Привилегия

Споделете статията:

Отдавна я търся тази жълта звезда. Не такава по размери, понеже шестолъчките, които са носили мама, татко, баба Рашел, въобще всички евреи, са били по-големи, колкото брошки. До едно време вкъщи имаше две, бяха симпатични, като малък си играех с тях, даже в неведението си ги закачвах по дрехите си, а баща ми все ме хокаше, че не са подходящи за детски забави.
После звездите изчезнаха, вероятно изхвърлени от татко – той късаше всячески с гадното си минало, искаше да го унищожи, без да го забравя.
Остарях, станах вехтошар на спомени, възстановявах изгубени вещи, каквито е имало някога у нас и около нас. Взех да търся по антикварите такава шестолъчка, поне една, за да запълня зейналата битова и битийна празнота. Няма и няма. Виж табакери, запалки, часовници, джобни ножчета и други дреболии с инкрустирани пречупени кръстове – колкото искаш. Нацистки символи. Истински или менте няма значение, купуват се. Шестолъчки липсват. Докато…
Докато един приятел – Сашо, антиквар, художник и колекционер изведнъж извади една. Защо толкова мъничка, питам, онези шестолъчки са бакелитови, като брошки са, с дупки за зашиване. Тази пък е колкото значка, отличие е сякаш, елегантна, метална, лъскава, с покритие отгоре като от слонова кост. А от задната страна с винтче и гайка – да се носи на ревера.
Сашо разправя какво знае по въпроса. Били две такива миниатюрни жълти зведзи, казали му, че са от Самоков. Едната купили. Другата, ако искам, да взема аз. Как няма да я взема! Взех я. Само че въпросителните оставаха. Вярно, в Самоков доста евреи е имало, даже и видни фамилии, ала да им позволят чак такава привилегия – да се кичат с подобни на ордени мини шестолъчки?!
Ще питам, викам си, друг приятел – Владо Пауновски, учен-балканист, директор на Еврейския музей в Софийската синагога. Звъня му, разказвам за находката си, споменавам Самоков. Той – никакъв Самоков! Ти си открил, вика, голяма рядкост, даже в музея нямаме такава жълта звезда, само от бакелитовите.
И обяснява: тези миниатюрни шестолъчки са специални, съвсем малко на брой са. Привилегията да ги носят са имали само евреи с големи заслуги към България – герои от войните например, бивши чиновници на висока държавна длъжност, дипломати и пр. Тъй като Законът за защита на нацията е важал повсеместно, всички евреи е трябвало да носят шестолъчки, като дамгосани, както ти пишеш. Но на тези, малцината, са разрешили да закачат фините, металните и красивите отличия, та да зачетат някак си заслугите им към родината. Същата жълта шестолъчка е носил полковник Аврам Таджер, знаеш го, фронтовак, най-висшият български офицер евреин, който е имал връзки и с двореца. Да, по-малко си личала в сравнение с тия на родителите ти, което не пречело да му викат „мръсен чифут“, когато го срещнат на улицата.
Вижте я сега таз скъпоценност. Преценете сами – може ли да си я закачиш, или на пръстен да я направиш…
ПОСЛЕПИС: Горната приказка ви я разправям заради днешния 10 март, само че 10 март от 1943 година. Ако не беше случилото се тогава, нямаше да ме има, за да ви я разкажа.
Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Алберт Бенбасат

Алберт Бенбасат (1950) e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги, сред които „Българската еротиада” (1997), „Литературни приключения” (2000), „Книгата като тяло и като дух” (2004), „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца” (2005), „Печатни пространства и бели полета” (2010), „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване” (2011), „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век” (2013), „Лъженауката за книгата” (2014). Редактор и издател на сп. „Критика” и Библиотека „Критика”, редактор и съставител на множество книги.