Зигмунт Бауман: общуването „лице в лице“ е единственото решение на „мигрантската и бежанската кризи“

„Телевизионни предавания, вестникарски заглавия, политически речи и туитове в интернет – средоточие и отдушник за обществените тревоги и страхове, днес постоянно говорят за „миграционната криза“, която според тях залива Европа и вещае крах и гибел за начина на живот, който познаваме, с който сме свикнали и който ни е скъп. Определението „миграционна криза“ се е превърнало в нещо като политически коректно кодово название за сегашната фаза в битката, която онези, които формират общественото мнение непрекъснато водят, за да завладеят и подчинят умовете на хората.“ С тези думи започва новата книга на изтъкнатия полски и британски социолог Зигмунт Бауман, смятан от мнозина за жив класик на социологията[1] „Бежанци пред дверите на Европа“[2], която благодарение на инициативата на издателство „Изток – Запад“ се появи на български тези дни  броени месеци след оригиналното й английско издание.

Тази малка книга е проникновено изследване не на феномена „бежанци и мигранти“, а на причините за и последиците от т.нар. „бежанска и мигрантска криза“. Защо я има? Какви са причините за това, което той нарича „морална паника“ по отношение на бежанците и мигрантите? Какви „решения“ на „кризата“ предлагат политиците и защо те ни водят до задънена улица? Има ли все пак истински изход от проблема за съжителството на „просветените европейци“ с „настъпващите пришълци“ от Изтока? На тези и на други въпроси се опитва да отговори именитият социолог.

Първата основна теза на автора, развита в главата „Миграционната паника и нейните (зло)употреби“ е,  че с „миграционната криза“ упорито и неотстъпно се злоупотребява, при това в огромни размери. През миналата година в Европа са влезли около милион бежанци и мигранти. Както извънредно сполучливо се изрази постоянната авторка на „Маргиналия“ Светла Енчева, е като да се удавиш в локва.  Че паниката около „нашествието на бежанците и мигрантите в Европа е без каквото и да е основание, се твърди например и в анализа на автора на големия британски вестник „Гардиън“ Патрик Кингсли за „Десет истини за миграционната криза в Европа“.

Самият Бауман привежда обилни данни в подкрепа на идеята, че „миграционната криза“ е гигантски медиен и политически балон. Но хората се страхуват и от призраци, за които разумът казва, че са безплътни илюзии и нищо не могат да ни сторят. Защо все по-нарастващо количество европейци са в паника от „нашествието“? Защото мигрантите и бежанците създават чувство за страх – страх от това, че ще бъдат загубени „бели“ работни места, че ще бъдат изтощени социалните фондове, че тероризмът ще получи – поради миграцията – нов и много силен тласък. Затова хората инстинктивно търсят убежище в национализма, а политиците от всякакъв цвят с всички сили ги тласкат към него. Защото, пише авторът „всъщност национализмът им предлага жадуваното средство да спасят (или да възкресят) самоуважението, което губят или вече са загубили“.[3] А са го загубили, защото средната класа е в упадък, защото нараства социалната несигурност, защото стремглаво се увеличава броят на т.нар. „прекариат“, т.е. на хората, които не работят с постоянни договори, а са на временна или на почасова заетост и могат всеки момент да загубят препитанието и стандарта си на живот, които не са защитени от никакви гаранции.

Тази позиция се развива по-нататък в следващата, втора глава „Плаваща несигурност, която търси пристан“. Мигрантите и бежанците идват в Европа и засилват това, което авторът нарича „екзистенциална несигурност“: „широко разпространеното чувство на екзистенциална несигурност е безспорен факт: истинско проклятие на нашето общество, което чрез устата на политическите си лидери обича да се хвали с прогресивното дерегулиране на трудовите пазари и с растящата гъвкавост на труда и именно поради това е прословуто с нарастващата уязвимост на социалните позиции и нестабилността на социално признатите идентичности…“[4] Но какво правят правителствата в отговор на тези разяждащи тревога и несигурност? Те са заинтересовани да я разпалват[5], казва Бауман и да пренасочват гнева на хората към „новата заплаха“, към „нахлуващите чужденци“, към беззащитните бежанци и към търсещите по-добър живот мигранти, които същевременно, но без никакъв шум, поне съвсем доскоро, биваха наемани от компаниите, защото са съгласни да работят срещу много по-малко заплащане от европейците. Както на всички нас е добре известно, такъв е случаят и с десетките хиляди български гастарбайтери, които все пак имат немаловажното предимство пред мигрантите, че идват от държава членка на ЕС. „Борбата срещу тероризма“ и отпора срещу „нашествието“ носи гласове на изборите, укрепва властта на властимащите. Това е добре познато и у нас: нима кандидат президентът Каракачанов щеше да получи подкрепата на 15% от гласоподавателите, ако не настояваше за всякакви мерки срещу „нахлуването“, включително стрелба на месо?

Впрочем унгарският премиер Виктор Орбан  очевидно печели първото място по антимигрантска реторика: в крещящо противоречие с фактите, той твърди, че „всички терористи са мигранти“.[6] А твърдения от този вид са хранителна среда за налагане на „секюритизация“, т.е. на комплекс от мерки, включващи огради по границите, бежански поселища, които по-скоро са концентрационни лагери – със строга охрана и с ограничаване на свободата на придвижване на живеещите в тях, полицейски регистрации, всестранно затрудняване на процедурите по даване на бежански статут и т.н. Впрочем разпалването на антиислямски настроения е нещо, което „Ал Кайда“ и „Ислямска държава“ горещо желаят – то ги улеснява твърде много в рекрутирането на нови бойци.[7] Ще рече човек, че правителствата и терористите са се договорили. Не са, но обективната логика на „секюритизацията“ води до наплив от нови бойци в терористичните организации.

Заслужава да се отбележи, че в главата „По следите на силните лидери“ Бауман предсказва възхода на Тръмп и растящата вероятност той да стане президент на САЩ. Сега това е факт, но книгата е писана повече от година преди американските избори на 8 ноември. Схемата е проста: само твърдата ръка може да се справи с почти космическия ужас и страх[8], които обединените фактори на несигурността и на „нашествието“ предизвикват сред обикновените хора. Те чувстват, че светът им се е изплъзнал от контрол, че някакви сили, твърде могъщи и вън от техния обсег, го владеят и си играят със съдбите им. Защото „хората днес са принудени да живеят в общество, в което опасностите са безброй, но сигурни постулати и гаранции няма“.[9] Кой може да се справи с това, когато вече и религията не дава упование? Само хора като Тръмп.

А ние можем да кажем, че пророческият анализ на видния социолог се сбъдна. Заслужава си тук да цитираме това, което Бауман казва, вземайки повод от думите на учителя си, както той го нарича, големият историк Ерик Хобсбом от книгата му „Нации и национализъм от 1780 до днес“: „Поуката, която можем да извлечем от тази забележителна книга, е, че слабите общества, които възлагат всичките си надежди на някакъв спасител, на някакъв изключителен мъж (или жена), всъщност търсят личност, която е твърдо, войнствено, брутално националистически настроена; някой, който обещава да ги изолира от глобализираната планета, да заключи вратите, които обаче отдавна са излезли от пантите си (или по-точно, чиито панти отдавна са били разбити) и следователно вече са безполезни“.[10]

В главата „Заедно и натясно“ Бауман развива идеята, че миграцията е естествено състояние на човечеството, че историята на човешкия род е история и на миграциите. Но днес няма вече нови, незаселени и неизследвани земи, в които да бъдат отпращани напиращите преселници.[11] Трябва, принудени сме, необходимо е да живеем всички заедно. Но как да стане това, като се има предвид, че „изборът между оцеляване и унищожение зависи от способността ни да живеем рамо до рамо, в мир, солидарност и сътрудничество, сред чужди, които може би споделят, а може би не споделят, нашите възгледи и желания“.[12] Авторът привлича авторитета на великия философ Кант от съчинението му „Към вечния мир“, за да намери разрешение на този въпрос. Единственият изход е да морализираме политиката, т.е. да въведем моралните изисквания в сферата на т.н. „реална политика“, която все още се съобразява единствено с интересите и за която моралът е забранена област. Защото, както с огорчение цитира Бауман мощната социална изследователка Хана Аренд, „единственият нов принцип, провъзгласен в модерната епоха не е утвърждаване на нови ценности, а отричане на морала като такъв“.[13] Защото най-страшната опасност за морала е в подмолното, но упорито разширяване на територията на човешките отношения, която бива поставена вън от сферата на моралната регулация, твърди на стр. 84 от книгата си авторът.

С това е свързана и повсеместно разпространената практика бежанците и мигрантите да се обезчовечават: ние в мислите си, в речта си, в практиките си, ги лишаваме от качеството да бъдат човеци, мислим ги като човекоподобни, като същества, които само външно приличат на хора, но всъщност не са. Така се спасяваме от угризения на съвестта, заобикаляме етичните бариери и необезпокоявани от морални вълнения продължаваме политиката си на изолиране, на прогонване, на все по-нарастваща дискриминация. А към това, което Бауман е казал в тази си книга по този въпрос, аз бих добавил, че обезчовечаването е основният механизъм, чрез който стана възможно осъществяването и на Холокоста, на избиването на шест милиона човешки същества само защото са евреи, а следователно – нечовеци или дори античовеци. Впрочем самият Бауман в книгата си „Модерност и холокост“[14] обстойно развива тази мисъл.

Какъв е изходът от „мигрантската“ криза? Очевидно не в оградите, лагерите и прогонването. Бауман го вижда единствено в засилването на диалога, в опознаването „лице в лице“. След една попътна, но крайно интересна критика на псевдодиалога , който водят милиони „електронни самотници“, които си въобразяват, че размяната на реплики чрез Фейсбук или Туитър е общуване,[15] Бауман стига до извода, че единственият начин да се научим да живеем заедно е да общуваме – колкото се може повече – с „другите“, с „нахлуващите“, с бежанците и мигрантите. Това безспорно е така, но за съжаление авторът завършва труда си с тази констатация и не ни казва как да стане така, че това общуване, което правителствата и политиците с всички сили се стараят да възпрепятстват, да се превърне от възможност в действителност.

Завършвам с това, че книгата „Бежанците пред дверите на Европа“ е малък социологически шедьовър, изобилстващ с прецизни анализи на „моралната паника“, на „секюритизация“, на феномена на „космическия страх“, на „новото общество на ефективността“, заменящо „дисциплинарното общество“ на Фуко и много други, които яркият талант на полския изследовател щедро е пръснал в труда си. Струва ми се, че тази книга трябва да се прочете от всички, милеещи за бъдещето на либералната демокрация и правата на човека.

[1] Бауман е роден на 19 ноември 1925 г. и е автор на десетки книги, последната от които е „Бежанците пред дверите на Европа“, бел. авт.

[2] Зигмунт Бауман, Бежанци пред дверите на Европа, С., изд. „Изток – Запад“, 2016 г., 127 стр.

[3] Цит. съч, стр. 19

[4] Пак там, стр. 35

[5] Цит. съч., стр. 36

[6] Пак там, стр. 37

[7] Пак там, стр. 44

[8] Цит. съч., стр. 58-9

[9] Цит. съч., стр. 61

[10] Цит. съч., стр. 70

[11] Цит. съч., стр. 78

[12] Пак там

[13] Цит съч., стр. 84

[14] Зигмунт Бауман, Модерност и холокост, С, изд. ЛИК, 2002 г., 372 стр.

[15] За разлика от истинското общуване, което е „лице в лице“, Бауман смята, че електронното ни позволява да избягаме от проблемите, да елиминираме споровете, да се чувстваме уютно, комуникирайки само с хора, които споделят мненията ни и така да бъдем всъщност в плътна изолация от реалния, от дейния живот. Бел. авт.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.