Музиката на Били Айлиш е кротка, има магия. Тя е дете отвъд дефинициите

Споделете статията:

Интервюто с българската джаз певица Мирослава Кацарова е предизвикано от огромния интерес на младите ни читатели към американската певица Били Айлиш. Нейният дебютен сингъл „Ocean eyes“(2015) става известен и натрупва над 132 милиона слушания. Били се присъединява към Детския хор на Лос Анджелис на възраст осем години. На единадесет години започва да пее и да пише собствените си песни, следвайки най-големия си брат Финиъс О’Конъл(вж. снимката по-долу), който вече пише, изпълнява и продуцира свои песни със своята група.

 

 

Мирослава, докато се подготвях за интервюто,  Били Айлиш Пайрът Беърд О’Конъл стана Международна певица на годината според музикалните награди БРИТ! Песента й “Смъртта може да почака” се изкачи на върха на хитпарада на Острова и е прослушвана на стрийминг 10,6 милиона пъти за седем дни. Поколенчески феномен ли е тя?

 

Мирослава Кацарова: Знам за нея от преди две години. Тогава моята дъщеря, която обича да тършува музика за себе си и следва своите собствени интуиции, една вечер ми каза – намерила съм една много приятна певица. Поиска да я слушаме заедно. Тя знае,че аз съм много критична и щом се осмелява да ми предложи някакъв свой избор, означава, че не се срамува от него. Когато я пусна, чух нещо, което ми хареса, въпреки че аз такава музика никога принципно не бих посегнала сама да слушам! Слушахме Ocean eyes, песен която наистина има много мистична, тайнствена красота. Необяснима и нелогична. Дъщеря ми ми разказа колко е малка Били, как е едва две години по-голяма от нея, колко е смела, как дръзко е посегнала към музиката – сама, с брат си! Започнахме да я слушаме вечерите с нея, с баща й, когато сме сами горе в планинската ни къща, с камина – обикнахме Били Айлиш! Започна да ми харесва чисто музикално, което е много любопитно за мен с цялата простота на музиката, която тя прави. Освен това ми е много ясно, че нейният глас не е голям глас. Не е глас, който да има много възможности и капацитет, глас, който да демонстрира виртуозност по отношение на пеенето. Нито пък има някакви големи особености на фразирането. Ако отделиш от цялото само гласа й, ще видиш че става дума за нещо, което все пак не е белязано от качествата на голям певчески талант. Според мен, огромната магия на това момиче се крие в начина, по който тя мисли за музиката. Начинът, по който тя създава тези песни – много смирена музика! Много смирена! Това е нещо, което ми беше от самото начало привлекателно, защото повечето певици на тази възраст особено искат да се изявят като по-скоро викат, отколкото да пеят.

Имаш предвид Ариана Гранде?

Абсолютно всички певици, които искат да показват глас – да пеят, да викат…Ариана Гранде също има голям глас и нейно лично очарование. Но музикалната стилистика на Били, в която тя се движи е много впечатляваща. Не мога да дефинирам нейната музика, първо защото тя е неспособна докрай да бъде дефинирана, на принципа на познатите ни жанрове и определения. От друга страна, Били Айлиш самата се бунтува срещу жанровете! По принцип като ситуация в музиката.

Не те разбирам съвсем…

Мирослава Кацарова: Съвсем наскоро ми се случи да направя предаване за голям певец, който съм открила със собствените си интуиции, после той стана голяма звезда, идвал е в България в рамките на фестивала „A to JazZ“. Това е Хосе Джеймс. Той притежава много интересен глас – хем дрезгав, хем е брилянтно чист. Това съчетание между гласови възможности и  песъчливият му тембър, който е много отличителен  и неповторим, и заради това невъзможно да бъде имитиран, начинът по който той фразира, мен страшно много ме впечатли! Той си играе по същия начин с това да сменя изразни средства от джаза, през соул музиката, през  аренби, до поп музиката и така нататък. Той винаги, в цялата си кариера до този момент прави това. Променя се и е непримирим с ограниченията.

Това не е ли музикален еклектизъм?

