Интервю с Антонина Желязкова: Манипулацията “Време разделно” навършва 30 години

Проф. Желязкова, в навечерието на т. нар. ”възродителен процес” през 1982 г., а и в неговия ход 1984-1989 г., вашите научни занимания като историк османист са били изцяло съсредоточени върху документалното разбулване на историческите мистификации за насилственото налагане на исляма на Балканите и в България в частност. Първата ви книга – “Разпространение на исляма в западнобалканските земи под османска власт ХV-ХVIII в.” – е била свалена през 1986 г. на шпалти от печатницата на издателството на БАН и конфискувана от тогавашния Комитет по цензурата. Можете ли ли да ни разкажете повече детайли за атмосферата на последните години на комунизма?

Не би било честно да се самолаская, че в академичната си дейност съм имала опасен замисъл да изобличавам мистификациите и партийната пропаганда. В онези години бях млада, политически незряла, както повечето от нас. Бях обаче много обещаващ изследовател, имах талант за учен и по това време проф. Николай Генчев ме нарече „детето чудо на балканистиката”. Това е ласкателно, но попаднах в една великолепна среда от  учени в БАН, сред които да развия своя потенциал – Вера Мутафчиева, Страшимир Димитров, Веселин Трайков, Марта Бур, Мария Киселинчева, Мария Калицин, Надя Данова, Михаила Стайнова и много други. Произхождам от семейство на учени, интелектуалци, където важаха преди всичко две основни правила – толерантност към другите и различно мислещите – на първо място; на второ, но по строгост в семейството, на първо място, беше абсолютната научна коректност и стигматизиране на плагиатството, на безпринципния прочит на архиви, документи и текстове, пълно отхвърляне на възможността да постъпиш научно безчестно поради политически причини, още по-малко за пари. До днес никога не съм нарушавала семейните принципи, каквито и митове да витаят около мен.

В този смисъл, когато се заех да подпомогна Малина Томова, сценарист на „Гори, гори, огънче”, както и режисьора Румяна Петкова, за да преодолеят спънките в художествените съвети на игралното кино от 1982 г. нататък, съвсем педантично с всичките знания, които имах, без академично писане и напълно популярно, разказах на 2-3 страници какво се е случвало с българите мюсюлмани, с помаците от 1968 до 1974/8 г., а и много преди това. Получи се доста силен публицистичен текст. В българското общество почти нищо не се знаеше за насилията над помаците, а който знаеше, мълчеше по закона „омерта”.

Самата аз се смаях от ефекта на тези няколко страници, които се разнасяха и преписваха като апокриф в средите на кинодейците, писателите, и други интелигентски гилдии. Възможностите да се започне работа по заснемането на „Гори, гори, огънче” съвсем изчезнаха в края на 1984 г., когато започнаха насилията и над турците. По това време вече се занимавах с писането на моята първа книга “Разпространение на исляма в западнобалканските земи под османска власт ХV-ХVIII в.”. С помощта на моите учители, основно проф. Страшимир Димитров, се борех, за да работя с редакторите на издателството на БАН, без да правя компромиси. В буквалния смисъл се борех за всяка дума и фраза, затова работихме много дълго в подготвителния период. Бях съкрушена, когато все пак стигнах до печатницата през 1985 г. и в един хубав ден ме известиха, че една вечер книгата ми е свалена от „група официални лица” от печатарските машини на шпалти, че са иззети ръкописите и всичкото това е неизвестно къде (беше в касите на Комитета по печата, цензурата). Книгата „внезапно” се намери и беше отпечата едва в началото на 1990 г., като никой не ми обясни защо е изчезнала преди години, нито защо се появи в този момент. Днес тази книга е библиографска рядкост. Оксфордското издателство искаше в началото на 90-те да я преведе и отпечата на английски, но аз отказах, защото вече я намирах за недостатъчно добра, имах намерение да я редактирам и допълня. Намирах много недостатъци и академични непълноти в нея, знаех много повече и си задавах въпроса – все пак, не съм ли направила някакви терминологични компромиси, когато редакторите ми извиваха ръцете за всяка дума. Никога обаче не ми остана време, за да преработвам вече написан текст.

Изведнъж получих като екстра прекрасното време от 1986 до края на 1989 г. да дисидентствам, напълно омерзена от насилията над турците и отнемането на личната ми свобода на словото, колкото си искам. Например правех редовни сводки сред колегите в института какво се случва със Солидарност в Полша. Имам роднини и приятели там, та получавах новини не само от BBC и Дойче Веле, но и автентични от тях. Професорите Мито Исусов и Страшимир Димитров се опасяваха, че след прибирането на книгата ми от цензорите е възможно да бъда уволнена или репресирана по някакъв начин. Тъй като властите не ме пускаха никъде в чужбина, те бързо по техни пътища успяха да ми организират няколкомесечна специализация в безобидните Москва и Ленинград. Не исках да пътувам, защото имах малко дете, а и вече имахме група около Желев, но те ме избутаха към самолета буквално за дни още през април 1986, за да ме опазят. Научих много в Русия, от колегите в техните институти за изследване на Изтока, както и по балканистика и славистика. Четях денонощно в богатите им библиотеки и натрупах още много знания. Там прочетох много книги за исляма, за Близкия и Далечния Изток, за Турция, които в нашите библиотеки бяха в засекретените фондове и за мен бяха недостъпни. Освен това, естествено се свързах с руски дисиденти от моите академични среди и сред писателите и кинотворците, и това направи бягството ми поносимо. Получавах писма от България не по пощата, а само пренасяни от познати и приятели – никак не се доверявахме на пощите. С основание, след като четох в Комисията по досиетата… Когато се върнах, скандалът беше заглъхнал, аз дори и не питах за съдбата на моята похитена книга. Опитах се да я забравя. Проф. Димитров ми каза, че трябва да разбера (с цел оцеляване), че „за властите съм деструктивен елемент и нито ще пътувам в мечтания от мен Лондон, нито ще ме публикуват, а да кротувам поне известно време”. Много противоречиви са мненията в нашата гилдия за Страшимир Димитров и Мито Исусов, но на мен те ми спасяваха не живота, а бъдещето като учен. За мен беше важно да осмисля прехождането си от глезения статут на „детето чудо на балканистиката” в реалното ми позициониране в системата като „деструктивен елемент”.

Как беше посрещнат докладът ви в Приморско през 1988 г., в който отново говорите за фалшифицирания източник на Антон Дончев за книгата „Време разделно“ и мегапродукцията „Време разделно“?

През 1985 г. бях на една от школите за млади историци в Приморско (които впрочем също се организираха под натиска и егидата на Мито Исусов, с помощта на Митко Луджев), където усетих духа на свободата. Там беше като оазис и можеше да се говори историческа, а и политическа истина. Затова се заех с подробно проучване, като си спомних за ефекта от страниците, написани за художествените съвети на киното по повод „Гори, гори, огънче”, за да напиша вече академичен и абсолютно верен исторически текст за „насилствената ислямизация на българите от Родопите”.

Текстът, с който отидох на школата през 1988 г., предизвика потрес и възторжени вълнения. Не само моето изследване беше важно. Като че ли се бяхме наговорили, но силни текстове прочетоха Желю Желев, Димитър Луджев, Мито Исусов и други колеги: за сталинските репресии, за пренаписването на историята поради индоктринации, за затворените архиви, за ефектите от „перестройката” и т.н. Очевидно службите са очаквали от мен някакъв съсипителен текст по повод т. нар. ”възродителен процес”, защото бяха командировали една-две аспирантки от Института по Етнография, които да ми опонират. Проблемът беше, че внезапно Мито Исусов забеляза как всичките ни дебати се водят при включени микрофони, които ние въобще не сме поръчвали. Нямахме никаква нужда от микрофони. Втурна се към някаква почти невидима врата на склад и пред смаяните ни погледи се появиха трима-четирима в костюми, които записваха всичките ни дебати с някаква техника. Разтурихме заседанието, но проф. Исусов беше притеснен. Помоли ни с Желю да заминем веднага от Приморско, защото очакваше този път да има арести. Потеглихме с колата на Желев заедно с Евелина Келбечева, а тя ни отведе в Пловдив, където останахме ден-два в дома на родителите й, за да изчакаме проблемът да заглъхне. Когато се прибрахме в София, нещата се бяха развили в лоша за нас посока.

Министърът на Вътрешните работи се беше обадил на Председателя на академията Ангел Балевски и разпоредил: Ние градим с години пропаганда по възстановяването на имената на мюсюлманите и турците, а някаква ваша учена дамичка – руши. Да я уволните! Не ме уволниха – от една страна, поради уважение към баща ми академик Любомир Желязков, но и поради ясната защита от страна на академик Николай Тодоров. Може да звучи невероятно, но той беше казал пред академиците в онези времена: „Това управление няма да се задържи още дълго, нека да не слагаме срамно петно върху Академията, че репресираме учени”. Това ми предостави възможност през юни 1989 г., когато беше голямото прогонване на турците, да прочета пред колегите си в Института по балканистика моето отворено писмо в защита на турците и да им се извиня за злощастията, които им причиняват българските репресивни власти. Писмото беше излъчено по Дойче Веле и Свободна Европа.

Изненадвате ли се, че 30 години по-късно този филм събра най-много зрители?

Не се изненадах. Все пак аз съм социален антрополог през последните 20 години. Доста добре се ориентирам за хората, които участват в подобни игри и особено накрая, в последните класации, за да наложат своя избор. Онези от нас, които с удоволствие изгледаха част от филмите от стотицата – не участват в популистки гласувания по принцип. Намирам все пак за чудесна идеята на БНТ, защото видях, че младите хора – синовете и снахите ми, студентите ми, с удоволствие гледаха „старото кино”. Бих подкрепила идеята да се направи подобно състезание за документални и анимационни филми, дори и само, за да успеем да видим ленти, които са потънали в забрава.

Уточнявам, че в  категорията „най-добър филм“ с „Време разделно“ се състезаваха „Козият рог“ и „Оркестър без име“. В подобна класация през 2000 година зрителският приз грабна „Оркестър без име“…

Логично е да спечели „Време разделно”, както и „Козият рог”, защото днешната наша реалност е абсолютното „време разделно” и сме на ръба. Парадоксално е, но през 1988 г., при подобно състезание, „Време разделно” нямаше да спечели зрителския вот.

Въпросите зададе

Юлиана Методиева

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).