Тревожно развитие на отношенията между България и Република Северна Македония

Българската политика по Македонския въпрос исторически се характеризира с резки промени, които могат да бъдат объркващи. Така например, след 9 септември 1944 г., когато страната попада в съветската сфера на влияние, България напълно се съгласява с югославската политика по Македонския въпрос и дори признава етническо македонско малцинство на своя територия – нещо, което започва да отрича след разрива между Тито и Сталин през 1948 г. След декларацията за независимост на Република Македония от септември 1991 г., политическият елит в София се стреми да формулира последователна политика към Скопие.

Решението от януари 1992 г. да признае Република Македония (както тогавашният премиер Филип Димитров декларира, че България има “историческа отговорност” да бъде първата, която ще я признае), е допълнено по-късно с уточнението, че България не признава македонската нация и език. С други думи, безспорната дипломатическа подкрепа за новосъздадената държава в такъв критичен момент (когато конституционното ѝ име е оспорено от Гърция) е компрометирано от самата София, която избира да оспори съществени елементи от македонската идентичност.

Ако към това се добави и трудният икономически преход, през който преминава България през 90-те години, когато много малко (ако изобщо има някакви) инвестиции са направени в инфраструктурата на двете държави, няма как да се очаква развитието на двустранните отношения да не е бавно и трудно. То е много под очакванията на България, въпреки че т.нар. езиков спор технически е поставен едва през 1999 г. Нещо повече, от гледна точка на България, липсата на сериозен напредък в двустранните отношения се дължи на “неблагодарните македонци, които продължават с тяхната антибългарска политика по въпроси като официалната историография или отношението към тези, които се определят като етнически българи”.

Икономическият прогрес на България след 2000 г., както и приемането ѝ в НАТО и Европейския съюз, засилват дипломатическия образ и позиция на страната, включително и в Северна Македония. Големият брой етнически македонци, които избират да придобият български паспорт, за да живеят в България (или дори, за да го използват като средство за отиване в друга страна от ЕС), го потвърждава. В същото време това предоставя на София уникалната възможност да предложи на Скопие своите услуги като посредник по пътя към евро-атлантическата интеграция.

Докато популистът Никола Груевски и ВМРО-ДПМН управляват това е невъзможно, тъй като Груевски се възползва от политиката по идентичността, за да остане на власт. Формирането на ново, реформистко, проевропейско правителство на Зоран Заев в Скопие през май 2017 г. създава условия за сближаване.

През август 2017 г. двете страни подписват Договор на приятелство, добросъседство и сътрудничество, основан на българската позиция по това какви текстове трябва да бъдат включени в него. Така в договора заляга създаването на експертна комисия, която да проучи „образователните и историческите въпроси“, да се основава на „автентични и доказани исторически извори“ и да се честват заедно „общи исторически събития и личности“.

Комисията постига известни резултати (например, постигайки съгласие относно цар Самуил), но основно поради позицията на българските историци много трудно е споразумението относно идентичността на личности като Гоце Делчев. Тази трудност е очаквана и обяснима като се има предвид, че Гоце Делев не е просто една историческа фигура в историографията на Северна Македония, а е в сърцевината на македонския национален наратив.

Още по-лошо, решението на Скопие да прекрати работата на комисията е определено от ВМРО в България като «обидно” и като «доказателство за липсата на добра воля”. В хода на тези спорове ВМРО не само изисква втвърдяване на политиката на София към Скопие, но и успява да наложи тази своя линия на българското правителство.

В резолюция, приета през октомври 2019 г., изрично и без неясни термини е посочено, че София „няма да позволи интегрирането в ЕС да бъде съпроводено от европейска легитимация на държавно-спонсорирана идеология на антибългарска основа”.

Приемането на този документ, който е одобрен и от парламента, несъмнено представлява повратна точка в българската политика: София се самообвързва с трудна дипломатическа позиция, реминисценция на гръцката политика към Северна Македония, където доминиращото е разбирането за историческа идентичност и чувството за дипломатическо превъзходство. Това доведе до дипломатическа позиция, която нито едно гръцко правителство не се осмеляваше да изостави.

Остава да видим дали новозаявената от София дипломатическа решителност ще бъде успешна. Със сигурност, българската дипломатическа позиция и целият хор от гласове, които оспорват македонския език и идентичност, усилват несигурността на много хора в Северна Македония, повлиявайки на вътрешнополитическата сцена, за сметка на реформистките сили.

Така в емоционално изявление президентът Пендаровски заяви, че “ние нямаме нужда от ЕС ако цената, която трябва да платим е да кажем, че не сме македонци или че езикът, който говорим не е македонски”. Докато пък ВМРО-ДПМН обвинява в предателство всеки разумен глас в страната, който е за конструктивния диалог с България.

За съжаление, създадени са условия за влошаване на отношенията между България и Северна Македония. Поради по-слабата си дипломатическа позиция, Скопие най-вероятно ще се опита да избегне разрив с България и ще се съгласи експертната комисия да поднови дейността си, но остава под въпрос дали тази комисия ще успее да постигне консенсус по всяка личност и събитие, които разглежда.

Българските управляващи би трябвало да преразгледат предимствата на една стратегия, която прави двустранните отношения зависими от работата на една комисия от историци. Такава стратегия е рискова, създава напрежение и заплашва да подкопае бъдещето на двустранните отношения, както и европейската перспектива на Северна Македония, за сметка на регионалната стабилност и просперитет. Наистина ли това иска София?

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика