Годината на великата метаморфоза

2014 година свършва. С какво ще я запомним? С двата избора – за Европейски и за български парламенти, с дългоочакваното падане на правителството на Орешарски, с наводненията, с формирането на новото старо правителство на Бойко Борисов, със сгромолясването на КТБ, с мистериозното изчезване на бившия разузнавач №1 Петко Сертов?

2014 ще остане паметна като година на великата метаморфоза. За преображението на „демократичните сили” става дума. Сега те – отломки от старите десни партии, заедно с нови като партията на Меглена Кунева, са обединени във формация, гордо нарекла се „Реформаторски блок”. За тяхното прераждане

от водачи на усилията на обществото да се измъкне от наследството на комунизма в глашатаи на ксенофобия, расизъм и залитания, граничещи с фашизма

За тържеството на политиката, разбирана като договори, компромиси и взаимни отстъпки, основани на пълната забрава на ценностите, провъзгласявани доскоро като основополагащи.

През 2013 и 2014 страната беше разтърсена от  две протестни вълни. Едната –  от пролетта на 2013 и завършила с предсрочните избори на 12 май. Назначаването на Пеевски за шеф на тайните служби отприщи друга протестна вълна, която на приливи и отливи продължи цели 404 дни, до 23 юли 2014 г. Нито едната, нито другата протестни вълни успяха да се отлеят в някаква трайна структура, която да представлява политическите искания на протестиращите. Но хората, изпълнили площадите на София през след средата на юни 2013 г. смятаха, че имат политически представител. Те виждаха такъв в лицето на Реформаторския блок, на ДСБ, СДС и ДБГ . Водачите им Радан Кънев, Божидар Лукарски и Меглена Кунева можеха да бъдат забелязани в колоните на протестиращите.

Движението от лятото на 2013 и 2014 беше по същество бунтът на средната класа у нас срещу политическото статукво, характеризиращо се с демократична фасада и непрогледна тъмнина на т.н. „задкулисие”, управляващо движенията на живите политически кукли на видимата част на сцената. То беше възмущение както срещу новата тройна коалиция (БСП, ДПС и „Атака”), така и срещу авторитаризма на Бойко Борисов и Цветан Цветанов, срещу очевидното срастване на партии, политици, едър капитал, медии и специални служби, олицетворено от назначението на „успелия млад мъж” за шеф на ДАНС . Спомняте ли си първите две-три седмици на протестите, когато шествието, тръгнало от площада пред Министерския съвет, последователно минаваше покрай централите на БСП, ДПС, „Атака” и ГЕРБ и ги освиркваше?

Тогава партиите от родения малко по-късно Реформаторски блок, предполагащи и предчувстващи падането на правителството на Орешарски, водеха пропаганден огън както срещу него, така и срещу Бойко Борисов и ГЕРБ. Помните ли безбройните заричания на Радан Кънев (не сме запомнили, наистина, Кунева с такива, но пък и Кънев беше много по-гласовит), че в следващото НС неговата партия, а и въобще РБ няма да влизат в коалиция с ГЕРБ, ако Бойко Борисов иска да е начело на правителството?

Изборите минаха за 43-то НС минаха на 5-ти октомври. Резултатът им е известен. ГЕРБ е първа сила, но е далеч от жадуваното мнозинство.

Пред дясноцентристкия Реформаторски блок стоеше дилемата – какво до прави?

Да влезе ли в коалиция с ГЕРБ, или да остане верен на принципите, които, нееднократно заявявани преди това, казваха, че ГЕРБ е вождистка, недемократична партия с много силно проникване на олигархията в нея, че Бойко Борисов има тъмно минало и че е въпрос на уважение към себе си да не се влиза в правителство, оглавявано от този политик?

Но… замириса на власт. И принципите – без някакви особени обяснения се изгубиха. Първо – влязоха в правителството на Борисов. След това  настояваха  въпреки несъгласието на самия шеф на Европейската народна партия  Жозеф Дол, в мнозинството да бъде привлечена ултранационалистическата формация Патриотичен фронт. За да бъде мнозинството „стабилно”. Вярно, „удържаха” на натиска да се махне носещият турско име заместник министър на отбраната Орхан Исмаилов. Но цената на този компромис беше твърде солена. Патриотичният фронт въпреки предварителните уговорки, че няма да дава свои кадри за изпълнителната власт, се съгласи Исмаилов да остане, но срещу техен зам.-министър на отбраната, придружен от заместник областен управител на София.

Докато дойде денят 7 декември и печално известното изказване на заместник председателя на ДСБ и министър на здравеопазването Петър Москов за живеещите като „скотове” роми, които няма да ползват бърза помощ, докато не престанат да бият лекарите, дошли да им помогнат. Тези думи, хулещи цял един етнос, последвалите половинчати извинения на министъра, изригването на вулкани от мнения „за” и „против” изцепките на Москов няма да ги разглеждам тук, те са достатъчно известни. Думата ми е за друго.

А то е, че на расистките изстъпления на доктора нямаше да се обърне особено внимание, ако бяха казани от Волен Сидеров или Валери Симеонов. От тях такива приказки са очаквани. Щяха да бъдат, разбира се, осъдени от правозащитните организации, не особено големи групи крайни националисти щяха да им ръкопляскат. Но д-р Москов отприщи невиждана до сега расистка истерия, получи, за съжаление, много широка подкрепа. Защо? Защото

щом злостното дискриминиране на цял етнос е изказано от устата на „демократ”, следователно то може да бъде подкрепено

„Приличните хора” се стесняват да одобряват гласно расистките злословия на  Сидеров или Валери Симеонов. Не е уютно някак да те причисляват към хора, за които е известно, че са крайни националисти, че са полуфашисти. Но когато расисткото подсъзнание изригне от устата на „демократ”, то многобройните носители на същото това подсъзнание са много радостни и се чувстват морално оправдани.

Д-р Москов, бидейки министър, следователно високоотговорен човек, направи нещо, което не успяха да направят екстремистки партии като „Атака” и ПФ. Той легитимира расисткото говорене вече като вид официално, меродавно, държавно говорене. Последиците ще бъдат страшни. Омразата и ксенофобията вече в очите на многобройните еснафи, стават нещо правилно, легитимно и одобрено от държавата. Нали не сме забравили, че за стотици хиляди ваши съграждани мнението на държавата е Мнението (с главна буква!) изобщо?

Но думата ми беше за принципите и компромисите. РБ направи пореден компромис с принципите и вместо да поиска оставката на д-р Москов, го защити преди няколко дни със специална декларация, от която стана ясно, че проблем има, но докторът не е разбран правилно, че той всъщност направил разяснения и дори извинения, но те не били приети по правилен начин и т.н.

И така стигаме до важен въпрос.

Какво оправдава компромисите, кой компромис се помества в пространството на принципите и кой не? Може ли в политиката да има ценности? Те не са ли само празни думи, казвани с цел да се прикрият с розово було разни мръсни игри?

Партиите от РБ до една отричат наследството на комунизма. Те до една са се врекли на демокрацията, властта на закона и правата на човека. Така е поне от многобройните им думи. Но нали не сме забравили, че

тъкмо при комунизма практическата политика се люшкаше успоредно с люшкането на т.н. „партийна линия”,

която, от своя страна, винаги беше правата, защото имаше възвишена и светла цел?

Изглежда сме свидетели на същото, колкото и неприятно да звучи. Според мен, логиката на безкрайните компромиси е нещо от този вид: „да, тези са негодници, но ако не ги подкрепим, ще дойдат още по-големи негодници (т.е. политическите противници, в случая БСП и ДПС), а като дойдат, няма да можем да направим нищо от това, което искаме да направим”. Това е благоприятният вариант, той изхожда от предпоставката, че някои от политиците все пак имат действително добри намерения. По-лошият вариант се нарича „ако не захапем кокала сега, то кога?”, сиреч, за обикновена жажда за власт става дума.

Така хората от РБ – спонтанно или обмислено, не знам – явно не си дават сметка, че веднъж направените компромиси водят до нови, защото „властта трябва да се запази”, защото сега „не е време за избори”, защото… Но нравствената рана, което това пребиваване, при тези условия, нанася на обществото и държавата, е огромна.

Първо, явно на този етап трябва да се сбогуваме с представата, че е възможно политическо поведение, основано на хуманни и демократични принципи. Протестите и участието на партии и водачите им в тях възкресиха тази плаха надежда, на която сега се налага да сложим кръст.

Второ, 25 години след началото на този безкраен „преход” в българския парламент има две крайно националистически формации – „Атака” и ПФ, две други, които непрекъснато заиграват с крайния национализъм, но все пак, поне словесно, се държат на известно разстояние от него – БСП и ГЕРБ, и една „блатна” партия, тази на Бареков, която може да бъде всякаква, което е по-ужасно, отколкото ако се беше определила дори в лагера на двете полуфашистки формации.

Трето. Тези, от които се очакваше да бъдат носители на това, което макар и малко високопарно, се нарича „европейски ценности”, т.е. РБ, окончателно фалираха с липсата на осъждане на изцепките на своя съпартиец Москов.

Четвърто. Страната ни е болна от расизъм. Това не е нова констатация. Добре известна е. Но по-лошото е, че въпреки всичко, въпреки показните позитивни стъпки, направени към възприемане на ценностите на уважението към човека, на неговите права, на властта на закона, въпреки присъединяването към Съвета на Европа и към Европейския съюз, нашата политическа класа съвкупно катастрофира по пътя на истинското възприемане на демокрацията като кредо, а не като външно лустро.

Пето. С това отстояването на определен вид ценности – най-вече на либералните ценности, свързани с правата на малцинствата, е дадено на откуп на Движението за права и свободи. Това – на думи – е най-либералната партия у нас. А всъщност е авторитарна, болна от корупция, пронизана от олигархични зависимости.

Шесто. Всичко това неминуемо ще доведе до взрив, до сблъсък. Нападенията върху лекари, които безусловно и строго трябва да бъдат наказвани (за това има даже специален член в НК, въпросът е защо не се прилага) са симптом, това се знае от всички, които са се занимавали с ромски въпроси. Те са стихийна, невежа и разрушителна реакция на дълбоко вкорененото чувство на дискриминация, което изпитват по-голямата част от ромите, а всъщност и турците, но те реагират по друг начин и с други средства. Когато големият сблъсък дойде, не като сега, когато всъщност е верига от дребни сблъсъци, а като нещо действително голямо, ще трябва да бъде потушаван. Дали ще се размине с малко кръв?

Тези заключения не са весели. И как да бъдат, когато вчера от трибуната на Парламента водачът на Патриотичния фронт Валери Симеонов каза следното по адрес на ромите: „нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, изискващи право на заплати, без да работят, искащи болници по болест, без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата, и майчински помощи за жени с инстинкти на улични кучки”. Да ви се мержелее някаква връзка със „скотовете” на д-р Москов?

Всичко това са признаци на фашизация. Знам, че думата плаши. Хората очакват да видят клади от книги, концентрационни лагери, избити хора по политически причини и други ужаси, когато чуят тази дума. Но вчера великолепната журналистка Веселина Седларска написа във Фейсбук между другото, следното:

„А по-темата за фашизма, ще кажа само едно: Фашизмът започва толкова банално, че след това дори няма да можем да се сетим как точно е станало.”

Да. Стъпка по стъпка – днес с бесни изказвания, на които никой от властимащите не реагира, утре – с етническо прочистване на село Розово, с което няма сведения прокуратурата да се е заела, по-нататък – с бойкота на сирийските деца в село Ковачевци, справедливо наречен „битов фашизъм”. И т.н. и т.н.

Очевидно държавата трябва да се преизгради. Поколението на 50 и 60 годишните направи това, тази фасадна демокрация, която виждаме, болна от фашизоидни синдроми и от ксенофобия. Поколението на 40 годишните, в лицето на много от лидерите на Реформаторския блок, явно също се дъни. Един млад човек, на 25 г., млад анархист, водачът на окупацията на Университета Ивайло Динев озаглави книгата си със спомени за окупацията „Наш ред е”. Дано да е прав за поколението си.

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.