Мирослава Кацарова:То е обратното на еклектика и е моя лична абстракция. Свързано е с Били Айлиш. Хосе Джеймс пребивава във всички тези музикални пространства. Проявява една много голяма резиститентност, устойчивост по отношение на това да определи сам себе си като жанр, като стил в пеенето. Затова феновете на джаза понякога са недоволни от тази негова “нелоялност” – ще отворя една скоба и ще кажа, че той е започнал с една много сложна пиеса Equinox на Колтрейн, една от неговите най-прочути теми като саксофонист, почитателите на джаза сме луди по него, повечето започват да слушат джаз заради него, но Хосе Джеймс пише текст по тази музикална тема и я изпява. Което е голямо предизвикателство! Впоследствие той показва умението си да пее толкова сложни теми. Но…внезапно се отказва от тях и започва да пее аренби, ама откровено аренби – с хип –хоп, с ърбън бийтове, усещаш градската среда когато си пускаш неговата музика! И – тотален бунт срещу мейнстрийма в джаза! Срещу всеки друг мейнстрийм. После…отива в съвсем другата крайност. Открива очарованието на много добрата поп-музика. Започва да пее мейнстрийм песни също толкова честно и автентично (имам предвид предпоследния му албум с песни на Бил Уидърс “Lean On Me”). Хосе е човек, който не спира. Покрай последния му албум, който току що излезе, прочетох негово интервю, в което той открито се вдъхновява от едно доста зряло изказване на Били Айлиш. Тя споделя учудването си, че има жанрове и хората твърдо вярват в тях! Това наистина е прозрение, според Джеймс. Това е – отговарям на въпроса ти – обратното на еклектика. Това е бунт срещу еклектиката! Нещо като пан – синхронизъм на жанровете. То ме накара да разсъждавам, че ние, артистите на тази възраст, на която съм аз, непрестанно опитваме да се оправдаем по своему, че използваме в музиката си джаз елементи, използваме рок енд рол, хип-хоп, аренби и непрекъснато се опитваме да намираме оправдания, че някакси, другостта неизбежно присъства! Всичко това присъства, но по един деликатен, не винаги обясним начин. Все пак, ние някак се приемаме като производни на джаза артисти. Винаги съм се чувствала малко неудобно, че е трябвало да се обяснявам как това не е джаз, но пък е електроника, или пък че е повече рок и блус, или класика, или други нови, съвременни линии и тенденции. Дадох си сметка, че Били Айлиш в едно изречение толкова просто е казала нещата! Има едно междужанрово пространство. То отмива границата. И ние сме по-скоро това. И това е посоката. Били Айлиш я изразява съвсем разбираемо, а Уейн Шортър пък прави подобни пробиви отвъд жанровете, но с присъщата си музикална ерудиция и интектуална дълбина.

Говориш твърде музикантско…

Мирослава Кацарова: Да, музикантско е , но е метафора на отношението между артиста и изкуството….

Иска ми се да потърсим някои други връзки. Междувременно почина голямата оперна певица Мирела Френи. Възпитана съм в класическата инструментална и оперна музика, познавам  вокалните шедьоври на певици както от  ранга на Френи, така и на великата Мария Калас до Александрина Пенданчаска. Колоратурното сопрано, белкантото ми е давало винаги едно усещане за хармония. Казвала съм си, че това са много красиви, мощни гласове и насладата от тях е огромна. Ето че два века след Пучини, Верди, композирали невероятните оперни арии на Чо чо сан, или на Азучена, сякаш място за тази изява на женския глас няма! Какво става с комуникацията човек-музика?Как да разчетем тези метаморфози на вкуса?

Мирослава Кацарова: Музиката е отражение на времето, в което живеем. Но тъй или иначе музикалвото изкуство  има и тази привилегия да оцелява във времето. Защото е нещо, което може да се пренася, да се препрочита, да се преосмисля и да носи посланията, които са отвъд времето. Въпросът е свързан и с музикални вкусове. Ето например дъщеря ми бе повлияна толкова много от Били Айлиш преди две години, защото тя не беше тогава  мейнстрийм, а сега е. Така или иначе, всяка музика преживява своите метаморфози. Тя е отражение на настроенията, които преобладаващо владеят  хората. Ако преди 2 века е имало възможност да се слуша САМО оперна музика, то сега изразните средства са различни. 20 век е времето , в което може да видиш различни проявления на женския глас. Всяка една от пеещите жени през 20 век има възможност сама по себе си да бъде иновативна по отношение на вокалното изкуство! Ако всички твърдят, че в дъното е класическата постановка все пак, то някои певици не мислят съвсем така и през пеенето си са показали други форми на изява на човешкия глас. Има една българка, Радка Тонев,тя е починала. През 1981г. се самоубива в Осло, където е родена. Умира съвсем млада, на около 30 години. Потомка на фолклорни музиканти, българи емигранти,  тя се превръща  в една от любимите джаз певици на тези скандинавци, които имат невероятно добре развита музикална школа по отношение на джаза. Радка Тонев става една от най-любимите певици и на музикантите! Което е голяма рядкост, защото музикантите доста често се дистанцират от певиците поради различни причини. Една от тях е интелектът, който повече певици някак…когато са свързани с поп музиката и джаза, не…винаги притежават. Обаче Радка Тонев е много интересен човек. Тя е била умница. Била е бунтар по отношение на всички вокални норми и правила, търси самобитни форми на звукоизвличане, интуитивен певец е и се е вълнувала от модерни, авангардни и необичайни певчески похвати. Спомням си, че в едно интервю по повод неин исторически клубен концерт в Хамбург, където пее с Арилд Андерсен (знаменит джаз басист, първият на Гарбарек), тя разказваше, че вокалното изкуство за нея се съдържа в умението да пееш тихо, да владееш звуците, които са по-близо до тишината и да ги извеждаш от там с лекота. Тя никога не е взимала уроци по пеене и нищо не е правила по учебник. Традиционните учители по пеене (по белканто) са искали от нея да чуят тонът й да резонира в главата, а тя е експериментирала със звуците, резониращи в гръдния й кош. И казва: “ Правя всичко погрешно и това е начинът, по който искам да го правя.”

 

 

 

Въпросът ми има и един да го нарека, социологически подтекст. У Били Айлиш ми харесва това, че тя въплъщава една изключителна крехкост. Ти я нарече смирена. Песента й „bury a friend“ дава една съвсем друга гледна точка към поколението. Поколението, което сме свикнали да виждаме в големите салони, стадиони, с мощния звук на тонколоните, баси, то крещи, вика…А нейната музика е камерна, тиха, обърната навътре. Да не става дума за поколение, което вече е дистанцирано от предишните образци на рокмузиката? Повече усещащо катастрофата на света?Били ми напомня на Грета Тунберг и нейните предупреждения за екологичната изчерпаност на планетата!Виждам ги като едно съчетание на две деца, които излъчват вече нови послания?

Мирослава Кацарова: Бих приела това, че Били Айлиш е образът на едно по-крехко поколение. Все пак повечето от тях са зависими от една нова и недотам човешка форма на общуване: през електронни устройства, телефони, компютри и пр. Музиката им наистина е от една страна смирена, от друга – това е музика на паузите. В музиката на Айлиш има много тишина. Много изчакване. Това, впрочем, е едно от нещата, които ми харесват при нея – less is more…Усещаш как тя премахва разни неща от музиката по-скоро, отколкото да ги добавя. Всъщност, този минимализъм има много голямо очарование. То не е само привлекателно, чисто естетски, много привлекателна е тази сдържаност,особено на тази възраст.

Какво означава музикална сдържаност?За сценичното й поведение ли говориш?

 

 

Мирослава Кацарова: Говоря по-скоро за музикалната изказност. Били използва минималистични изразни средства. Не се натрапва с дълги обстоятелствени фрази. Вокалната й фраза е много фина, синкопирана и проста. Тя е по-близо до мъдростта, отколкото всеки друг. Били Айлиш няма тази обремененост, която имат другите артисти. Но и тя, да, тя е отражение на едно поколение…

Ариана Гранде също беше отражение!

Мирослава Кацарова: Ариана Гранде е много талантлива. Не може да кажем, че едната е по-добра от другата. Ариана е отражение на един много по-популярен вкус. Докато Били Айлиш е някак по-вглъбена в собствения си свят, затова и за мен беше учудващо, с този стил на пеене, се превърна в масов герой. Но тук се намесват продуцентите.Тя не е просто някакво голямо социално явление, което се появява само! То е режисирано от големи продуценти. А продуцентите са главно действащо лице в съвременната музика. Ако един артист се появи и показва толкова голяма харизма, каквато тази млада жена, това момиченце притежава, това абсолютно не остава скрито за продуцентите! Един голям талант се превръща в продукт. В момента Били Айлиш вече е продукт! Преди две години не беше.

Когато я видях на церемонията на Оскарите, си казах но това е нелепо! Нелепо е да бъдеш на тази церемония и да посвещаваш пеенето си на починалия Коби Брайънт! Ти ставаш така част от шоубизнеса!

 

Мирослава Кацарова: Тя е в шоубизнеса! Това са много пари. Мотивите, с които е започнала да прави музика, са вече съвсем различни. Познавам метаморфозите на личности, които са започнали със своята крехкост и наивитет, с които това се е случвало!

Кои имаш предвид? Тази крехкост, този стил, включително този отказ на Били да показва тялото си, нейният начин на обличане в торбестите рокли…Самото послание се променя. Били отказва да показва тялото си, не иска да бъде сексуализирана.

Мирослава Кацарова: Да, тя също така е човек, който спазва диети. Не е наркоман.Музиката й е психеделична, но тя не е плод на наркотични състояния , на опияненост! Такава беше музиката на Доорс например. Халюциногените бяха задължителни за тях!

Би ли отрекла твърдението, че Били Айлиш е феномен?

Мирослава Кацарова: Смятам, че тези награди като Грами, БРИТ, Оскарите, не са правопропорционални на таланта, на възможностите. Има много музиканти, които странят от шоубизнеса. Мотивите им да почнат да се занимават с музика са много лични. Някои от тях оцеляват, успяват да останат автентични. Били може да се превърна в масов продукт. Мен това винаги ме отблъсква. Когато нещо стане мейнстрийм, то вече е друго.

Били Айлиш намери своята ниша. Тя е различна от тази на лейда Гага. Не е ли революционно това само по себе си?

Мирослава Кацарова: Не бих казала. Музиката й е много фина, но чак революционна…

Защо така масово я харесват? Част от поклонниците й са фенове и на Елтън Джон? Музикалният му стил е на светлинни години различен от Били Айлиш!

Мирослава Кацарова: Защото е тя. Прави си кротко и тихо музиката от самото начало. Затова не показва тялото си. Не е агресивно показваща тялото си с някакви намеци. Въпреки че музиката й звучи секси, въпреки че тя не използва момичешки сексапил. Ходи с раздърпани дрехи. Но…тя използва разни начини да се рекламира. Гледах я в едно клипче, в което една тарантула излизаше от устата й! Готова е на разни странности. Може би тя е чудат човек. Със сигурност притежава една мъдрост, която е проява на учудваща зрялост за нейните години. Считам, че това е по-трудно от викането и крясъците. Други окупират сцената, Били действа кротко. Музиката й е кротка. Има магия. Тя е дете отвъд дефинициите. Тя не заявява „аз съм това“. Има простор за музиката й, която ще й позволи да се развива. Нейната детска изначалност й дава свободата да няма предразсъдъци, да няма съображения, както всички онези натрупвания, които като артисти и хора сме натрупвали по пътя си. Тя е човек на паузите.

Трябва да има и още някакви причини да я следват толкова хиляди фенове..

Мирослава Кацарова: Били използва електрониката много поетично. За разлика от електронната музика, която чуваме в танцувалните салони и звучи с онзи повтарящ се и хипнотичен бийт, който така те блъска, ставаш като зомби, то при Били Айлиш няма такова нещо! Тя всичко излишно е изчистила. Затова я харесват, включително и музиканти като мен. Слушат я децата, а и техните майки.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).