Задължителната изолация в контекста на правото на свобода и сигурност

Споделете статията:

В безпрецедентната за новата световна история пандемична ситуация, свързана със заболяването COVID – 19, правителствата на засегнатите държави предприемат последователни противоепидемични мерки, имащи за цел ограничаване на неговото разпространение. При така създалите се обстоятелства идеята за съответствието на тези мерки с разпоредбите, свързани със защита правата на човека, сякаш остава на заден план. Макар да е налице категорична и безспорна необходимост от предприемането на сериозни, своевременни и ефективни действия за защита на общественото здраве, то те трябва да бъдат съобразени както с международните стандарти, наложени по отношение допустимостта на ограничението на основни човешки права, така и с международните ангажименти, поети от държавите в тази област. В този смисъл, всички мерки, които водят до ограничаване на основни човешки права, трябва да бъдат необходими, адекватни, временни и пропорционални.

Именно тези стандарти бяха в основата на изказванията на председателя на Европейския съд по правата на човека, както и на Генералния директор по правата на човека и върховенството на закона в Съвета на Европа, направени в модула „Права на човека по време на карантина“ в рамките на международния правен форум, провеждан от 10 до 12 април 2020 г. в гр. Санкт Петербург, Русия.

Към настоящия момент по – голямата част от предприетите от европейските правителства мерки за ограничаване на заразата на пръв поглед се намират в съответствие с международните стандарти, макар че окончателно този въпрос ще бъде решаван за всеки конкретен случай при подаване на жалба пред Европейския съд по правата на човека. Подобни по характер и интензитет противоепидемични мерки бяха предприети и от страна на българското правителство чрез министъра на здравеопазването, като бяха наложени множество сериозни ограничения на основни човешки права, като свободата на придвижване, правото на зачитане на личния и семейния живот и др.

Най – сериозни въпроси във връзка с разглежданата тема повдига предвидената задължителна изолация на болни, на заразоносители, на близки контактни лица на установен случай на заболяване с COVID – 19, както и на лицата, влизащи на територията на страната от държави, в който има установени такива случаи. В следващите редове ще разгледам именно тази мярка.

По отношение на аргумента относно квалификацията на задължителната изолация като форма на лишаване от свобода, а не на ограничаване правото на свободно придвижване, може да бъде направен паралел с домашния арест в наказателното производство

 

При анализа на съответствието на задължителната изолация като мярка, насочена към защита на общественото здраве следва да се отбележи, че по същество тя представлява лишаване от свобода, а не ограничаване на правото на свободно придвижване, което е отделно право и по отношение на него са предвидени по – големи възможности за налагане на рестрикции. Действително, лишаването от свобода съдържа в себе си ограничение на правото на свободно придвижване, но със значително по – висок интензитет, поради което е необходимо и предвиждането на по – сериозни гаранции за неговото съблюдаване.

По отношение на аргумента относно квалификацията на задължителната изолация като форма на лишаване от свобода, а не на ограничаване правото на свободно придвижване, може да бъде направен паралел с домашния арест в наказателното производство – мярка, която се взима по отношение на лице, обвинено в престъпление, за което се налага наказание лишаване от свобода, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. В зависимост от конкретното законодателство Европейският съд по правата на човека в повечето случаи приема домашния арест като лишаване от свобода. Българската уредба на въпросната мярка не създава никакво съмнение по отношение на тази нейна характеристика. Това е така, тъй като домашният арест се състои в забрана обвиняемият да напуска жилището си без разрешение на съответния орган. Задължителната изолация, от своя страна, се състои в забрана на поставеното под карантина лице да напуска дома си или мястото за настаняване, в което е посочило, че ще пребивава. Както е видно, двете мерки не само са изключително сходни по съдържание, но и задължителната изолация реално налага по – сериозни ограничения, тъй като задължението да не се напуска дома е безусловно, т.е. не е предвидена възможност изолираното лице да излиза при никакви обстоятелства за целия срок на карантината. Отделно от това, като последица от нарушаването й е предвидено реализирането на наказателна отговорност чрез налагане на наказание лишаване от свобода за срок до пет години в глоба в много високи размери. Също така, по отношение на лицата, поставени под карантина, с оглед осъществяване на контрол за спазването й, органите на Министерството на вътрешните работи имат право на достъп до трафичните данни от мобилните телефони на тези лица с цел тяхното проследяване. За сравнение, при нарушаване на мярката „домашен арест“ в някои случаи не е налице възможност за използване на трафичните данни, а последицата от нейното нарушаване е задържане под стража, но не се предвижда самостоятелна наказателна отговорност.

 

Във връзка с характеристиката на задължителната изолация като форма на лишаване от свобода, нейното предприемане следва да отговаря на международните стандарти за допустимост. Това означава, че трябва да бъде предвидена в закон, да преследва легитимна цел, да бъде необходима в едно демократично общество и да бъде пропорционална на преследваната цел. Що се отнася до допустимостта на лишаването от свобода конкретно с цел ограничаване разпространението на заразни болести, Европейският съд по правата на човека излага и два допълнителни критерия. На първо място, разпространението на инфекциозната болест трябва да представлява опасност за здравето и сигурността на населението. Това е критерият, който без съмнение е налице, в случаите на предприемане на мерки за ограничаване разпространението на COVID – 19. На второ място, задържането на лицето, болно от заразна болест, трябва да е единственият начин да се предотврати нейното разпространение, като по – малко суровите мерки били неефективни по отношение защитата на обществения интерес (Enhorn v. Sweden).

При прилагането на горните критерии, лишаването от свобода чрез задължителна хоспитализация или задължителна изолация в дома на лица, дали положителна проба за COVID – 19, т.е. болни от заразна болест, се стига до извода, че мярката е насочена към предотвратяване разпространението на заразни болести, предвидена е в Закона за здравето, преследва легитимната цел за защита на общественото здраве и е необходима и пропорционална, предвид това, което медицинската наука знае за заболяването, а именно, че има висока вирулетност и се предава чрез попадане на пръски, съдържащи вируса, в организма на здрав човек чрез директен контакт и чрез контакт със заразени повърхности. Впрочем, именно критерият „информация, съществуваща към момента на предприемане на ограничителната мярка“ е решаващ за Съда при преценка за нейното съответствие с наложените международни стандарти за необходимост и пропорционалност. На преценка за допустимост тези мерки ще подлежат по отношение на своето времетраене. Така, например, на задължителна домашна изолация подлежат потвърдени случаи на COVID – 19, които са асимптоматични, както и тези, които имат леки клинични оплаквания, а на задължителна изолация и хоспитализация подлежат потвърдените случаи, които са на възраст 60 г. или повече; лицата, които страдат от придружаващи заболявания или имунокомпрометиращи състояния; лицата, при които е налице тежко клинично протичане или при които е налице невъзможност за изолация и лечение в домашни условия. При тези обстоятелства, лишаването от свобода чрез задължителна изолация и хоспитализация до излекуването на болния е оправдано и се намира в съответствие с международните стандарти. Втората категория лица, обаче (тези които подлежат на задължителна хоспитализация), се поставят под карантина за срок от 28 дни, считано от датата на дехоспитализация, като за този период им се забранява да напускат дома си. Това означава, че щом са освободени от лечебното заведение, тези лица са излекувани и тяхната изолация нарушава международните стандарти за допустимост на лишаването от свобода, тъй като излекуваното лице не може да разпространи заразна болест, съответно отпада и легитимната цел, свързана с опазването на общественото здраве. Отделно от това, по отношение на тези лица възниква и основателно съмнение за осъществяване на пряка дискриминация по признак възраст, заболяване и лично положение.

На следващо място, на задължителна изолация подлежат всички близки контактни на потвърден случай на COVID – 19. Съотнесена към съществуващите към момента международни стандарти, тази мярка не може да се приеме, че е необходима и пропорционална. Това е така, тъй като същите тези лица подлежат на задължително изследване с цел установяване носителството на заразна болест. Съответно, при установяване на такова носителство, те ще подлежат на домашна изолация или на хоспитализация с цел ограничаване разпространението на заболяването. В случай на получаване на отрицателен резултат, поставянето под карантина е неоправдано, тъй като с него отпада и легитимната цел за ограничаване разпространението на заразна болест.

Разликата с българската мярка

На задължителна изолация подлежат и лицата, влизащи на територията на страната от други държави. По отношение на тях не е предвидено задължително изследване за носителство на COVID – 19, което следва да се отчете като сериозен законодателен пропуск. Така, тези лица подлежат на изолация единствено на основание, че са влезли на територията на страната от други държави без да е ясно дали те са болни или заразоносители. Това, от своя страна, компрометира преследването на легитимната цел за опазване на общественото здраве чрез предотвратяване разпространението на заразна болест и прави мярката непропорционална и произволна, а оттам и несъответстваща на установените към момента международни стандарти за допустимост на лишаването от свобода.

Впрочем, изолацията в домашни условия на контактни лица на потвърден случай на COVID – 19, както и на лица, влизащи на територията на съответната държава, е мярка, предприета от повечето европейски правителства. Разликата с българската мярка, обаче, се състои в това, че в повечето от останалите страни напускането на дома от страна на поставени под карантина непотвърдени случаи, се разрешава при задължение за ограничаване на близки контакти или при налагане на ограничение по отношение на причините за излизане. Това обстоятелство я характеризира като ограничение на свободата на движение, а не като лишаване от свобода, но въпреки това отново ще подлежи на конкретна преценка за необходимост и пропорционалност.

В заключение, следва да се има предвид, че описаните конкретни стандарти по отношение на допустимостта на лишаването от свобода с цел да се предотврати разпространението на заразни болести, са установени от Европейския съд по правата на човека при разглеждане на ограничен брой случаи и без наличието на пандемия, което предполага, че в ситуацията, свързана с разпространението на COVID – 19, е възможно тяхното преразглеждане или допълнение. Въпреки това, обаче, като адвокат, работещ в сферата на наказателното право и защитата правата на човека в контекста на правото на свобода и сигурност, не мога да не изразя скептицизма си по отношение на степента на такова преразглеждане, тъй като общите принципи за допустимост на ограничаване на основни човешки права, а именно необходимост, адекватност, ограниченост във времето и адекватност, са плод на последователна и дългогодишна съдебна практика.

От друга страна, при настоящото извънредно положение и пандемична обстановка е налице необходимост от своевременно установяване на заразоносителите и поставянето им под карантина с оглед ограничаване разпространението на заболяването COVID – 19. Това може да стане единствено чрез предприемане на законосъобразни, необходими и пропорционални противоепидемични мерки и чрез отстраняване на недостатъците на действащото законодателство и административните актове, издадени в негово изпълнение. Последното е възможно чрез преразглеждане на необходимостта от допълнително изолиране на излекувани лица, както и чрез въвеждане на задължително изследване на контактните лица на установен случай на COVID – 19 и на лицата, влизащи на територията на страната от други държави с цел установяване на заразоносителство и поставяне под карантина. По този начин ще се създадат гаранции, както за стриктното спазване на основните човешки права без налагането на произволни мерки, така и за ефективното ограничаване разпространението на COVID – 19 у нас.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: