Победата на Путин и загадъчната душа на електората

от Михаил Смотряев

Кое беше главното в победата на Владимир Путин – това, че „Русия се изправя на краката си“, слабостта на конкурентите или особеностите на руския национален характер?

Даже ако всички съобщения за фалшификации и манипулации на изборите (а такива, със сигурност ще има, и няма да са малко) се окажат истинни, то е очевидно, че Владимир Путин ги спечели.

Дори ако предположим, че Навални беше участвал в изборите, то резултатът от тях би се отличавал от този, който имаме, само в някои детайли, но съвсем не в главното, а то е, че голяма част от руснаците не виждат алтернатива на сегашния президент. Въпросът е: защо е така?

Загадъчната душа на електората

Самите избори внушаваха усещането за някаква неизбежност, за това, че победата на Путин е нещо, което не може да не се случи и че няма как опозицията да не се провали. Дори твърде скромната реакция на западните лидери, които не бързаха да поздравят победителя, също изглеждаше като нещо предварително програмирано.

Има една теория и тя е много разпространена: теорията за това, че в дълбините на душите си руснаците смятат върховната власт за свещена, за едва ли не мистична и поради това гласуват за нея при всякакви обстоятелства. Така ли е?

„Руската душа гласува по този начин съвсем не защото е загадъчна, а защото чу от Путин това, което искаше да чуе“, казва политологът Владимир Пастухов.

Путин предложи на руснаците програма, която сега отговоря на изискванията на мнозинството от тях. Той усети скритите пружини  на хората: „версайския синдром“, т.е. ненавистта към това, което те смятат за поражение в Студената война, страхът от промени и антикапитализмът.

Тази ненавист към капитализма се проявява в отхвърлянето на пазарния, частнособственически икономически ориентиран живот – от това израстват „духовните, а не материални връзки, които свързват руснаците.

Със „сивата си ренационализация“ и с построяването на държавна икономика Путин отгатна тази нотка на руската душевност“, смята Владимир Пастухов.

„Изобщо няма смисъл да се говори за сакрализация на властта“, съгласява се политологът Александър Кънев. „Руското общество е много конформистко, съзерцателно“, казва той и добавя „мълчаливото общество наблюдава властта както се гледа тв сериал“.

По тази причина позоваванията на „загадъчната руска душа са без всякакво основание. Но стереотипите, доминиращи светоусещането на руснаците няма как да не повлияят върху резултата от гласуването.

Между другото, това съвсем не е уникална руска черта: „брекзитът“ или избирането на несистемния играч Тръмп  са също такива прояви на стереотипното народно мислене. Просто стереотипите са други.

Единствен по рода си

Резултатът от изборите в голяма степен може да се обясни с обстоятелството, че днес Владимир Путин е единственият действащ политик в Русия. Хората избират не от няколко кандидата, а по-скоро гласуват за единственото лице на политическата сцена, която в тази страна специално е конструирана така, че на нея да няма излишни хора.

В списъка на най-влиятелните политици на Русия практически няма самостоятелни, независими и притежаващи авторитет фигури. Нито ръководителят на президентската администрация, нито председателят на Думата или премиерът имат самостоятелна политическа тежест и легитимност. Те не биха били политически фигури, ако го нямаше президентът.

Политическият анализатор Николай Петров смята че „конструкцията на системата е такава, че и политическите елити, и политическия режим сега са заложници на Путин“.

По такъв начин президентските избори се превръщат в плебисцит по въпроса дали да се съхрани ли не съществуващата система. Поради това и рисковете са по-високи, отколкото ако би имало избор на един измежду няколко кандидати в рамките на една система, която наистина позволява това.

„Хората могат да гласуват за Жириновски или за Грудинин, за да покажат „среден пръст“ на сегашната система, но ако им кажеш, че като резултат Жириновски например наистина може да стане президент, то желанието им да гласуват за него ще отпадне“, обяснява Николай Петров.

Главната особеност на младата руска демокрация е в това, че тя никога не е предвиждала всекидневно участие на гражданите в демократичните процеси Веднъж на няколко години те делегират на отделни свои представители да изменят живота им и забравят за това до следващите избори.

Най-важното тук е да се излъжеш, да избереш правилния депутат (разбира се, критериите за това кой е правилен могат да са много различни). А дали ще изпълни обещанията си, дали ще поправи течащите водопроводи или ще „изправя Русия на краката ѝ“ вече е негова грижа. Така де, след четири-пет-шест години ще го питаме, а ако не ни харесва отговорът, ще го сменим.

При спазването на такъв принцип се правят изборите на всички нива – от местните та чак до президентските.

Легитимността на вожда

За Кремъл тези избори бяха изначално лишени от перспектива, твърди Николай Петров и пояснява, че всъщност победата на Путин не му дава никакви нови преимущества.

Въпросът е в това, че легитимността на Путин не е тази на президента, на държавния глава, а на вожда. За вожда не са важни процентите, спечелени на избори. Неговият статус не от тях се потвърждава, а от такива неща като заемането на Крим или конфликта с Великобритания. Поради това тези, които твърдят, че твърдата реакция на Запада към отравянето на Скрипал и на дъщеря му в навечерието на изборите, всъщност беше в полза на президента.

Конструкцията на легитимността на Путин обяснява, между другото, и нежеланието на Кремъл да допусне до изборите Алексей Навални дори като се има пред вид, че резултатът му едва ли би бил толкова висок, колкото на него му се иска. Защото вождът не може да бъде подлаган на критика от равен на него (дори само за два месеца) и най-вече законен претендент за ролята на вожд.

Трябва да отбележим, че Навални не е единственият и дори вероятно не е най-съдържателният критик на Путин. Но той е ново и сравнително добре разпознаваемо лице на политическата сцена, представител на „YouTube  поколението“, който именно към него се обръща. А това поколение има къса памет и вече не помни провежданите преди няколко години протестни демонстрации.

„За вожда изборите не са нищо повече от придържане към една традиция“, твърди Владимир Пастухов. „Путин няма за какво да потвърждава статута си на вожд, а изборите са нещо като езически ритуален скок през огъня в празничната нощ, когато никой не помни защо се правят и какво символизират, но е известно, че „така трябва“, добавя той. По същия начин електоратът просто участва в едно ритуално действие.

„За съжаление от време навреме това бавно следване на патриархалната традиция се прекъсва от събития като тези, които станаха през 1989 г. или 1917 г.“, напомня политологът и добавя, че не е възможно да се предскаже кога ще бъде следващият взрив.

Партийната политика

Руската политическа система сама по себе си е проблем. Партиите в Русия не работят по правилата на западните демокрации. В много случаи партията не е нищо друго освен механизъм за поддръжка на лидера и това ни кара да се замислим дали всъщност вождизмът не е присъщ на цялата руска политическа система.

Между другото, именно наличието на този механизъм е причината предизборните кампании в Русия да са толкова „скорострелни“: електоратът всъщност не се интересува от програмите на кандидатите. Тях си дават труда да ги четат само специалистите и някои ентусиасти. Като правило на останалите им са достатъчни ярките предизборни обещания и обаянието на лидерите.

Само феновете на Комунистическата партия донякъде не се побират в тези рамки. Те гласуват за идеята, но пак не във вида, в която е представена в партийните програми, а в този вид, в който те си я представят, спомняйки си съветските времена.

Самите партии – разположени в така образуваната система – нямат сили да излязат на преден план в горните етажи на руската политика. Затова никак не е удивително, че много от тях функционират по-скоро като шоу, а не като политическа сила. Това донякъде обяснява и неспособността на опозицията да се договори: всеки партиен лидер се стреми да бъде първи, пък дори и на съвсем малка сцена.

Ръководителят на Комунистическата партия Генадий Зюганов е на 72 години. Той и на тази възраст е лидер, защото от него никой нищо не изисква, твърди Николай Петров. Затова и ще се намира на политическата сцена докато здравето му позволява. Полезно е да отбележим, че и той, и Жириновски ръководят партиите си от повече време, отколкото Путин ръководи страната.

Впрочем трябва да се разбира, че тази система не е резултат от действията на отделните политици, а че е специално създадена именно с такива параметри. Ако се сменят параметрите, например при превръщане на Русия в парламентарна република, то партиите веднага ще придобият както много по-голяма тежест, така и черти на истински политически обединения.

Сега отношението към изборите напомня гласуванията по съветско време за представител на блока на „комунистите и безпартийните“, защото изборите въобще не са конкурентни и от резултатите им във всекидневието на гражданите  почти нищо не се изменя.

И по тази причина обединението на опозицията около един лидер (като се има предвид вождистката природа на мнозинството руски партии това обединение е съвсем съмнително) не изменя политическия пейзаж в страната.

Всъщност, в най-новата руска история имаше време, когато Кремъл нямаше пълен контрол върху Думата. Така беше при управлението на Борис Елцин. Но това беше за малко и освен това не донесе никакви особени успехи на опозицията.

Още един проблем на оформилата се у нас политическа система е този, че хората, които в Русия ги наричат политики, далеч не винаги наистина представляват интересите на избирателите си. И често това въобще не по тяхна вина.

„В Русия има много неравнодушни хора. Но те са такива на локално ниво“, обяснява Владимир Пастухов. Грубо казано, политическите им интереси и предпочитания  не се простират по-далеч от своя квартал, в най-добрия случай обхващат своя град.

Вятъра на промените

В страната ни от дълги години не се забелязва реална публична политика. Отсъствието ѝ е болест – на всички нива – на политическата система.

Изменения в оформения политически баланс едва ли могат да бъдат инициирани от сили, които са вън от неговите предели. По-вероятно те да бъдат предизвикани от разцепление на елита. Според Николай Петров, вече могат да се наблюдават признаци  за такова разцепване.

Причините  за този разкол могат да са най-различни – от резултатите на политиката на действащия президент до всякакви неочаквани изненади. Те не са важни. Важно е, че резултатът от разцеплението ще е, че една мощна елитна група ще загуби монопола върху властта и това ще доведе до възникването на конкуриращи се групи и по-нататък, като следствие – ще се появят наистина конкуриращи се партии.

Докато на сплотения елит се противопоставя една условна опозиция (част от която също принадлежи към елита), разбира се, нищо такова няма да стане. Защото сегашната либерална опозиция се противопоставя на формата на управлението, а не на съдържанието му. Сега системата устройва и управляващите, и този вид опозиция, която просто не е доволна от собственото си място в системата.

Ако се разцепят елитите, то вместо една „Единна Русия“ ще се появят две. Но и в този случай политическата система ще си остане херметична, затворена в себе си и няма да допуска проникването на „чужди тела“.

Обаче дори такава система все пак предвижда възможност за смяна на властта по безкръвен път – нещо, което в най-новата история на Русия все още не се е случвало.

Ако действащият президент знае, че заема поста си не пожизнено и значи може да бъде сменен на следващите избори, то да се строи система, настроена за нуждите и желанията на един човек, става безсмислено. Според Николай Петров в такъв случай монополната зависимост на съдилищата, полицията и изпълнителната власт от несменяемия политически патриарх ще почне да работи интересите на елита, даже ако от време на време неговите представители, стоящи на кормилото на държавата, биха се сменяли.

Разбира се, с времето тази система ще загуби херметичността си и достъп в нея могат да получат и извънсистемни елементи. Разбира се, не си струва да се надяваме, че нещо такова ще стане в най-близкото бъдеще.

Много по-голямо значение има развитието на низовите демократически институти и процедури. Гражданите трябва да се учат да се ползват от тези демократически инструменти.

„Вече виждаме еволюция в тази посока“, казва Александър Кънев. Но даже на местни все още е голямо разстоянието между това, което хората искат да се случи, и това, което е възможно да стане. Изглежда, че и в Кремъл разбират тази разлика. Затова Москва или ликвидира муниципалните и регионалните избори, или ги сведе до просто шоу. При това вече е загубен опитът от подобни гласувания в края на 80-те години и в началото на 90-те.

Без възстановяването на тези първични политически институти и без гражданите да разберат значението им, все ще гледаме едно и също – размествания в редиците на елитарните представители, заемащи високи постове и избори без алтернативи. Такава ще е съдбата на руската политика в близките години, ако това възстановяване не се случи.

Или ще виждаме друга възможност: борба за власт в духа на средновековна Византия. „Разколът на елитите под въздействието на външен натиск приема формата на канибализъм и на нищо друго“, констатира Владимир Пастухов и добавя, че „войната е неотменното условие за осезаема проява на такъв разкол“.

Ще се съгласите, че тази прогноза е твърде тъжна…

Михаил Смотряев е дългогодишен редактор в Руската служба на Радио Би Би Си.

Оригиналът на тази статия е публикуван на сайта на Радио Би Би Си на 20 март.

Превод: Емил Коен

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Михаил Смотряев

Михаил Смотряев е дългогодишен редактор и водещ на предавания в Руската служба на Радио Би Би Си.