Георги Медаров: За връзката между неравенствата и правата

 

 

Евростат: Всеки трети българин живее в риск от мизерия

Около 30 процента от българското население, или почти всеки трети българин, живее в сериозен риск от бедност, показват данни от анализ на Евростат за дела на хората в тежки материални лишения в ЕС през 2017 г. Средният показател за ЕС на хора, живеещи в тежки материални лишения, е 6.7 на сто.Все пак страната е постигнала значителен ръст в социалната си политика, тъй като през 2010 г. делът на хората в тежки материални лишения е бил 46%, показват данните на “Евростат”.

Отнесени към населението на България цифрите показват, че през 2010 г. в материални лишения са живели около 3.5 милиона българи, докато през 2017 г. техният брой е бил около 2.1 милиона, или намаление от 1.4 млн. души на хората, които са имали сериозни материални лишения. Според актуални данни на НСИ най-висок дял на хората в страната, които живеят в сериозен риск от бедност или материални лишения, има сред българите на възраст над 65 години – около 46 на сто от хората в тази възрастова категория, или близо над 670 хиляди души. Втората група, за която също се отчитат показатели на бедност и материални лишения, е на младите българи до 17-годишна възраст, които са около 42 процента, или над 550 хиляди. Сред българите в активна трудова възраст 18-64 години процентът на риск от бедност е 37 на сто, показват данните на българската статистика.

 

 

През изминалата седмица бе публикувано поредно проучване, в което България се оказва страната с най-високо неравенство в доходите. Става въпрос за обявяване на данните на Евростат за подоходните неравенства за изминалата година. През 2017 г. в България разликата в доходите между най-бедните 20% и най-богатите 20% вече е 8,2 пъти, докато средното за ЕС е малко над 5. През последните години този коефициент у нас нараства, като за 2009 г е „само“ 5.9 пъти.

Както знаем, България оглавява и други негативни класации по отношение на бедността и неравенствата. Наред с това, както се вижда и от данните на Института за синдикални изследвания на КНСБ, за издръжката на четиричленно семейство в България са необходими 2325 лв месечно, което, ако двамата възрастни са заети, означава близо 1500 лева брутен месечен доход на човек, т.е. значително над средните за страната. Под „издръжка“ тук се разбира покриване на основни потребности, които са и част от фундаменталните човешки права – храна, жилище, здравеопазване, образование, почивка. Други изследвания потвърждават тези данни, както и задълбочаващия се разрив между заплатите и потребностите на гражданите за издръжка в България, но и региона като цяло. Вглеждането в нископлатените сектори показва още по-тежка картина. Например, средната заплата в шивашкия сектор е около 600 лв за миналата година, т.е. доста под необходимото за достоен живот. В шивашкия сектор са заети много голяма част от българите (предимно жени): официално над 110 000, а в сивия сектор oще около 50 000. В шивашката промишленост има редица проблеми: недостойно заплащане; работодатели, нарушаващи правото на синдикално сдружаване; принуждаване на шивачките да работят значително над позволеното от закона; назначения на хора без договор и ред други сериозни нарушения.

Тези и сходни данни провокират все повече обществен и медиен интерес към въпросите, свързани с неравенствата и бедността. Синдикати и някои неправителствени организации публикуват стряскащи доклади за разпространението на нищетата у нас. Интересът към неравенствата не е ограничен до социалните неправителствени организации и синдикатите. През последните няколко години дори и някои НПО и медии, които са възприемани и възприемат себе си като защитници на икономическия либерализъм и бизнеса, вече говорят по темата. Тук пропускам научните социални изследвания на неравенствата. В България критическите изследвания на новите неравенства не са нещо ново, най-малкото в българската социология, а и не само, въпросът за неравенствата е засяган от десетилетия, но, за жалост, не среща голям медиен и обществен отзвук. В този текст ме интересува обаче защо темата за неравенствата е първостепенна за правозащитната кауза. Какви проблеми може да срещнат опитите за борба срещу неравенствата; борба, която е необходимо условие за реализацията на правата?

Още във Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г. има редица социални права като това, че „образованието трябва да бъде безплатно“. Това право, между другото, е признато и от българската конституция, която дори определя България като „социална държава“. Във Всеобщата декларация може да се прочетат заявки за това, че всеки има „право на жизнено равнище, включително прехрана, облекло, жилище, медицинско обслужване и необходимите социални грижи“. По-важното е, че социалните права имат обществени условия за възможност (социалната държава), но същото важи и за политическите и културните права. Задълбочаването на социалните неравенства обаче подкопава самата идея за право, защото възпрепятства възможностите за реализацията на правата. А отнемането на различни права често се стоварва върху едни и същи групи. Лесно можем да установим, че най-засегнати от социалните неравенства и лишени от социални права в България са онези групи, които са негативно белязани не само по икономически принцип – ромите, мюсюлманите, хората с увреждания, най-възрастните и най-младите, жените и т.н. Когато е отнето правото на жилище или друго толкова фундаментално право, трудно можем да си представим реализацията на каквито и да било други права. Когато достъпът до правосъдие е възпрепятстван от непосилни такси и скъпи адвокатски услуги, то тогава трудно можем да говорим за равноправие. Жертвите на насилие, базирано на пола, значително по-рядко са изпълнителни директорки в големи компании и доста по-често са от по-бедни семейства и работят в нископлатени сектори. Поради това например Истанбулската конвеция не е твърде радикална, както се притесниха консервативните ѝ критици, а не е достатъчно радикална, защото не поставя въпроса за връзката между социалните неравенства и насилието срещу жените.  Неравенствата не са само в доходите; те са свързани и с това в какво училище учи човек, в кое населено място е роден, с връзките и възможностите на родителите му, етническия произход, пола и ред други обществени фактори. Неравенствата не са продукт на индивидуални заслуги или пък на късмет, а са социално и структурно определени. Популярното говорене срещу „корупцията“ и за „съдебна реформа“ не може да постигне значима промяна, а още по-малко да генерира обществена подкрепа, без да постави въпросите за структурите, които постоянно подкопават на практика възможността за равноправие, създават привилегии и произвеждат неравенства.

Някои правят погрешно разграничение между индивидуални (политически) и колективни (социални и културни права). Погрешно е, защото правата на образование или на достойно заплащане не са по-малко индивидуални от правото на сдружаване или свободата на пресата. Понякога се противопоставят преразпределението на благата и признаването на идентичностите. Докато в първата група се поставят, най-общо казано, съображенията с икономическите неравенства, доходите, социалната и данъчната политика, то във втората се засягат теми, свързани с дискриминацията срещу малцинства, расизма, ислямофобията, насилието срещу жените, правото на сексуално, религиозно и етническо самоопределение и т.н. Но двете не могат да бъдат разделени по изредените причини. Социалните неравенства не произтичат от индивидуални усилия или случайност, а са обусловени от обществени фактори като семейните отношения или различни форми на дискриминация срещу негативно белязани групи. Но под дискриминация нямам предвид психологически нагласи на индивидите, а структурни социални неравенства, които придобиват етнически, полови и други културни или идентичностни форми на различие. Подобна е и ситуацията, в която правата се свеждат до негативна индивидуална свобода от обществена намеса в частната сфера и се противопоставят на правата, които изискват позитивна политическа намеса (като социално преразпределение на блага чрез данъчна политика). Последното обрича правата да бъдат свеждани до привилегията на онези, които така или иначе вече могат да се възползват от тях, а, наред с това, да се отнемат правата на тези, които срещат структурни пречки пред възможността да ги реализират.

Схващането на това, че правата не могат лесно да се разделят на прости опозиции (негативни срещу позитивни; индивидуални срещу колективни; политически срещу социални), е свързано и с развода на политическия и икономическия либерализъм, който наблюдаваме днес, както и с оголването на напреженията между демокрацията и капитализма. Икономическият либерализъм все повече започва да се отдалечава от на демокрацията и равноправието, защитавайки един необуздан капитализъм. Политическият либерализъм, от друга страна, ако все още иска да запази своята последователност, е принуден да оспори (до някаква степен) социалните неравенства, защото те се оказват условие за невъзможност за реализиране на правата. Разширяването на този разрив е и в основната на развитието на новата консервативна десница в България (и не само), която започва да отрича не просто икономическата справедливост, а и либералния принцип на политическо равенство.

