Суверен тук, суверен там. Какво е всъщност “суверен”?

В политическата реч се промъкна нова фигура, тази на “суверена”. Това стана след любопитни находки като “заедността” на ДПС (израз, смятан в литературните кръжоци през 80-те за много cool), откритата наскоро “Работа, работа, работа” (скука, но в инатлива ритмика), пък и “Ред в хаоса” (стилистика на нацисткия здрав разум).

Сега пък се появи и “суверенът”. Партията “Има такъв народ” (ИТН) настоятелно се обръща към “суверена”, обосновава се със “суверена”, прави политика в името на “суверена”, защитава интересите на “суверена” и работи според очакванията, мислите и чувствата на “суверена”.

Няколко цитата

В последното си интервю по БНТ, сякаш дадено от началник на канцеларията на “суверена”, Слави Трифонов повтаря многократно думата. Очевидно е, че се позовава на някаква свръх инстанция, която го насочва в делата му и е гарант за смисъла на думите му. Ето примери:

  • “Българските политици все още не са адекватни на желанията и потребностите на суверена”;
  • “Важното за суверена е политическите партии да свършат работа;
  • “Суверенът е избрал за свои представители хора, които не могат да се разберат”;
  • “В следващия парламент всички трябва да проявят безусловно мъдрост, морал и смирение към суверена”;
  • “Това са интересите на суверена”;
  • “Интересите следва да се подредят така: на първо място са суверенът и хората, на второ – държавата”.

Това говорене не подсказва с нищо, че “суверен” може би е широка метафора с неясни значения. Думата се употребява буквално. Най-любопитни са по-буквалните употреби, които приписват на “суверена” желания, очаквания, намерения, надежди, разочарования, чувства всякакви, та и очакване за смирение.

“Суверенът” като отвъдна сила

От всичко казано излиза, че “суверенът” е същество с напрегната и несправедливо покрусена душа. То е разпънато между два полюса – хем е свръх инстанцията на политическия живот, хем е крехко и оскърбено, че не се прави онова, което ще го зарадва. И така “суверенът” има “потребности и желания”, очаква “морал и смирение”, но пък си “има свои интереси”, които стоят “на първо място”, следвани от “интереси на държавата”, макар че политиците “не са адекватни на желанията на суверена”.

Но ако “суверенът” е същество с толкова пъстра индивидуалност, защо да не го питаме и за други неща, освен споменатите в интервюто? Например дали се е имунизирало срещу COVID-19; дали е доволно от преизчисляване на пенсиите; дали е щастливо от повишаване на цените на газа; признава ли анексията на Крим; а как му се струват талибаните; спокойно ли е от нивото на прахови частици във въздуха над София или и те го тровят; одобрява ли Зелената сделка и какво ли не.

Суверенът обаче нито има такива фактически характеристики, нито иска и не иска, нито очаква и не очаква. Изобщо позоваването на “суверена” е като обръщане към отвъдна сила, макар и надарена с безброй човешки качества. В това говорене той е човекоподобна, но все пак провиденциална инстанция, която гарантира авторитета и истината в политическата реч. (Човек вече се пита в светска държава ли процъфтява това ново говорене?)

А сега сериозно. Какво е суверен?

“Суверен” е дума, на която речниците дават две категории значения.

Едната е по-директна, среща се във всеки популярен етимологичен речник и препраща към употребата на думата във френския език от 13 век (soverain).

Думата означава господар, носител на върховна власт, над когото друг не може да има. В частност се използва за монархически статут, който не се поставя под съмнение и има божествен произход.

Под божествено се има предвид и нещо недотам сложно – суверенът е по природа такъв, той е даденост, каквато е смяната на деня и нощта.

Това старо значение може да се проследи в латинския до думи като онова “супер”, което днес населява всекидневната реч в смисъл “супер си”, “върховен си”, “върхът си”. Но също и думи като английското reign – владичество, господство, а в някои интерпретации и до solo, еднолично, самостойно.

Този съвременен смисъл на думата дължим в голяма степен на Томас Хобс. Държавата се изгражда чрез обществен договор на човешки индивиди, за да установи мир и да гарантира сигурността им. Тя е суверенът и без нейния монопол върху властта гаранции за сигурността няма. Затова тя се нарича суверен или носител на суверенитет.

Но най-съществен момент в това разбиране за суверена е моментът на политическото представителство: суверенът е носител на върховна власт, защото е излъчен чрез обществен договор между индивиди.

На това модерно значение на “суверен” се дължи фактът, че във Великобритания се говори за “суверенитет на парламента” (даже в парламента), а не за суверенитет на граждани, народ, крал и т.н. Но да речем, че това е изключение. Затова пък днес говорим за “трансфер на суверенитет към ЕС”. Не защото раздаваме порции от суверена-народ в говоренето на ИТН, а защото прехвърляме отделни представителни функции.

Жан-Жак Русо променя частично това значение и го раздвоява.

Логиката е следната: ако властта се излъчва и формира като представителство, то нека наричаме суверен онзи, който излъчва политически представители. И тук суверен се смесва с народ. Това днес е популярна употреба, особено в страни с крехки традиции в политическата теория и демократичната практика.

За съжаление в България такива значения на “суверен” се подкрепят от юридическата общност по инерция от социализма и неговия нелеп израз “народна република”.

Народът, схванат като върховно основание на властта, т.е. като суверен, е доста призрачна фигура. Веднага възникват въпроси. Включва ли тя бъдещите поколения, неродените? Откъде, по изразите от интервюто на г-н Трифонов, ние знаем техните очаквания, разочарования, интереси, желания и пр. А включва ли миналите? И докъде се простира в двете посоки? Подобни въпроси заплитат още смисловия лабиринт около думата “суверен”.

Кампаниите на Слави Трифонов – и сега, и при референдума преди няколко години – вдигат лозунги като “Да върнем властта на суверена!” или “Нека суверенът сам се управлява!” (смисълът на ориентацията към референдуми). И напоследък дори: “Да се смирим пред суверена!”

Тези употреби заместват “народ”, което се употребява от всеки. А “суверен” звучи някак по-така. Но само звучи.

Световните енциклопедии и политическата философия на Европа след 17 век мислят “суверена” като висока, а и доста спорна и неясна абстракция. Затова и предпочитат думата “суверенитет”, а не “суверен”.

В България “суверен” е електорална атракция, инструмент за политически ефективно казване на… нищо. Както всичко друго в политическата реч, с нея се мислят гласовете за следващите избори.

* Стефан Попов е професор по политическа философия в НБУ. Автор е на осем книги, сред които “Езикът на кухите фрази. Критика на политически метафори” (НБУ, 2020), “Атлантис: Дезинтеграция на политически тела” (“Обсидиан”, 2016) и др., както и на книга за спорт – “Модерна ски техника. Съвети за любители” (НБУ, 2019).

източник

Бел. ред.Илюстрацията е на Маргиналия

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика