“Мобилните деца” от маргинализирани групи са ресурс за промяна в училище

Milla-3-edited-230x300Мила Минева е асистент в СУ “Св. Климент Охридски” – катедра “Социология”, както и изследовател в Център за либерални стратегии.

Предизвикахте обществото с изводите на вашето изследване за мобилните деца, които пътуват с родителите си за кратко или по-дълго време в Испания или Гърция. Майките им берат плодове или продават вестници. Бащите им са също на полето или другаде. Гурбетчийството предизвиква държавните институции, нови образователни политики, това ли е най-общо посланието ви?

Нека да започнем от края на въпроса Ви – не става дума за „гурбет”, нито за „емиграция” – живеем в различен свят, в който мобилността е норма, а не изключение. Общото европейско пространство, от което вече много време сме част, е основано тъкмо на идеята за свободно движение не само на стоки и капитали, но и на хора. Тъкмо затова ни се струва, че трябва да пре-учредим публичните институции, конструирани в контекста на националната държава, така че да вършат работа на уседнали населения. Днес, когато гражданите са се раздвижили, имаме нужда от публични институции, подредени през идеята за мобилност, а не за уседналост. Това е стратегическото послание на проекта ни, а изследването ни е по-конкретно; то е фокусирано върху срещата между мобилните ученици и „статичните” училища като пример за разминаването, което описахме по-горе. Много важен пример, защото през него виждаме на практика противоречието, в което влизат „свободното движение на хора” и „задължителното образование”; противоречие, засягащо всички ни, независимо от типа мобилност, който практикуваме. Някои от нас обаче имат ресурси да се справят с това предизвикателство – можем да изпратим децата си на частни уроци, да договорим известни отстъпки от училището, самите ние да помогнем на децата си в овладяването на учебното съдържание – затова си позволяваме да не забелязваме структурния проблем и да не настояваме за промяна на публичните политики. Когато училището като публична институция не отчита проблема и не предлага институционални решения, всъщност то оставя индивидуалните актьори да се справят с него с частни ресурси, а това натоварва най-слабите – социално изключените, етнически маргинализираните, работещите при най-несигурни условия и предлагащи най-ниско платен труд. Така всъщност обричаме децата да повторят социалната съдба на родителите си – вместо училището да разширява шансовете, то просто препотвърждава случайността на раждането. Разбира се, виждайки така проблема, най-малкото, за което можем да настояваме, са тъкмо нови образователни политики, които да върнат смисъла на училището като институция, която разширява социалните шансове на всички ни.

Бяхте на терен в Шуменския регион (Североизточна България) и в Благоевградския регион (югозападната част на страната). Избрали сте села с много мобилни семейства и с училища. Говорили сте с учители, директори, местни експерти, здравни и образователни медиатори. Имали сте интервюта и с членове на семействата на гурбетчиите. Разкажете ни впечатленията си?

Бих искала да оставим настрана индивидуалните истории – те, разбира се, са много интересни, но по-добре да се опитаме да очертаем някакви по-общи щрихи. Срещнахме родители, които пътуват, за да работят и често вземат децата си, защото нямат друг избор. Трябва да си представим различни типове пътуване – заминават както хора от „средната класа”, така и семейства от маргинализирани – етнически и социално – групи. Особено ниската миграция е свързана с несигурност на условията на труда, както и с невъзможност за планиране на движението между различните места. Срещнахме хора, планирали да работят навън няколко месеца през лятото, които всъщност се завръщат след 2-3 години, както и такива, които са имали намерение да се установят в чужбина, а са се прибрали след карткосрочна миграция.

Дългото отсъствие – за една или повече учебни години – изправя семействата пред сложните препятствия на обратния път към училище. От една страна, има тежки нормативни разпоредби с подробно разписани изисквания за различни документи, от друга – училищата и инспекторатите успяват гъвкаво да прилагат правилата и все пак да записват децата отново в училище. Обичайната практика е учениците да се записват в по-нисък клас, отколкото възрастта им предполага; практика, която противоречи на европейската – децата в чуждите страни са били записвани в класове със своите връстници. Тежката нормативна рамка и практическото опитомяване на правилата създават усещането за хаос – родители се завръщат с документи от чужди училища, които понякога се признават, а понякога – не. Това създава напрежение между институцията и родителите и води до взаимни обвинения и препотвърждаване на стереотипи.

От гледна точка на учениците пък записването във възрастово неподходящ клас увеличава риска от ранно отпадане. Представете си 14-годишен ученик, принуден да учи с 12-годишни деца, който вече е овладял поне част от знанията за тези класове в европейското училище – натрупват се срам и скука, една взривоопасна смес, която може да доведе до бягства от час, задълбочаващо се изоставане и в крайна сметка отпадане, понякога скрито, от образователния процес.

Пътуването по време на учебната година – обикновено става дума за краткосрочна сезонна миграция – отправя друг тип предизвикателства към мобилните деца. Учениците натрупват огромно количество отсъствия, които институциите скриват, както за да запазят възможността на детето да продължи образованието си, така и за да запазят собствения си бюджет. Отсъствията обаче означават пропускане на учебния материал, а тяхното скриване – отказ да се идентифицира проблема и съответно да се адресира през публични политики. В момента няма институционални възможности за наваксване на материала, нито форми на индивидуализирано обучение. Накратко, компромисът с качеството на образование е огромен – училищата постепенно се превръщат в дневни центрове, които задържат децата в относително безопасно пространство, но съвсем не е ясно какво научават учениците и тече ли изобщо образователен процес.

Ситуацията на терен може да се определи като хаос, в който объркани родители се опитват да осигурят на децата си поне задължителната степен на образование, а безсилни учители правят усилия с подръчни средства да решат проблеми, които институционално остават невидими; децата пък прекарват време в усещане за безсмислие. Единственият повод за оптимизъм е нещастието на всички, което може да се превърне в ресурс за истинска промяна.

Защо определихте мобилността като „клопка“?

В началото на проекта мислехме мобилността едновременно като шанс и риск. Тя наистина е шанс – често това е единствената възможност на хората да си намерят работа, особено ако предлагат ниско квалифициран труд; тя е шанс и за децата, които пътуват – те обикновено се записват в училища или в дневни центрове и образователни курсове в страната, където родителите им работят – научават език, срещат се с друга култура, виждат различно всекидневие, т.е. натрупват опит, който е безценен. Мобилността се превръща в клопка в „родината им“. Училищата нямат никакъв механизъм за интегриране на различен културен опит, на неформално или просто друго знание. Изпитите и тестовете проверяват не функционалното знание, а буквалисткото покриване на учебния материал. Погледнете „матурите за 7 клас“ например – те питат за граматически понятия, за разпознаване на стилистични фигури, за свързване на думи с литературни герои; много по-малко питат за разбиране на текст, или за способност да мислиш през текстове, да разказваш, да се изразяваш писмено (караме децата да преразказват, но не и да мислят). Поставени в такава ситуация, мобилните деца автоматично биват маркирани като „изоставащи“, а ако те имат и различен етнически произход, веднага сработват стереотипи и дискриминационни нагласи – истинска клопка. В нея са хванати децата и родителите им, принудени да избират между работата и образованието, но в нея сме хванати и всички ние, ако не измислим как да променим образованието, за да интегрираме различието, за да върнем смисъла на училището и да знаем защо учат децата ни.

Слушах ви на конференцията колко различни и гъвкави политики има в страните в Европейския съюз за мобилните деца. Не смятате ли, че сме на светлинни години от това?

На светлинни години – не, но политиките за интеграция на имигранти в ЕС започват да се развиват от 70-те години, така че има какво да научим. От друга страна, проблеми има и там – изследванията показват, че има процес на вторична сегрегация, при който в много страни се оформят имигрантски училища например, които дават по-ниско качество на образованието. Струва ми се, че имаме шанс, ако мислим връзката между мобилност и образование като общ проблем. В момента политиките, насърчаващи мобилността се провеждат и формулират на европейско ниво, а образователните политики остават на национално. Добре е да започнем да мислим образованието не като национално вкоренено, а като общоевропейско и да формулираме тъкмо европейски политики. Изследването ни показва, че в момента институциите си общуват трудно и са прехвърлили посредничеството върху родителите, които без напълно да разбират какво се иска от тях, се борят за подходящи документи и преноса им до правилните места. Една обща информационна система би решила този проблем – тогава училищата и инспекторатите ще могат да проверяват какво се е случвало с детето във времето на отсъствието му. Дългосрочно би било добре да мислим за общоевропейско образование – нещо като общ набор от знания, който позволява на учениците лесно да се движат от страна в страна, от училище в училище. От друга страна, разбира се, трябва да запазим набор от локално специфични знания и да създадем система за индивидуализирано обучение, механизъм за наваксване тъкмо на локалното знание, но не може да го превръщаме в основен измерител за образователното ниво на децата.

Мисля, че ще изненадате хората от МОН с вашите препоръки към тях. Казвате, че ако новият законопроект за средното образование не се съобрази с потребностите на „мобилните деца“, рискуваме да затънем във все по-застрашителни измерения на функционалната неграмотност. Моля, пояснете тезата си!

Отказът да се промени учебното съдържание обрича децата ни – мобилни или не – да завършват училище като функционално неграмотни (ПИЗА показва много ясно тази тенденция). С нарастването на мобилността нараства и рискът от неграмотност, особено за маргинални социални групи, показва изследването ни. Сега е моментът, правейки нов закон, от който системата без съмнение има нужда, да дефинираме проблемите и да ги адресираме през адекватни политики. Не „мобилните деца“, а ние като общество имаме нужда от нова учебна програма, която учи децата ни да мислят, която има механизъм, през който да идентифицира индивидуалните нужди на различните деца и практики, през които да предлага индивидуализирани форми на обучение. И още нещо, училището трябва да се отвори към опита на децата, да признае различието им като позитивно, като ресурс за всички нас.

Въпросите зададе

Юлиана Методиева

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).