Българската държава – насилническа държава

Историята обича повторенията. Лошото е, че повторенията на/в историята обикновено са зли и насилнически. Особено много това се отнася за историята на държавите. На българската държава също: в своите действия тя продължава да бъде повече инструмент на силата, отколкото инструмент на грижата. Прочее, онова знаменателно, което се случи в Западна Европа след края на Втората световна война, беше в осъзнаването, че с алибито на държавния интерес може да се оправдае всяко престъпление, дори и най-чудовищното като Холокоста. И съответно Европейският съюз беше създаден и с тази цел – да се озапти насилническата държава и да се насърчи грижовната.

Онова, което се случва в Стара Загора „благодарение“ на българската държава, сочи, че тя продължава да разбира себе си като образувание, чиито действия са оправдани, независимо дали са справедливи. Тоест, ако следваме трансформацията на европейските държави, посочена по-горе, то българската държава продължава да е не-европейска, а някаква дивашка, ординска социална структура, на която изобщо не ѝ пука за благоденствието на отделния човек, пука ѝ единствено да се изяви в правото(?) си да бъде силова, насилническа. Всъщност, ако има все още нещо не-европейско в българския живот, това е именно българската държава. Причината е, че по отношение на своите граждани тя не се проявява като грижа, а единствено като сила.

От тази нейна феноменна изстъпленост страдат най-много нейните граждани, представители на малцинствата. Хич не е случайно, че акцията в Стара Загора е срещу квартал, населен предимно с роми. Малцинствата са най-удобната територия българската държава да покаже силата си, да демонстрира колко е „принципна“ и „законова“. Демонстрацията обаче е по-скоро монстрация (използвам тук удачния израз на френския медиолог Даниел Даян), с други думи показване на чудовищен характер. В историята ни чудовищният характер на българската държава се е проявявал неведнъж, но най-драстичните примери са т.нар. „възродителен процес“ и изселването на 11 838 евреи от „новоприсъединените земи“ – Западните покрайнини, Македония и Беломорска Тракия, в началото на 1943 г. в национал-социалистическите лагери на смъртта. За позорния акт преди повече от 60 години историкът Александър Везенков посочва нещо изключително неприятно: по това време единствената държава, която депортира евреи (освен, разбира се, хитлерова Германия), е българската. Никой от съюзниците на Великия Райх – Италия, Словакия, Унгария, дори Хърватия не го прави, а в Дания именно държавата в лицето на краля заявява в лицето на окупатора, че „пръв ще си сложи жълта звезда“. Съвсем различно от българските държавни ръководители, които издават заповеди надолу по веригата за репресивни и наказателни мерки срещу еврейското население. Ето, впрочем, една докладна от околийския полицейски началник на Битоля до директора на полицията в София:

Донасям Ви, Господин директоре, че в изпълнение нареждането на правителството относно изселването на евреи в Битолска Област, акцията се проведе по следния начин:
В Битолска Област евреи имаше само в град Битоля, които наброяваха 3351 в 793 семейства, според данните на делегата по еврейския въпрос. Изселването се извърши по предварително изготвен план от следните лица: Командира на Дивизията г. Полковник Маринов, делегата по еврейския въпрос в града г. Джамбазов, командирования чиновник от Комисарството София г. Стоименов, зам.областния директор г. Миладинов, областния полиц. началник, главния инспектор при М.В.Р.Н. Здраве г-н Колчев в кабинета на областния Директор, съобразно напътствията, които даде комисаря по еврейския въпрос г. Белев. Ръководството се възложи на мен, делегата по еврейския въпрос и командирования чиновник, с изпълнители: войската, полицията, чиновничеството и учителството. (подч.м., М.Н.)

Датата, на която е изведен документът, е 26 март 1943 г.

Такива и други ужасяващи документи може да се прочетат в сборника „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г.“ със съставители Надя Данова и Румен Аврамов. Те са свидетелство не само за онова време, но и за българската държава, която продължава да бъде същият репресивен орган както тогава. Всъщност не сте ли се замисляли защо гражданите на България от турски произход гласуват така предано за ДПС, въпреки безобразията и деребейството на тази партия? Ами точно заради това, виждат я като гарант срещу държавата насилник, каквато българската държава, за съжаление, продължава да бъде. За тази ѝ същност свидетелстват и документи, свидетелстват и действията ѝ.

Стара Загора просто е поредният пример за това…

Avatar

Митко Новков

Митко Новков е литературен и медиен критик, публицист, културен журналист. Доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия. Роден е на 25 юли 1961 г. в с. Бързия, община Берковица.