Тук е ключово да се обяснят причините за социалните неравенства. Редица тиражирани експерти в големите медии в България, както и най-честите правителствени реакции гласят, че единствено икономическият ръст може да се справи с прекомерните неравенства. Това не може да обясни защо икономическият ръст в България от последните години е съпътстван от повишаване на неравенствата. Понякога, разбира се, неравенствата или са пренебрегвани, или са директно оправдавани, но тогава се стига и до отказ от политическия либерализъм и равноправието. Във всички тези случаи се пропуска факта, че неравенствата в България са толкова големи след социалното преразпределение от бюджета, т.е. отсъства преразпределителната функция на държавата. Или казано по-точно, държавата участва в обратното преразпределение на доходите – от най-бедните към най-богатите. За последното свидетелства и небалансираната данъчна система. България е единствената страна от Европа, в която няма необлагаем минимум на доходите на физическите лица и в която липсва намалено ДДС върху стоки от първа необходимост като лекарства, книги, храна. Това означава, че диспропорционално голяма част от данъците идват от облагането на потреблението и съответно се извличат от хората с по-ниски доходи. Както се заяви многократно от миналогодишната гражданска инициатива за справедлива данъчна реформа, „Да спрем машината за неравенство“, успяла да събере над 30 000 подписа, данъчната система у нас е плоска само на думи. На практика обаче e регресивна; получава се така, че колкото по-ниски доходи има човек, толкова по-висок процент от тях отиват за данъци. От несправедливата данъчна система следва и това, че у нас практически всички социални разходи са значително под средните за Европа; за разлика от разходите за сигурност, които са по-високи. Ниските социални разходи, както и липсата на прогресивна данъчна система, се изтъкват като основни причини за рекордните неравенства в България и в докладите на ЕК, макар и това да се подминава от големите медии, политиците и проправителствените експерти у нас. Част от бизнес пресата настоява, че през последните няколко години заплатите нарастват по-бързо от производителността на труда. Не се споменава огромната пропаст между средната производителност на труда в България и Европа, както и разликите между средните нива в заплащането на труда. Както често повтарят българските синдикалисти, ако средната производителност на българските граждани е двойно по-ниска от средната за Европа, то тогава как може заплащането на труда в България да е пет пъти по-ниско, без да си даваме сметка за незаплатения труд?

Всички тези проблеми са точно обратното на ситуацията, обрисувана от българското правителство и то най-вече от крайнодесните участници в управлението. Не е случайно, че точно Валери Симеонов е един от най-ревностните защитници на бизнеса. Показателни за това са агресивните му кампании против екологичните протести срещу офшорния инвеститор в Пирин. Или заявките му, че клас прослужено време, единственият гарантиран механизъм за повишаване на заплатите, който работодателските организации се опитват да премахнат, е „административно вмешателство на държавата на пазара на труда“, което стимулирало „мързела“. Симеонов, който е не само политик, а и предприемач в частния сектор, бе и сред най-активните защитници на либерализирането на вноса на работници от трети страни, което може да се използва за циментиране на ниските доходи в България. Изказванията на Симеонов срещу етническите малцинства, срещу хората с увреждания, срещу работниците и т.н. са твърде сходни и могат да се обобщят така: те са социални паразити, които искат наготово помощи и високи доходи, без да са ги заслужили с труда си. Симеонов обаче просто придава една по-скандална и по-елементарна, но за сметка на това по-изчистена форма на това, което така или иначе се казва от много други защитници на радикалната икономическа либерализация. От дълго време сме свидетели на тенденция за прехвърляне на отговорността за нищететата от конкретните политики и обществени отношения, които я произвеждат, към индивидите и групите, които са нейна жертва. Няма значение дали последните ще са ромите, чиито домове са унищожавани от общините, които десетилетия не са успели да ги регулират; или шивачките, чиито работодатели плащат обидно ниски заплати и са неспособни да спазват дори трудовото законодателство.

Възприемането на това негативно говорене срещу обявяваните за социални паразити е не просто морално укоримо, противоречащо на равноправието или възпроизвеждащо социалните неравенства. То е и фактически погрешно, защото, ако действително всички обществени групи, които в един или друг момент са белязвани като непроизводителни (и следователно незаслужаващи социални права и достоен живот), то остава неясно откъде идва голямото богатство в ръцете на все по-тесен кръг икономически елити. Казано иначе, трябва да се отчетат и фактори за производство на неравенства като механизмите за натрупване на богатство чрез отнемане на обществена стойност (например, приватизацията на националните паркове) или незаплатения труд. Важни са и неща като политическата експлоатация на расизма. Както заяви един жител на Филиповци по повод на отнети социални права на гражданите там, „трябва да започнат да ни плащат за това, че си правят PR на наш гръб“.

Ако се четат политическите програми на правителствата и заявките на проправителствените експерти, то изглежда, че предприемачите са крехки и раними, имат нужда от активна държавна подкрепа, субсидии и публични инвестиции, благоприятен инвестиционен климат, данъчни облекчения и практически регресивна данъчна система. А, от друга страна, хората с увреждания, нископлатените работници, етническите малцинства и като цяло най-маргинализираните части от обществото са изпечени измамници, които трябва да бъдат надзиравани строго и чиито социални придобивки и права следва да бъдат ограничавани систематично. Тук обаче е и границата на проблематизирането на неравенствата, ако те се сведат до ефект от липсата на справедливата данъчна политика и преразпределение на вече произведеното богатство чрез социална политика, без да се отчете и създаването на неравенства в самото производство, а именно експлоатацията.

Avatar

Георги Медаров

Георги Медаров е социолог и част от колектива "Нови леви перспективи". Изследователските му интереси са в областите на теорията на популизма, човешките права и критическата история на либерализма. Георги е съставител на сборника Критически погледи към човешките права. София: Колектив за обществени интервенции, 2014.