Гняв и надежда по време на изолация

Миналия петък влезнах у дома, около час преди залез, с обичайното забързване, защото по традиция бях оставил толкова неща за последния момент.

И тогава телефонът ми звънна. Една скъпа колега, опитваща се да е спокойна, ми заяви – Помниш ли как ми разказваше за онзи италианец, с когото си се срещал преди седмица. – ДА. Има вирус.

Тя продължи да ми обяснява. Аз не слушах. Паникьосах се. И то така, както може би никога преди. Поех въздух. Колегата ми продължаваше – не се притеснявай – това е карантина просто. Просто си седиш вкъщи. Сигурен ли си, че това е този италианец?

–        Май да. Не съм сигурен. Трябва да проверим.

Затворих телефона и оставих колегите ми да проверяват италианеца. И започнах да си мисля. За всеки, с когото съм се срещал през седмицата. За хладилника ми – дали е достатъчно пълен и дали ще ми стигне за следващите 12 дни. За това да се обадя на мама и татко. Да си приготвя термометър. Защото нямам. Имам само за печене на месо. Почнах да продължавам в гугъл дали можеш да измериш температура на тяло с термометър за печено месо.

И забързаността, с която влязох у дома, беше изчезнала. Времето течеше толкова бавно. В следващите 14 дни щях да броя всяка минута. Изведнъж вече не ми беше интересно да гугълвам термометри. Нито да звъня на родителите си. Нито да правят каквото и да е. Можех просто да гледам залеза. И гледката от блока. Гледка, която трябваше да ме съпровожда следващите две седмици в моя карантинен затвор.

И тогава се ядосах. Защото дори и гледката ми не беше идеална. Колкото и да ми се искаше да видя нещо успокоително, единствено виждах – ТЯХ.

КОМИНИТЕ.

Много обичам гледката от хола си – едно от прекрасните предимства на моя дом, но тези два комина винаги са седяли някак в средата им. И закриват планината и възможността тази гледка да е перфектна. Нещо повече, дори когато станеше вечер – тези комини пускаха едни светлини (за да се ориентират самолетите предполагам), но от тях не можеш да избягаш.

И обикновено това е просто дразнещо. Но сега полудях. Забравих всичко кашлици, температури, карантини, италианци  – единственото, което виждах бяха комините. Те бяха най-голямото лошо на света. Те пречеха на света да е перфектен. И само да имаше начин да ги махна, всичко щеше да е наред. Стоях и им крещях и ги обиждах и исках да ги изплаша, за да могат поне малко да се снижат. И взех термометърът за месо и като Дон Кихот срещу мелницата го насочих, готов за сражение.

В този момент телефонът иззвъня. Беше колегата ми. Тя каза – Максиме, много си глупав. Твоят италианец е бил германец. А болният италианец е съвсем друг човек. Не си под карантина. Всичко е наред.

Извиних се и затворих телефона. И се разплаках. После се разсмях. Седях с моя термометър за месо в ръка, все още насочен срещу страховитите комини. И се успокоих.

И пак погледнах навън и осъзнах, че всъщност имам нужда от тези комини. И аз имам нужда от това нещо да е виновно за моите проблеми. Нещо, което да не е идеално и което да не мога да променя. И срещу което да насоча моя термометър за месо. И моя гняв.

И изведнъж комините – този трън в моята прекрасна гледка, се превърна и в моето най-голямо успокоение. Всеки път, като нещо ме ядосваше, изнервяше или ме караше да се чувствам зле от самоизолацията ми – поглеждах навън. И ги виждах в цялата им ужасност и прехвърлях гнева си над тях – а не над другите хора.

Така че това е послание към уважаемите комини. Благодаря ви, че ви има. И че ще търпите моя гняв. А вие скъпи приятели, ако ви идва да се ядосате на друг човек, близък, не толкова близък, човек, който разбирате или не, човек, който харесвате или не – потърсете вашите комини – вашия непоклатим предмет и насочете гнева си към тях. Ще ви стане по-добре.

Пожелавам ви здраве и само хубави гледки цяла седмица.

От мен и омразните ми комини Шабат Шалом!

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика