Ясонас Хандринос: „Участниците в съпротивата срещу диктатурата в Атинската Политехника се намират на извънредна морална висота“

Споделете статията:

 

Представяме ви днес разговор на писателката и литературен критик Елена Хузури с 35 годишния Ясонас Хандринос по повод книгата му „Неотлъчно тук, цяла нощ”, публикуван на 9 декември.  Книгата представлява колективно преживяната история на бунта в Политехниката и обхваща широк спектър от интервюирани: студенти, ученици, работници, но и офицери от репресивния апарат. Според Я. Хандринос, изданието обслужва двойна цел: първата е изследването на микроисторията на събитията в Атинската Политехника от различни гледни точки и с широкообективно възприемане на критерия за участие в него, а втората е реабилитирането на подобни свидетелства като инструмент за разбиране на един исторически период и на действащите в него субекти, далеч от логиката на журналистическото разхищаване на „неговия капитал на паметта“.

 

 

Елена Хузури*: Господин Хандринос, изминали са 46 години от Бунта в Политехниката и, както отбелязвате в пространния предговор към вашата книга, той е по-скоро е непълноценно изследван като историческо събитие. Как обяснявате това?

Ясонас Хандринос: Политическата система в периода след възстановяване на демократичното управление, след падането на хунтата (1974), открива в героизма на разбунтувалите се абсолютния символ на собствената си легитимност. Съществувала е и съществува силна идеологическа натовареност, която е накарала самото събитие да се избледнее пред неговото абстрактно възприемане, наложило вдълбаването му в колективната памет като върхов момент от съпротивата срещу диктатурата.

За отрицателно време Бунтът в Политехниката преминава от събитиен факт в сферата на мита. Въвличането на историографията в събитията от Политехниката трябва да премери сили с огромния емоционален заряд с който е натоварено това събитие. Няма противоречие, по-скоро е логично. За да изследваш нещо, е необходимо да го видиш от дистанцията на времето и с известна „хладнокръвна овладяност“, когато го описваш.

Е.Х.: Преминавам към един по-личен въпрос към вас. Вие принадлежите към поколението млади историци (род.1984), които въобще не са били родени когато стават събитията в Политехниката. Какво ви накара да се обърнете към тях, от една страна, и какво представлява лично за вас Политехниката, от друга?

Ясонас Хандринос: Аз съм дете на Третата гръцка република. Възприел съм събитието чрез отбелязванията на годишнините и училищните празници. За мен неговата символика е била и остава неотменяема, интересът ми към събитието е пробуден още в най-ранна възраст и предшества образоването и формирането ми като историк. Необходима бе доста работа, и със себе си, за да открия равновесието между детето на което му харесва да слуша истории и професионалиста, който знае как да ги събира и оползотвори. Все още водя тази борба. Може и да не съм успял.

Е. Х.:Защо избрахте да „вземете на въоръжение“ именно една от сравнително новите тенденции в съвременната историография основаваща се върху устни свидетелства? Смятате ли, че така постигате един по-обективен подход към историческото събитие? Тоест, дали множество субективности могат да изградят една обективност?

 

 

Ясонас Хандринос: Въпреки че съм привърженик на използването на свидетелства в историческото изследване, длъжен съм да кажа, че се опитах да въведа новаторска методология. Започнах конкретното изследване, изхождайки от едно обикновено приемане: че имаме нужда и от други източници за Бунта в Политехниката. Тази книга можеше да бъде написана под формата на архивно изследване, напр. търсене на документи в държавните архиви, проучване в архивите на висшите учебни заведения, на военни или полицейски документи. Или можеше да бъде социологическа студия, която да се фокусира върху възрастовия, социален, професионален и класов профил на участниците в събитията. Прецених, че в случая с Политехниката, историческото изследване бе длъжно да мобилизира живата памет. Както при всяко бунтарско-революционно събитие, по своята природа изплъзващо се и флуидално, с множество „главни действащи лица“ и очевидци, които все още са живи и си спомнят много добре, устното проучване е sine qua non. Става дума за сбирка от устни свидетелства на хора повечето от които никога не са говорили публично по този въпрос и покриват малки или големи аспекти от събитията в Политехниката от гледна точка на лично преживяното. Книгата би трябвало да бъде прочетена като цитиране на нови източници. Един принос към историографията, който може да бъде използван за по-нататъшни изследвания.

Я.Х.:За да вляза в ролята на адвокат на дявола: Как можем да се доверим на „обективността“ на паметта, когато знаем колко фрагментарна е тя и как понякога може да изопачи действителността?

Ясонас Хандринос: Чистият контрапункт обективно-субективно, където първото е „добро“, а второто „лошо“, характерен за традиционната историческа наука, е преодолян вече от десетилетия чрез открояване на изследванията на паметта. Човешката памет никога не съществува в изчистен вид, тя носи в себе си схематичност, наслоявания с времето, вписвания, „рамкиране“, преосмисляне. Това не я прави непотребна, а я кара да бъде още по-очарователна. В едно изследване за събитие от което са минали доста години, разказвачът не описва просто какво е преживял. Всъщност той събеседва с тогавашното негово аз. Позволява ти чрез неговия разказ да уточниш изкристализирания или „преформатирания“ на самоличността. Носи отзвук от рамки на включване в идейни схеми или колективни формации, които може да са останали непроменени във времето. Един от водещите изследователи на устно разказаната история, британският историк Роналд Фрейзър, пише, че свидетелствата не ни дават „истината“, те ни дават „истината“ на онзи, който ги споделя. Онова, което той самият е убеден или смята, че се е случило. А това от само себе си представлява историческо свидетелство.

Е.Х:В предговора си към изследването пишете: „трудностите на историческо наративизиране само по себе си са умножени“. Можете ли да ни обясните какво точно имате предвид с оглед разработваната от вас тема?

Ясонас Хандринос: Бунтът в Политехниката е свръхзаредено с емоции и идеологическа натовареност събитие заради неговата символика. Дали това, което ни интересува повече е „смисълът“ и „наследството“ му или да клюкарстваме за това как е продължил и завършил по-късно  житейския път на участвалите в него. Фактите са кодифицирани в колективната памет посредством една „сценография“, с голяма доза абстрактност и неизменно стабилни характеристики: окупацията на учебното заведение, танковете, рухващия портал, убитите. Липсват ни много от мозаечните късчета, дори на ниво реалии, празнотите в знанието ни за загиналите в Политехниката е пар екселанс пример за това. Във връзка със самата памет, съществува доста мнемоничен материал, в сред който преобладават свидетелствата на „действащи лица“ предимно от автобиографичен характер и със съответното идеологическо оцветяване. Бунт като този в Политехниката представлява разлом в историческото време с мощен мнемоничен отглас. Разполага с определено начало и отворен край. Продуцирани са такъв голям обем анализи и тълкувания, че до известна степен всяко историческо подхождане ще трябва да плува назад срещу течението, евентуално да деконструира някои неподлежащи на оспорване позиции.

Е.Х. Изборът на устния разказ разреши ли затрудненията, които споменахте?

Ясонас Хандринос: Мога да кажа, че да. По принцип едно устно свидетелство съдържа по-голям обем информация от едно писмено. Също така, при един разговор на живо паметта се стимулира повече, извиква на живот неща, които евентуално не биха се появили иначе. Емоционалната натовареност също е важен елемент, тъй като действа като гаранция за автентичност, като до голяма степен е взаимосвързан с избора на лица. Стремиш се към устни свидетелства на хора, които не са говорили, или защото нямат възможността (или желанието) да направят публично достояние спомените си, или понеже не са били убедени, че техните спомени са представлявали някакъв „исторически“ интерес. Там се пораждат въпросите на изследователя, бил той историк или не, и паметта „се „олихвява“ посредством зададените въпроси. Бих искал да подчертая, че устният разказ сам по себе си не е доказателство. Той не може да замести историческото знание, нито да отговори на въпросите от само себе си. Необходима е рамка на изследване, за да се задейства.

Един от моите събеседници бе казал някога „това, което ще ви опишем не е Политехниката от 1973, а Политехниката от 1974-та“. Невъзможно е да откъснеш събитието от смислите, с които то е било натоварено през изминалите десетилетия и индивидуалната памет не представлява изключение, тъй като тя бива филтрирана през партийно-политическа ангажираност и пост-фактум перцепции. Що се отнася до  идеологическите пространства споменавани като „наследството“ на Политехниката, и там зависимостта не е линейна. Но издава все пак, че говорим за един бунт с изявени и разнородни идеологически заряди, повече от онези, с които обикновено го отъждествяваме.

Е.Х. Книгата ви обединява 84 свидетелства на широк спектър участници в тридневните събития на Бунта в Политехниката: студенти, ученици, работници, дори военни взели участие в потушаването на Бунта. Как направихте подбора им? Следвахте ли някакви методологически ориентири или подборът беше случаен?

Ясонас Хандринос: Онова, което се опитах да направя колкото можех по-добре, бе да консолидирам един корпус от разкази, движещи се не просто в посока многостраннно обглеждане, а така че да комуникират помежду си, било то посредством ономатология, или чрез допълването помежду им на малки и големи събития.

Изданието е онеправдано от външния му вид. Мнозина се питат „къде е историкът?“ в една книга със свидетелства. Почти подсъзнателно всички ние търсим обладаващия пълното познание изследовател, който задължително заявява „присъствие“ посредством аналитични коментари, бележки под линия, послеслов, хронологична таблица на събитията и библиография. Зад събирането на тези свидетелства стои дългогодишна изследователска работа. Самият подбор на интервюираните в един обхват от „регистри на участие“ –както личи и от категориите/качествата на принадлежност, които изброихте – отне години. Бих искал също така да отбележа, отговаряйки по някакъв начин, на принизяващата употреба на понятието „съставител“ при някои обстоятелства, че не съм събрал свидетелства. Те не са били намерени някъде, а аз просто съм ги открил и „съставил“. Аз съм ги произвел. Провел съм повече от 100 интервюта с хора преживели събитията в Политехниката, с конкретни въпроси от аналитично естество, съобразно всеки от случаите. В книгата има разказ на едно момиче, което е било ранено сериозно от огнестрелно оръжие, както и разказът на човека, който я вдига на ръце и изнася, заедно с други, и я качва в едно такси. Открих двама разказвачи, с различни изходни точки и засякох, че са преживели едно и също събитие чрез връщане назад към източниците. Нищо не е случайно.

Е.Х. Когато най-после събрахте вашия „материал“ и влязохте в ролята на всевиждащия  разказвач, какви бяха първоначалните ви констатации?

Ясонас Хандринос: Изброени в случаен ред: бруталността на репресиите срещу Бунта. Обхватът на мобилизацията на протестното движение, обхванало Атина и продължило през следващите дни след евакуирането на окупиралите Политехниката, ранните часове призори в събота, 17 ноември. Първостепенното участие на учениците. Елементът на екзалтираност, който може да бъде проследен в разкази – накъсани, развълнувани, заредени и с объркване що се отнася до подробностите.

Е.Х.След като читателят прочете във вашата книга 84-те свидетелства, какво според вас ще отнесе той със себе си? Коя е обхватната картина, която откроявате от бодовете в бродерията на „миниатюрните сцени“, които я съставят?

Ясонас Хандринос: Смятам, че свидетелствата очертават контура на едно истинско народно разбунтуване. Чрез динамичното окупиране на Политехниката и безспорно антидиктаторския му характер е даден начален тласък на хиляди хора от всякакъв произход да изразят противопоставянето си срещу диктатурата, но и срещу култивиралия й репресивен режим, който може да бъде проследен назад в следвоенните години и тези последвали Гражданската война (1946-1949 г.). Става дума за събитие, което придобива полидинамичен характер, поради масовото участие на хора, които дотогава не са имали връзка с прояви от политически характер. От ученици в частни школи, стекли се масово в Политехниката, които не напускат сградата до влизането на танка, до лекари укривали ранени, и хора на средна възраст, предизвиквали полицаите да удрят тях, а не студентите. Именно тази среща на организираното и спонтанното е която превръща Политехниката в емблематична памет и събитие смятано за уникално и ненадминато.

Е.Х.Вие лично сблъскахте ли се с изненади докато „слушахте“ тези свидетелства?  И ако да, какви бяха те?

Ясонас Хандринос: Нямам отговор на въпроса ви.

Е.Х.:Известен журналист, който се занимава с исторически въпроси, отправи към вас критика, че включвате и свидетелство на военен, участвал в репресирането на Бунта, без да го коментирате,  рискувайки по такъв начин да „замъглите до сиво“ смисъла на Политехниката. Какъв е вашият отговор към тази забележка?

Ясонас Хандринос: Опитах се, макар и по метода на „представителната извадка“, да обходя онова, което условно бихме нарекли „отсрещния бряг“. От изследователска гледна точка, особено много ме интересуваше начина по който ще изрази позицията си някой представител на въоръжените сили –или въобще на репресивния апарат– спрямо едно събитие, за което – условно говорейки – той е бил „лошият“. Как той консолидира паметта си, как обяснява или как оправдава действията си. Смятам, че не съм имал какво повече да коментирам по свидетелството на конкретния военен. Оставих го да говори точно такъв какъвто е, с фактологическата селективност (с каквато се отличава всяко едно свидетелство), с идеологическите схеми, изопачаванията, дори с фактологичните му грешки. Прецених, че се обръщам към читатели, които са в състояние сами да подредят в оценъчна скала конкретния разказ –както и всеки един разказ– а не да го прочетат толкова буквално, като „деконструиране“ или „оклеветяване“ на Политехниката. Също така, като критика, бе формулиран аргументът, че това свидетелство нямало място сред разказите на борещите се. Тази реакция потвърждава, че всякакъв опит за историческо третиране на едно събитие, дори под най-простата форма (тази на регистриране на свидетелства), влиза в противоборство, от само себе си, с живата памет и нейното емоционално въвличане. Това премерване на силите не е никак лесно. Бих искал само да напомня, че в книгата са включени три свидетелства на военни и осемдесет и едно свидетелства на участвали в бунта. Смятам, че е излишно да обяснявам това очевидно съотношение.

Е.Х.Да се върнем към вашия предговор. Казвате, че „Политехниката с огромния си символичен капитал оттогава доминира в спектъра на политиката и паметта“, като в този спектър сте включили и т.нар. Революционна Левица, както и самоопределящото се като антивластово пространство. Можете ли да обясните как виждате тази взаимосвързаност? Дали няма опасност да бъде объркан смисълът на Бунта тогава, в рамките на тогавашния политически контекст, с последвалото след възстановяването на демокрацията и до днес?

 

Ясонас Хандринос: В рамките на колективната депресия, която преживява гръцкото общество поради кризата, непрекъснато отвоюват територии две митологеми: Че „Поколението на Политехниката“ е управлявало във властта (след падането на хунтата през 1974 г.) и че „Поколението на Политехниката“ е разрушило страната. Нито едно от двете не е вярно. Представителите на антидиктаторското студентско движение, момичетата и момчетата озовали се в Политехниката, не само че не са поели съдбините на страната в техни ръце, а по-скоро са били недостатъчно представени във властта след възстановяването на демократичния режим на управление.

 

Е.Х. :Един последен въпрос: Посветили сте книгата на вашите родители, които са в същия възрастов спектър с „Поколението от Политехниката“, с крайно вълнуващата констатация –поне за мен, която принадлежа към същото това поколение– че каквото и да са вършили през житейския си път, те са носели неизменно в себе си малко „Политехника“. Можете ли да обясните на по-младите поколения какво означава това? И доколко може да влиза в противоречие с тоталното демонизиране на това поколение през годините на неотдавнашната криза?

Ясонас Хандринос: Оставяйки настрана анализа, ще ви кажа – аз като Ясон – че хората, с които се запознах и имах щастливата съдба да запиша  спомените им – някои от тях твърде лични, някои особено болезнени – борците от Политехниката, са с особено високо вдигната морална летва към която всеки един от тях се е придържал през живота си по различен начин. Съществува един нравствен капитал, произвеждан от премерването на силите между невъоръжените младежи и танковете. Сплитането между политическо и лично, между екзистенциален елемент като знак за идеологическото, преживяното, което подхранва определен избор през по-нататъшния им живот, скромно, мълчаливо и протичащо като подземна река е било един голям урок за мен. А тази книга е минимален  жест на въздаяние към всички онези, които са ме учили на това.

* Елена Хузури  е писателка и литературен критик, dвторка е на шест стихосбирки, на литературни изследвания, биографични есета  и антологии

 

Подготви за печат:

Здравка Михайлова

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: