Примери от френската литература като алтернатива на расизма

Споделете статията:

Текстът се посвещава на г-жа Гергина Тончева, първият директор и основател на Националната гимназия за древни езици и култури “Св. Константин Кирил Философ” – Човекът на словото, който с огромната си любов към Училището, което създаде, подари пътища до безброй книги на своите възпитаници. Почивай в мир, скъпа г-жо Тончева! Благодаря ти за всичко!

 

Човек би помислил, че, ако е чел „Чичо Томовата колиба”, всичко е ясно: расизмът, робовладелчеството, съдбата на чернокожите в Америка са непростими, неприемливи и ужасяващи явления с дългосрочни последствия, които един роман от детската класика може да разобличи, опише и отхвърли завинаги. Но от 25 май нещата не изглеждат така прости. Вероятно толерантността и човеколюбието са овехтяли ценности и вече не действат! И може би Ковид-19 и движението „Black Lives Matter” имат нужда от нови литературни авторитети? Очевидно в безкомпромисната динамика на съвременния свят нищо не трябва да се подразбира и да се приема за даденост.

 

Защо лесните и разбираеми явления и гледни точки все по-трудно и бавно се възприемат! Защо вече има готовност веднага да се отхвърлят, а не да се проблематизират и обсъдят?!

На 25 май един американски полицай и колегите му решиха проблема с поредния чернокож смутител на реда по най-бързия и евтин начин: като го убият за 9 минути. Всички научиха и запомниха името на умрелия чернокож, но едва ли много хора могат да кажат как се казват убийците му. Не че е толкова важно. Но всъщност е. Това, че името на убития Джордж Флойд стана световноизвестно, го извади от анонимността на живота му. Малцина са го познавали добре приживе, но всички знаят за мъчителната му смърт, причинена от поредния полицейски произвол.

***

Ако си роден чернокож в гето, в квартал на края на града, или в някое забравено от Бога място; ако си с вроден или придобит физически или психически недъг, или ако са те изнасилвали или пребивали години наред, защото си жена, хомосексуален или дете, смъртта на поредния афроамериканец е и твоя смърт. Знаеш, че следващият може да си ти, защото няма кой да те защити: полицаят може да те убие; баща ти, брат ти или мъжът ти да те пребие, обезчести и обезобрази до неузнаваемост; семейството ти може да те изостави, защото си болен, инвалид или луд. Може и нищо от изреденото да не се случи, но е малко вероятно. Цифрите за различните форми на насилие между хората са неоспорими и растат неконтролируемо. Само коронавирусната пандемия увеличи в сериозни проценти нивото на домашно насилие във всички държави, не само в тези, които не приеха Истанбулската конвенция и Стратегията за детето.

Ако не си нищо от изброеното, а си здрав и се радваш на хубав, бял, равнопоставен, цивилизован и уреден живот; ако не си чел или си забравил „Чичо Томовата колиба” или други подобни сълзливи детски книги, всички гореизброени страдания и поводи за протести, скръб и нужда от съпричастност може просто да те дразнят, ядосват и да ти пречат да се наслаждаваш на смисленото ти съществуване. Особено, ако към тях се прибави и неясното ти отношение към рязко нарушилия нормалността на живота ти Вирус, който ти прилича на грип, но те плашат с него като с чума и за който само чуваш, че причинява поголовна смърт, но всъщност не познаваш никой болен или умрял от него.

Може и да не реагираш така и да си от средния вариант – да си здрав, бял, с хубав и защитен живот, но да си толкова свързан с живи хора или художествени образи от първата група, че да не можеш да приемеш тяхното страдание, без да си разкъсван от силното желание то да спре. Ако си от третата група, ти е много трудно. Въобще не толкова, колкото на един чернокож, циганин, обратен или инвалидизиран, но се налага да влизаш в битка, която не е твоя; правиш избор, за който съвсем основателно могат да те обвинят в лицемерие или печалбарство от чуждото нещастие. За да оцелееш и да се защитиш, трябва добре да се въоръжиш с мирни средства. Усилие, което напоследък не правиш, а ако направиш, отново губиш, без да разбираш защо. А отговорът е прост: средствата ти са остарели и приемаш ефикасността им за даденост. Голяма грешка, защото в основата си е плод на същата онази нетолерантност, незачитане и неразбиране на другия, в която обвиняваш хората от втората група.

Защо да разбираш и приемаш онзи, който има всичко и не познава страданието, но иска да сложи край на вика за помощ и промяна на другите, които не са така благословени, а са се родили в периферията на обществото? Защото не забравяш, че единственият верен отговор според собствената ти ценностна система, е – той е човек и ти не си този, който ще го съдиш! Затова ти остава единствено да разбереш как да му помогнеш да се промени по негова, а не по твоя воля. Може би това не е толкова трудно и опира до подходящата книга – най-мирното и хуманно средство за разпространение на доброто(изключението „Mein Kampf” е изключение!).  Щом „Чичо Томовата колиба” вече не действа, просто трябва да се намери друга книга, която да има желания ефект. Например „Книжарката от площада на билките”. Нищо гръмко, съдбовно или идеологически натоварено. Но може би достатъчно ефикасно произведение за свят, в който простото е сложно.

***

Ако в името на Джордж Флойд, което, макар и пост мортем, започна да се повтаря от уста на уста по целия свят, се крие целият заряд на движението, което набра отново сила след поредната смърт на невъоръжен чернокож в ръцете на снабден с оръжие и власт белокож, то слабостта в надслова „Животът на чернокожите има значение” отново е анонимността. Кои чернокожи? Всички ли? Като стадата слонове, които мистериозно умират в Кения… Да, ще кажат защитниците на човешките права. Абсолютно всеки човек на тази земя има еднакви основни права на живот, здраве, правна защита, свобода на придвижването и свобода на словото, както и равен достъп до образование, защото никой не е имал контрол над това къде се е родил и как е отгледан. Не, онзи, роденият под щастлива звезда, се съмнява: не може животът на всички чернокожи да има значение – всеизвестно е, че много от тях са истински престъпници, които само пълнят затворите и тежат на обществото.

И в този патов момент идва ред на новите герои. Като тези на Ерик дьо Кермел – жененият за френска актриса журналист, който решава да се прояви и като писател. Първият му главен герой е жена – цяла книга, разказана от женска гледна точка, но с автор мъж. Първо попадение в полза на новите книги: ако искаш да имат ефект, покажи, че онзи, който ги е сътворил, е успял наистина да се постави на нечие чуждо място и не говори ЗА другия, а Е него.

Натали и съпругът и Натан решават да напуснат напрегнатия живот в Париж и избират спокойното семейно съществуване в Юзес – провансалски град, класиран от Гардиън като второто място от топ 40, които човек трябва да посети. Не след дълго доскорошната преподавателка по литература във френски колеж бързо осъществява своя спонтанна идея: купува малка книжарница, която вижда, че се продава на градския площад. Така започва историята на книжарката, която благодарение на книгите, които изнамира, се запознава с подходящите хора, на които да ги предлага.

Мотото на излязлата през 2017 г. първа творба на дьо Кермел е, че за да си книжар, без съмнение трябва да обичаш книгите, но още повече трябва да обичаш хората. Добро начало за разпространението на обичта и мира в човечеството, но отново генерализиращо. Кои хора? Всички ли? Не. Това е невъзможно, не и в постмодерното ни време, наследник на епохата на повсеместна анонимност, когато предците ни са обичали сляпо единствената нация, партия, родина или вожд.

Днес можем наистина да обичаме само хората, които познаваме. По име, история, думи, дела или поне профил. В непретенциозната си книга Ерик дьо Кермел убедително показва как се живее с този факт. Героинята му, книжарката Натали, почти на всяка страница изрежда безброй заглавия и автори от френски или друг произход, с което демонстрира завидната си начетеност, но тя няма абсолютно никакво значение. Онова, което ще се запомни, са хората, заради които ги изброява: Клое, Тарик, Бастиен, Жак, Лейла, Филип, Артур, сестра Вероник и Соланж.

Книгата е така изградена, че всяка нейна част е посветена на съответния клиент на книжарката, с който тя се запознава чрез книгите, които той или тя търсят, или чрез нещо свързано с четенето. Четенето като начин на живот или на бягство от него. Осем истории за осем съвсем различни личности, между които няма нищо общо. Китаец, мароканка, сръбски мюсюлманин, французин, католик и православна. Звучи мултикултурно, мега глобално, свръх толерантно, но книгата няма подобни амбиции. Тя не проповядва нищо обобщаващо, но и обезличаващо. Една щастлива, бяла, образована и емпатична французойка се запознава и помага на случаен принцип на онзи, който реши да влезе в книжарницата й. От това не се прави идеология на доброто, просто му се дава име и лице.

