъединяват към Конвенцията. На свой ред, страните, които са я подписали, ще инвентаризират всички сметки в банките си, които принадлежат на граждани и на фирми от неприсъединилите се държави; всички владени от тях недвижими имоти, а също и всички дялови участия в корпорациите на „чистите“ страни, както и притежаването изцяло на такива фирми. След като изтече определен срок (например, една година) сведенията за такива активи стават публични и на собствениците се препоръчва да ги продадат в течение на следващите да речем 2-3 години. При неизпълнение на тези изисквания активите се предават за управление на специален фонд, учреден под егидата на ръководните органи на Конвенцията. По същество ще се получи принудително връщане на ограбените активи в техните исторически страни на произход. Тази схема много наподобява един екстремен вариант на тази „национализация на елитите“, за която толкова много говори президента Путин. Само че не е инициирана от самите тези елити и не е само най-вече на думи. Обратно – инициирана е от международната общност  и е на дело, а не само на приказки. Разбира се, всичко това ще породи колосална съпротива в самите развити страни, защото в тях са се формирали гигантски банкови и и юридически синдикати, които са специализирани в работа с „мръсни пари“. Няма да са доволни и търговците на недвижими имоти, защото цените ще паднат. Но и на това има прост отговор: държавите ще получат големи допълнителни доходи от това, че ще бъдат отстранени офшорните схеми за укриване на доходи. При това тези приходи могат да се окажат толкова големи, че държавите дори биха могли да понижат данъчните ставки, с които облагат доходите на охрата вътре в страните. Това несъмнено би стимулирало частния бизнес и предприемаческата активност. Загубата на „мръсните пари“ по такъв начин може да се окаже пренебрежим фактор за основните световни икономики.

Но най-интересно ще е това, което ще става в страните, които откажат да се присъединят към Конвенцията. От една страна, най-големите и най-хищни корупционери в Русия, Украйна, Нигерия или Пакистан осъзнават, че не могат да се чувстват сигурни: ако бъде решено да се разследват злоупотребите им, те не биха мигли да се скрият в Европа или в Америка. Поради това първото следствие ще бъде реформирането на съдебните системи в корумпираните страни – на елитите ще им е необходима с висока степен на гарантираност да легализират собствеността си в своите, а не в чужди страни. Това ще сложи началото на формиране на прозрачна юридическа система и в известен смисъл ще тегли чертата под епохата на грабителското първоначално натрупване и икономиката на преференциите.

Иницииран отгоре, този тренд с голяма вероятност ще бъде поддържан и в страните, управлявани от клептократията. „Вертикалът на властта“ постепенно (макар и неохотно) ще се освобождава от качеството „вертикал на кристализиралите корупционни доходи“. От друга страна, ще възникне и ще набира сила обществено движение в поддръжка на присъединяването на подобни страни към Конвенцията. При това – за разлика например от фонда на Навални, то ще получи поддръжка от бизнеса и от общественото мнение: ако един бизнесмен, например, би могъл да заработи състоянието си (относително) честно, то защо трябва да го приравняваме към корупционерите и да го лишаваме от възможността да прекара старините си на Лазурния бряг? Защо на прозрачни компании да се забранява да правят бизнес в развитите държави? Разбира се, на това движение му е гарантирана и поддръжката на средната класа, която е заинтересувана от това да се „впише“ в глобалния свят и която не разбира защо е длъжна да жертва мечтите си в името на благополучието на корумпирани представители на властта. Всички видове и форми на движението против корупцията ще се фокусират върху едно изискване към властта: подпишете Конвенцията! Политическия, бизнес елита и този на крадците се  разцепва; страните, отказващи да се присъединят към развития свят, могат да очакват истинска революция. Успешността на модела на Путин се основава на неговата реална и формална откритост – който не е доволен, може да си тръгне, но ако „закрием“ в страната самостоятелните и активни граждани, които искат да се самореализират не само в крадене и лъжи, то системата ще се пръсне по същия начин по който избухва прегрята консерва и така, както се взриви преди четвърт век Съветския съюз.

* * *

Борбата с корупцията е сложна, а за някои общества и непосилна задача. Поради това още по-ценен днес е опитът на държавите, на които в продължение на десетилетия им се удаде да формират ясно функционираща система на управление, система, която ефективно разделя властта и бизнеса. Тези страни в началото на ХХI век имат пълното право да се защитят от разлагащото влияние на глобалната корупция, да се оградят от проникването в тях на практики, приети в корумпираните страни. Подписването на Антикорупционната конвенция не е „настъпателна“, а съвършено „отбранителна“ мярка, която има за цел не да изключи когото и да е от глобалната система, а само това гражданите на всяка страна да разберат какъв път избират. Участниците в Конвенцията не искат да налагат своя начин на живот и на действане на другите, а само да се избавят от налагания от периферийните корумпирани държави начини на живот, които са присъщи на периферийните икономики. Разбира се, предложената стратегия не може да застави всички държави, поразени от корупцията, да се изменят.В повечето от тях „патриотическите“ корупционери ще съхранят и властта, и влиянието си в обществото. Задачата се свежда само до това да бъдат склонени към радикална борба с корупцията тези общества, в които значителна част от населението вече е привикнала към западните стандарти на потребление, но в които властта не готова да приеме западните норми на поведение. Трябва да се покаже съвършено ясно, че не е възможно да се надяваш на висок стандарт на живот, ако не си привързан към ясно определени правила, които са постоянни, а не се менят всеки ден в зависимост от ситуацията. Ние сме уверени, че подобен подход е справедлив и ефективен и че резултат от него (колкото и противоречиво да ни струва в началото въвеждането му) може да стане най-мощната ненасилствена революция, която може да си представи съвременния свят.

Оригиналът на статията, чийто превод прочетохте, е публикуван в брой  2-3 от 2014 г. на руското електронно издание „Общая тетрадь“.

Превод: Емил Коен

Avatar

Владислав Иноземцев

Владислав Иноземцев е икономист, доктор по икономика, научен ръководител и директор на „Център за изследване на постиндустриалното общество“. Колумнист е на много руски вестници и списания. Автор на повече от 1400 публикации, от които 13 книги, публикувани в Русия, Франция, Великобритания, САЩ и Китай.