Ирина Файон:Интегрирането на роми е сложен процес – но е важно да не се създават излишни етнически напрежения, да се работи едновременно за образование, заетост, жилища и здраве и се зачитат правата на ромите

Юлиана Методиева: Госпожо Файон*, разкажете за стратегията си за работа по Българо-швейцарската програма ЗОВ?

Ирина Файон: Стратегията разбира се не e лично моя, но някои елементи на работа съм заимствала от опита ми с други международни организации, в други страни. Програма ЗОВ се изпълнява от Българо-швейцарската програма за сътрудничество (БШПС), в партньорство с 3 български министерства – МТСП, МОН и МЗ, като МТСП е главния ни партньор. Тази програма стартира през 2013, като Ръководител на проекта е била сегашния Зам. Министър на МТСП, Госпожа Зорница Русинова. До 2015, когато започнах да работя по проекта, е бил обявен конкурс по швейцарската програма, оределени са 4 общини за пилотния интегриран проект (с мерки за здраве, образование и инфраструктура).Участвали са и външни експерти и другите две министерства. Може да се каже, че периода 2013-2015 е бил подготвителен; когато започнах по най-бързия начин оформихме споразуменията с успешните общини минали конкурса (които бяха предложили партньорства по места) и пристъпихме директно към изпълнение на дейностите. Впоследствие добавихме още две големи общини и така работихме в следните региони: Бургас, Шумен, Пловдив, Русе, Сливен, Монтана и някои малки общини в тези региони.

Оказа се, че проектите, които общините предлагаха бяха много общи, не винаги се основаваха на конкретни данни по места, често имаше само изброяване на дейности, но те не бяха добре обмислени откъм резултати и откъм логика и последователност. Наложи се да проведем дискусии с всички екипи и да разпишем едни нови концепции – разяснения  към вече подадените проекти – така създадахме по-стратегически и осмислен подход, пригоден към конкретните местни нужди, и си изяснихме задачите на общините и партньорите. Без тази работа, щяхме да подходим административно към програмата и просто наистина щяхме да похарчим средства за не особено конкретни и нужни дейности.

 

При тези първи срещи с партньорите ни, се появи и една друга слабост – екипите не бяха съвсем добре подготвени като знания и опит за ръководене и изпълнение на такива сложни програми. От една страна, такива проекти адресират особеностите на един етнос в неговите взаимоотношения с мнозинството, тоест, как то да се интегрира но не автоматично, а с внимание и респект към особеностите му; от друга страна, се изискваха знания за сложен мениджмънт на образователни и здравни дейности, имаше нужда и от експертиза по обществените поръчки и опит с инфраструктурни проекти. Всички тези експерти би трябвало да са налице и да си взаимодействат; освен това, от големите 6 общини се очакваше да координират дейностите на партньорите си, така  че, да има и общи дейности и отчетност на партньорите към общините. Разбира се, че не бихме могли да очакваме, че за такава сложна програма има готови подготвени хора с нужния капацитет. Аз лично, поне съм била наясно, че в България има нужда от допълнителна работа по изграждане на капацитета на общинско ниво.

 

Така още в самото начало на проекта, стана ясно, че има дефицити с капацитета, както и с подготовката на дизайна и стратегията на отговарящи на нуждите програми за изпълнение по места. За щастие, съм работила по проекти в България с други международни организации и то точно в областта на местно самоуправление, НПО-та, както и по ромската тема, и бях наясно, че тези дефицити са налице, и че е нужен подход, който да подпомага и гради капацитет, да е конструктивен и насочен към мислене заедно с общините и партньорите им – а не подход, който предполага, че партньорите са подготвени сами да се справят с тези трудни програми.

Като конкретни мерки, направихме следното: преработихме проектите с новите концепции след дискусии с общините, създадохме серия от семинари само за общинските екипи за програмен и финансов мениджмънт, как се ръководят партньорства и как се правят отчети и т.н. Отделно, разработихме програма за изграждане на капацитет за училищата, свързан с превенцията на отпадането, и по някои здравни въпроси. И най-вече, когато извършвахме мониторинг на изпълнението на проекта, това не беше просто наказателно-контролираща дейност, а разговори с всички по места за да разберем къде са проблемите и как заедно с наша помощ да ги решим. Когато не пътувахме по локациите на работа (това беше доста често, поне веднъж на месец), сме били винаги на разположение на всички по всякакви въпроси. Имахме интензивна комуникация с повече от около100 изпълнителя като цяло ежедневно сме обсъждали, давали насоки, мотивирали и подкрепяли партньорите

Мисля, че всички тези мерки доведоха до цялостния успех на проекта, и това ни отличава от други донорски програми в страната. Ако ме питате за МОЯ стратегия  – може би тук се опитах да използвам подход, който предполага градене на умения и капацитет, а не допускане, че той е готов и налице. Сега след като съм свидетел на това как хората, с които работихме постепенно започнаха да разбират сложността на програмите и дори да им става интересно, как бяха наистина мотивирани и работеха с желание, съм още по-убедена, че този подход работи добре.