Как да развиеш човешко отношение към имигрантите, когато не познаваш нито един, а ги виждаш в безименни редици от страдащи бегълци по телевизора. Или не, защото си махнал устройството, което внася в прекрасния ти дом само ужасите на света. На тези въпроси героинята на Кермел отговаря съвсем искрено и непресторено: „Аз съм като филтър за лошите новини… Знам, че (децата ми) имат достатъчно информация за всичко, дори са свръхинформирани, защото социалните мрежи са най-пъргавите преносители на лоши новини от света и рядко на добри… Пред очите им само за броени часове преминават картини на баща, който оплаква цялото си семейство, погълнато от вълните на мощно цунами; на дете с откъсната ръка и обезумели очи след артилерийски обстрел в Сирия; на сомалийски бежанци, чиято лодка се преобръща близо до Лампедуза… Опитвам се да накарам децата си да разберат, че човек може да бъде щастлив в живота си, че може да прави планове и да дава простор на потенциала си заедно с тези, които обича, без да изпитва вина заради хората, чийто живот е по-труден. Това, че едни са щастливи, не утежнява ситуацията на другите, които страдат. Убедена съм обаче, че е важно да живеем, осъзнавайки шанса си, че ни залива толкова радост, че пред нас се разкриват многобройни възможности, докато други имат пред себе си един-единствен път, по който могат да тръгнат понякога само с боси крака и почти никаква надежда да оцелеят, преследвани от болести глад или войни, които са тяхното всекидневие в страната, в която живеят.”[1]

Хубави общи думи, ще каже етическият скептик, но ми трябва някаква конкретика. Тя не закъснява. Цитираните думи са предисловие към историята на Лейла, а после и на Тарик. Лейла е имигрантка от Мароко, за която главната героиня Натали разбира, че не признава бременността си, въпреки че е очевидна, защото я е страх как ще се справи с всичко, което й предстои. Особено, когато става ясно, че дори не може да чете… Нищо друго не остава на посветената на книгите книжарка, освен да научи чуждоземката да чете. Бавно, с търпение, но и с удоволствие, защото френският, макар и труден език, винаги носи наслада. Особено, когато започнеш сам да свързваш буквите в думи, а думите – в изречения. Французойката Натали дарява красотата на писменото слово на мароканката Лейла. Естествен човешки акт на съпричастност и желание да помогнеш, без да си член на някоя организация за борба с неграмотността.

Тарик е 25-годишен френски войник със сръбски произход от Чуждестранния легион. Попада в болницата в Юзес, след като джипът му се взривил в Афганистан върху една мина. Двама от другарите му са мъртви, а при него е засегнато зрението. Не се знае дали ще може да вижда отново. Преминава през различни операции с несигурен успех. Особеното при него е, че спира да реагира на каквото и да било. На изпълнения с недоумение въпрос на Натали с какво може да помогне в такава тежка ситуация, отговорът гласи: „Психоложката, която наблюдава Тарик препоръчва да продължим да общуваме с него, все едно, че чува и разбира всичко. Само че ние си служим с думи от ежедневието, а тя смята, че трябва да насочим Тарик към един друг свят. Може би не иска да се върне в нашия, защото той му вдъхва ужас, но би приел един друг, въображаем свят.”[2] Книжарката започва да чете на войника всеки ден по малко, без особен успех, докато не стига до книгата на Марсел Паньол „Замъкът на моята майка”. В нея се разказва за малко момче, което изпраща ковчега на починалата си майка, стиснало ръката на баща си. Когато Тарик чува тази история, Натали вижда, че превръзката на очите му се навлажнява от потеклите му сълзи и разбира, че той се е върнал, че чува и може да говори. Че е жив.

***

Сигурно има хиляди такива истории и хиляди писатели, които да ги опишат. Но стига и една, за да си спомним, че щастието е твърде крехко нещо и че всеки има право на него, дори за кратко. Кои сме ние, че да съдим, отхвърляме и дори подиграваме чуждия стремеж към по-добър живот? Нима можем да сме сигурни, че утре сами няма да загубим нашия?

Бел.ред. – авторката не ползва Фейсбук дори по професионални причини, така че по условие приема, че всички реакции към текста й имат еднакво право на изразяване и не би изтрила нито един коментар на читател. Не от комформизъм, а със съзнанието, че за някои битки се изисква повече време.

[1] Кермел, Е., Книжарката от площада на билките, превод: Радка Митова, и-во Кръгозор, София, 2018, с. 147-148.

[2] Пак там, с. 148.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години. От края на октомври, 2019г., е доктор по Теория и история на културата към ИБЦТ на БАН.