Ю.М: Преди да започнете работата си в България вероятно сте направили скрининг? Имахте ли предварителни данни?

Ирина Файон: Не, не беше нужно да правя скрининг, защото както казах, следя какво става в България. Например, работила съм с български и чужди НПО-та, както и с донори в България, с НСОРБ, също. Още тогава наблюдавах как се развиват нещата в обществения сектор. Но дълго време не бях живяла в България и все пак имах нужда да разбера как точно работят нещата тук, в министерствата, най-вече. Тогава ме учуди това, че бюрокрацията и администрирането заемат по-голям дял от времето на държавните служители в съотношение с времето отделено за правене на политики, стратегии, и най-общо казано, с мисленето по сложните проблеми. Не отправям критика защото знам, че това е в реда на нещата (и в други страни с подобен път на развитие), но все пак е добре да се върви към промени да има повече време за дискусии по политики, за съдържанието на тези политики и т.н.

 

 

Открих също така например, че имаше много добре подготвени общински служители, и някои НПО-та по места; както и изключително отдадени на каузата за образование на децата учители и директори в места с уязвими групи. Това бяха доста освежаващи открития за мен.

Ю.М: Когато сте започнали работа, вече е била налице много усложнена обстановка. Тя се дължи не само на обедняването на хората, но и на задълбочаващите се предразсъдъци към ромите. Това вероятно прави още по-трудна Вашата работа. Права ли съм?

Ирина Файон:  Да – така е наистина. За съжаление нарастват някои напрежения и то на етническа основа, което не е било точно така в едно недалечно минало. Тук има доста фактори, и те действат не само в България. За съжаление, дълго време е било пренебрегвано социално-икономическото състояние на ромите, да не кажа, че с промените в България, то се влоши. И когато не се ходи на училище и няма добра перспектива за работа, когато няма жилища и елементарна инфраструктура в някои градски гета, се появява и социална реакция, граничеща с корупция и престъпност. Но и опитите да се обяснят тези социално-икономически проблеми с етническата карта не водят и никога не са водили до добри резултати. Напротив, създава се още по-голямо напрежение, ескалират конфликтите между етносите и се влиза в един затворен кръг на конфликтност, от която трудно се излиза и нищо не се решава.

В нашата работа сме се стремили да подхождаме без никакви предразсъдъци, с уважение и зачитане на правата на ромите и с ясното съзнание, че те са граждани на България и трябва да имат равен достъл до здраве и образование. По този начин не сме позволявали да попадаме в плен на предразсъдъците – тоест за себе си мога да кажа, че за мен етноса не е от толкова голямо значение, доколкото хората спазват законите, изпълняват задълженията си на честни граждани на държавата, в която живеят.

 Ю.М: Как бихте определили преките действащи лица в този процес?

Ирина Файон: Действащите лица са много и различни и оттам и типичността е разнообразна. От една страна – екипите на общините: там участваха най-често хора, които са свързани с образование, здраве или социални услуги; обикновено имахме и заместник-кмет, като отговарящ като цяло за проекта. Мисля, че успяхме да изградим добри екипи в процеса на работата. Хората се заинтересуваха, разбиранията им, смея да си мисля, се променяха когато сами се убеждаваха, че могат да се справят и получаваха подкрепа. В началото някои, мисля, с недоверие се отнасяха към нас, но като разбраха, че искаме заедно да работим и да помогнем – имаше голяма промяна и усилията ни станаха общи. В крайна сметка, имаме вече сплотени екипи в около 10-ина общини.

Друго действащо лице – в областта на образованието – са самите директори и учители. Трети участници са образователните и здравни медиатори, лекарите, НПО-тата и родители и пациенти. Различни са проблемите според различните партньори. Сложно е да се типологизира. Навсякъде има различни експерти и капацитетът е доста неравен.vБи ми се искало да има повече не-административна експертиза в общините, по-добър капацитет за правене на политики, повече да се спазват срокове и да има дисциплина и ред, както и да се познават по-конкретно нуждите на ромската общност.

Педагозите би било добре да търсят по-съвременни и креативни, иновативни начини на преподаване, съобразени с особеностите на уязвимите групи. Образователните медиатори тепърва предстои да се обучават системно, след като проектът и МОН успяха да регистрират такава професия и сега тя е вече официална.

Но като цяло, е важно да има координиране на дейности и роли. Никой не може да реши например поотделно въпроса с отпадането на ромските деца от училище – за това е нужна и общината и учителите и медиатори, родители, социални работници и т.н. Но всички те трябва да имат осъзнати позиции и роля в този процес и само така механизмът ще работи ефективно. По този въпрос предстои още много работа. .

Ю.М.: Имам бетъл поглед върху проблемите с ромските родители…Какво е новото?

Ирина Файон: Родителите, чиито деца в момента са в детски градини и начални училища често пъти са тийнейджъри, или все още деца – поради ранните бракове. Те не могат пълноценно да възпитават своите деца, защото просто не са достатъчно зрели, и самите те имат нужда от възпитание и образование. Освен това, често пъти те не говорят български, както и не разбират ползата от придобиване на образование.Трудно се работи с такива така наречени родители. Но тук има два основни проблема, поне за мен – защо след като в България е незаконно да се женят деца на 13-15 години, никой не взема мерки да се спазва законността? И защо досега години наред, на тези вече „родители“ не им е търсена отговорност за това, че не ходят на училище – началното образование в България е задължително, нали така? Защо отново не се е спазвал законът толкова години наред – този проблем не е отсега?

Ю.М: Какъв е пътят да се преодолеят тези проблеми?

Ирина Файон.: Пътят е сложен, многопланов и дълъг. Един проект може да постигне ограничени резултати – за много проблеми е нужна сериозна и постоянна и целенасочена държавна политика, воля, упорит труд на много хора и не на последно място, ефективно планирани, насочени и изразходвани финанси. Важно е и самото активно участие на ромите – те трябва да са субекти, а не обекти на промяната. Добре е да се прилага и спазва закона и да има институции, които наистина да следят как това се случва, да не се създават излишни етнически напрежения, да се работи едновременно за образование, заетост, жилища и здраве като се привличат експерти с нерасистки възгледи, зачитащи човешките права на ромите.

 

Особено тежка е ситуацията с жилищната политика и десегрегацията на големите градски гета. Особено е наложително да се подобрят тези условия на места като “Надежда”в Сливен, „Столипиново“, Пловдив, “Победа”в Бургас и т.н. В някои части на тези гета, условията определено са тези на третия свят – нещо, от което България би трябвало много да се срамува.

Ю. М.Можете ли да ни кажете някои окуражаващи резултати, например за Столипиново?

Ирина Файон.: Нашата програма беше много конкретна. В Столипиново изградихме нов образователен център, между две начални училища в квартала, който дава възможност на ромските деца  да имат допълнителни занимания, най-вече по български език, по определени предмети и освен това да се занимават със спорт и култура, както и да провеждаме занимания с родители. Тоест, създадохме една база, която сега е изцяло в услуга на децата и родителите им за допълнителното им развитие. Освен това дадохме възможност на учителите от това училище да работят там допълнително, а медиаторите – имат офиси там и имат къде да работят с родителите.

Освен това ремонтирахме една полуразрушена постройка към здравния център в Столипиново, за да има възможност за повече обхват на бремени жени, млади майки, и деца с цел прегледи и скрийнинги и превантивна медицинска помощ. Сега, тези дейности са вече финансирани от делегирани бюджети и се надяваме те да продължат и за в бъдеще!

 Ю.М.: Убедена сте, че това дава резултат?

Ирина Файон: Има страхотен интерес, и от страна на децата, и от родителите им, към този образователен център. В Столипиново работихме и с детска градина “Лилия”. Там се организира един клуб за деца и родители с цел да се четат приказки заедно, да се обсъждат тези приказки, на български език. Идеята е да се говори на български език и да се приобщят родителите към образованието на децата им. Това беше много добра идея, но за съжаление нямахме голям напредък, защото родителите почти не знаят български. Постепенно те започнаха да отпадат от клуба – и се наложи да се фокусираме само на децата. Така стигнахме до извода, че от много рано е нужно да се опитваме да приобщим децата към образователните институции.

Ю.М:  Опитът  в Столипиново дава ли посоки за разширяване на методите за тяхното приобщаване, или ще утвърждавате постигнатото? Мисля, че подобни проекти имат нужда да станат устойчиви!

Ирина Файон.: За устойчивостта имаме цяла схема за работа. Имаме във всяка локация определени мерки, които сме договорили и предлагаме на общините и училищата. Но важно е да се каже, че още в началото на програмата сме заложили такива мерки и дейности, които могат да се финансират от делегирани бюджети. За образование една голяма част от устойчивостта се осигурява през тези делегирани бюджети и през член 52 А на Закона за финансиране на училищата, където се дават допълнителни средства за точно такива уязвими училища – за допълнителна работа с родители, за медиатори, за български език, най-вече.

Другия начин, по който могат да станат устойчиви образователните дейности, е през национални програми. Има няколко такива, които вървят, за предучилищно образование, за детски градини, за начално училище, пак за работа с родители, за медиация. Оперативните европейски интегрирани програми (между МТСП и МОН) също имат подобни програми.

Ю.М.: Бих Ви помолила за друга гледна точка към онова, което аз наричам “съпротивите”. Тук обяснихте обективни неща – не знаят български език и така нататък. Но мисля, че срещате, може и да греша, отказ от партньорство от страна на самите общини да работят в тази посока на базата на един, така наречен, институционален расизъм. Те не разбират какво тези деца нямат и някак си не искат да бъдат проактивни в това да ги поставят на сцената!

 

Ирина Файон.: В началото на програмата наистина забелязах, че някои от партньорите се отнасяха скептично към темата, просто не вярваха, че нещата могат да се променят. Не бих казала, че това е съпротива или резистентност. Смятаха, че това пак е поредният проект за роми, който пак нищо няма да постигне, и смятаха, че има и много българи, които са бедни и „защо да не правим за тях  програми“ – нещо, което е редовният дискурс тук, в България. Наистина не мисля, че става дума за расизъм. По- скоро има една апатия и неверие, че нещата могат да се променят, една умора ако щете, несигурност в собствените сили на тези, които трябва да са носители на промяната.

Ю. М: От много години наблюдавам процесите на десегрегацията на българското образование. Впечатлението ми е, че процесът е много труден, но не само поради това, което описахте. Вече споменахме, че ромската общност все повече обеднява, но има и един нарастващ процес на трудова емиграция. Цели семейства все повече търсят работа в Гърция, Испания, Германия, а децата им тук не знаем кой да ги гледа. Социолозите говорят за много трудните за образование и интеграция “скайп-деца”.  Това е проблем, за който разговаряхме със заместник-министър Деница Сачева. Тоест времето не е наш партньор.

 

Ирина Файон: Така е. Проблемът е труден, но още повече и именно затова не бива да се чака повече и трябва да се действа. Трябва да се вземат смислени и обмислени мерки, които да бъдат базирани на нуждите, на конкретни данни – да се създават програми наистина отговарящи на тези нужди и да се търси резултата.

Аз бих започнала от факта, че ние не разполагаме с достатъчно данни по места. Ние се борихме много време на някои места да разберем колко деца, какви типове семейства, социален статус и т.н. има, примерно в „Столипиново“ или в “Победа” в Бургас. Не намерихме надеждна информация и се наложи да правим допълнително картографиране – това би трябвало да бъде официална информация, налична по места и на централно ниво.

Ю.М: Освен в  бургаското гето “Победа” къде другаде сте правили картографиране?

Ирина Файон: В Сливен,  Монтана, Пловдив и Шумен, отчасти и в Русе. Но все пак това са анализи пригодени за нашата програма и те не претендират да са национални изследвания. Наложи се да ги направим, за да имаме поне малко по-конкретна представа за това каква всъщност е картината на проблемите в големите гета.

Ю.М: Преди дни от МОН изнесоха информация за 19 хиляди деца, които няма да влязат в уилище, а още 25 хиляди не се знае къде са. Тези цифри са много динамични. Как се ориентирате?

Ирина Файон.: Три са типовете проблеми с отпадането на децата. Единият проблем е липсата на дисциплина и разбиране на важността на образованието от родителите – това ражда нередовното посещение. Другият проблем е емиграцията. Това са родители, които отиват с децата си, и остават там в страната Х за дълго време. Третият проблем са емигранти, които отиват с децата си, остават 2-3 месеца и се връщат пак в България.

 

Всички тези казуси са пред директорите – те отлично ги знаят и въпросът е, че не са сигурни какво да направят с тези деца. Директорите често не са сигурни дали тези родители няма да се върнат и не отписват децата им от училище, което обаче създава проблем, защото делегираният бюджет се формира на основата на бройката ученици в училищата. Родителите, които работят сезонно, са също сложен казус – децата са в две образователни системи и са нестабилни. Тук също е сложно решението дали да се даде шанс на децата да посещават българско училище след като са отсъствали дълго време?

 

А тези деца, които не ходят заради липса на дисциплина и мотивация – с тях е нужно да се работи, както и с родителите им и там има шансове за промяна. Ние бяхме се насочили най-вече към тях – и имахме сравнителен успех. Много срещи с родители, дискусии, убеждавахме ги за ползата от образованието. Медаторите вършеха много добра работа тук; добре действаше и личният пример на успели роми. Има ефект, да, но това е тежка и продължителна работа. Има нужда от разработване на определени типологични казуси – в какви ситуации, кое и как работи. Изисква се много постоянство,  да има налични медиатори, които да работят добре с учителите и с ромската общност.

Ю.М: Може ли да се ангажирате, макар и приблизително, с някакъв процент – колко процента от образователните медиатори са успешни?

Ирина Файон: Процент не мога да кажа. Имахме бройката, мисля, че беше общо 25-26 образователни медиатора по проекта. От тях, честно казано, може би съвсем малко – трима или четирима, не са били  съвсем на мястото си, но проблемът е, че са много нископлатени и това е много тежка работа. Те съответно търсят друга работа – било то в чужбина, или в България.

Ю: Държавата помага ли на ЗОВ? Не само да увеличи финансирането – да мотивира и да потърси отговорност на общините, да търси начин да даде на директорите по-ясни задачи! Или сте паралелно действащи?

 

Ирина Файон: Въпросът е по-друг. Въпросът е как да се работи заедно, да се правят промени на политиките, които да доведат, най-общо и принципно, до добри резултати и прoмени. Ние нямахме отначало задача да работим на ниво политики с централната власт.  Нашата задача беше по места да направим конкретни промени и да имаме резултати. Но в процеса на работа, се оказа, примерно, че образователният медиатор не е официална професия и, че него ще го има докато трае нашият проект, и после няма да има устойчивост. Но той е ключова фигура за достъпа до образование и за преодоляване на отпадането на децата от образователната система. С помощта на партньорите ни проведохме застъпническа работа с МОН и заедно с тях регистрирахме медиатора. Така, постепенно, отдолу-нагоре започнахме да работим и по някои политики на централно ниво.

Не мога да кажа, че държавата е пречила с нещо. Но ако се работи целенасочено, конкретно и с повече експертиза, определено ще има по-добър ефект и резултати. Както и ако усилията на всички са по-добре координирани и допълващи се.

 

Професията медиатор беше регистритрана през пролетта на 2017 година. Но въпросът е, че оттук нататък има много работа. Първо, трябва да се реши кой и как ще ги обучава системно, трябва да има финансиране за наемането им на работа и така нататък. Има вече напредък от страна на МОН в тези насоки и се радвам, че нещата постепенно се случват. В МОН има пълно разбиране за този процес и се надявам скоро да е налице една система за професионална подготовка и финансиране на образователните медиатори, така както това се случва със здравните медиатори.

 

Ю: Излиза, че швейцарската програма ЗОВ има повече данни, информации и концепции от самото Министерство на образованието!

Ирина Файон: Не, нямаме повече данни. Всъщност мисля, че всички се опитваме да намерим данни. Най-интересното е, че сега се подготвя едно голямо изследване от НСИ и Агенцията за човешки права (Fundamental Rights Agency, FRA) във Виена. Подготвя се един голям проект – картографиране или преброяване – за набавяне на такива данни, финансиран по Норвежкия механизъм и изпълняван от МОН в България..

Ю.М.: Вероятно данните ще ги получим догодина?

Ирина Файон: Мисля, че някъде 2021-2022.

Ю: Дотогава ще работите на тъмно, така да се каже?

Ирина Файон: Ние не, защото сега приключваме програмата, но останалите до известна степен – да. Надявам се да имаме едно качествено изследване с достатъчно десегрегирана информация.

 

*Ирина Файон ръководи изпълнението на Програма ЗОВ от началото на 2015 година. Отговаря за  сътрудничеството в областта на политиките с МТСП, МОН и МЗ, както и за общото управление на проекта и за образователната програма на шестте региона на проекта.

 

  • снимките са от страницата наЗОВ

/продължение на интервюто – в сряда, 18 септември/

 

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).