Градът, сградите, хората

Конкурсът за главен архитект на София, който започна в края на януари 2016, за пръв път привлича относително голям интерес. Немалко публикации, предавания и мнения вече втори месец говорят за това кой трябва да замести оттеглилия се през ноември 2015 Петър Диков, и по-важно в каква посока трябва да се промени градът и как да бъде планиран той в бъдеще. Този интерес у медии и граждани не е изненадващ за проблемите и решенията в градската среда в София (и далеч не само там) се говори все повече в последните години.

Девет години от приемането на България в ЕС и един изминал бюджетен период на съюза са време, в което гражданите очакваха да видят качествена промяна в публичните градски пространства на растящата София. Средства за публични пространства и инфраструктура има, и ефектът от този мощен финансов прилив беше усетен от всички. Случиха се проекти, задържани и бавени с години. Но поглеждайки накрая мястото, отредено на хората в тези проекти, остава съмнението дали този финансов поток не беше предназначен предимно за огромните инфраструктурни строителни компании, които се прилепиха около общинските структури след световната криза на кредита от 2008.

Чисто нови метростанции без асансьори за инвалиден достъп голяма работа, може да кажете. Всъщност е много голяма, защото хората, които имат проблем да изкачват и слизат 30 стъпала, изобщо не са малко хора в инвалидни колички, майки с деца, възрастни хора, всички те официално лишени от Общината от достъп до най-модерната инфраструктурна придобивка. Мегаломански кръстовища с магистрален характер, в които няма посветено място нито на бус лента, нито на велоалея, а понякога дори и на пространство за тротоар. Има място единствено за автомобили, и то в град, в който поне 50% от жителите нямат или не ползват автомобили. И дори някога някой да е мислил, че Зелените клинове на София ще бъдат тези достъпни за всички парчета природа, “слизащи” от планината в града, то сега бруталистичните бетонови естакади разбиха тези 80-годишни мечти. Статистиката за чистотата на въздуха, дори на моменти преувеличена, показва ясно, че планирането на града и неговите грешки в един момент безмилостно започват да засягат живота на абсолютно всеки един гражданин. Това са само няколко примера (а има много други) които показват как мрежата от тежка инфраструктура изключително лесно разпокъсва тънката паяжина на публичното пространство и социалните връзки в града. А мястото на хората остава някъде другаде, но не и из града.

Квартал "Павлово" в София. Публичното пространство и природата в града са за всички. Но ако общината не ги предостави категорично на хората, в него естествено започват да доминират по-силните фактори – автомобили, тежка инфраструктура. Снимка и текст: авторът.
Квартал “Павлово” в София. Публичното пространство и природата в града са за всички. Но ако общината не ги предостави категорично на хората, в него естествено започват да доминират по-силните фактори – автомобили, тежка инфраструктура. Снимка и текст: авторът.

София загубва човешки облик, става град, в който хората са излишни, защото  тежката инфраструктура се оказва по-важната съставка, водеща директно към растежа, а публичното пространство е инвестиция с все още неясна възвращаемост. И за това свидетелства дори скорошната демонстрация на жители на кв. “Манастирски ливади”, които през март 2016 г. протестираха срещу липсата на адекватно публично пространство в квартала тротоари, пешеходни връзки, детски площадки и като цяло срещу абсолютната доминация на частните инвестиции над публичния интерес в пространствата около жилищата си (1). Можем да разглеждаме този протест и като изключение, но ако се върнем назад във времето, ще открием много други подобни локални протести срещу дадени не/преднамерени постъпки на общината за отнемане на публична инфраструктура за сметка на елитни малцинства от протеста срещу премахването на трамвай 6 до “Лозенец”, през протестите за застрояване на детски площадки в “Младост”, протеста за достъп до метростанциите на жителите на “Дружба”, до протеста срещу преоразмерената естакада на кръстовището на бул. “България” и бул. “Иван Гешов”, или тази на кръстовището зад Семинарията… Тази тенденция в развитието на София оформя все повече и аргументите за неизбежната борба на жителите на София за спасяване на разпокъсващото се публично пространство в града и инфраструктурната сегрегация. Борба, в която планирането на София трябва от този момент нататък да вземе ясна страна в полза на общото и индивидуално благополучие срещу индивидуализма и бързата спекулация.

Не можем да хвърляме вината за всички грешки в планирането на София единствено върху позицията на главния архитект, разбира се, но не можем и да отречем неговата водеща идейна и практическа роля в този процес. Политическото ръководство на София и в новия конкурс запази тази негова позиция на самотен визионер, който единствен се произнася за промените в градската среда и реформата в планирането. И така от главния архитект се изисква да направи реформи, които в други градове назад във времето дори цялата администрация на града не е успявала да прокара. Този на пръв поглед логичен политически ход предопредели и дебата между кандидатите за поста главен архитект.

Конкурсът, въпреки успешните усилия да бъде организиран прозрачно, отново се превърна в тясно-специализирано обговаряне на проблемите на града с усет към архитектурната и правна специфики, често абсолютно неразбираеми за външни слушатели. (2) В представянето на Николай Пърпов например се видя фразата “София – град на хората и за хората” – слоган, който, ако е изпълнен със съответното политическо и експертно съдържание, е напълно способен да преобърне наблюдаваната тенденция на дехуманизация на града. Но напротив – в този конкурс архитектите продължаваме да даваме единствено материални решения на сградни проблеми, сякаш градът се състои единствено от нехармонизирани фасади, шофьори с паркиращи автомобили, туристи, взиращи се в културно наследство и инвеститори, търсещи широколентов интернет и публично-частно парньорство. Например Румен Несторов в началото представянето си каза, че “относно столицата… основното, което трябва да се промени, е да се вкара повече дигитализация на проектите”. Това със сигурност е много важно, но няма как да е основното, което трябва да се промени в София. Друг пример е Георги Бакалов, който започна своята концепция със специализирани схеми от Общия устройствен план на града, но се съмнявам, че някой неархитект ще успее да разтълкува какво тези схеми значат и с какво биха променили ежедневието и живота в града. Професионализмът на кандидатите в знанието на спецификата на нормативната уредба е безспорен. Но политическото решение реформата на планирането да се извърши единствено от главният архитект обрече дискусията да бъде затворена отново само в строго експертното и неразбираемо за публиката говорене.

Вземам една реплика от друг кандидат– Влади Калинов, който, критикувайки работата между НИНКН и Столична община и безпомощността им да спасяват от разрушаване сгради-паметници на културата, каза: “за мен по-голяма ценност представлява животът и здравето на хората, отколкото субстанцията и градежът на сградата, но това е друга тема…”. Всъщност, ако погледнем технократичното говорене, което преобладаваше и в двете представяния на кандидатите за главни архитекти в САБ и в сградата на ЕК, ще разберем, че това изобщо не би трябвало да бъде “друга тема”. А  би трябвало да бъде темата – именно как хората са най-голямата ценност и как градоустройството на София трябва да работи за тях и колективното им благо в битката за публично пространства. Много от кадидатите говорят за “прозрачност”, “отваряне към хората”, “обществени обсъждания”, което са силни политически заявки. Но те съдържат в себе си едно основно условие – планирането на града не може да продължи да бъде строго експертна територия на архитектите. Напротив, то трябва да бъде онзи инструмент, който през отвореността си към гражданите ще ги овласти в битката им за града и публичното пространство и ще постави граници на хаотичния инвестиционен натиск, който превърна кв. “Манастирски ливади” в това, което е в момента.

Противно на говоренето за проблемите на София от мнозинството кандидати, първоначалната и най-основна задача на урбанизма и градското планиране не е да естетизира градската среда през хармонизиране на фасадите, запазване на старите сгради, строене на подземни паркинги, дисциплиниране на малцинствата и застрояване на покрайнините на града. Напротив, градоустройството се е появило, за да даде на гражданите липсващите им публични пространства, инфраструктура и природа в града. В градовете отпреди няколко века само елитни малцинства са имали достъп до осветени жилища, подредени градини, работеща канализация, течаща вода и хигиенични публични пространства, за сметка на мнозинството граждани, живеещи в недостойна мизерия. Урбанизмът и мащабното градско планиране се появяват, за да променят именно тази несправедливост и да дадат равен достъп на всички граждани до публично пространство, до природа, инфраструктура, градска мобилност и възможност за здравословен живот. Следвайки тези цели, от друга страна, градското планиране е допуснало и много грешки в исторически план, панелните квартали от модернизма и пространствата между тях са достатъчно материално доказателство. Но заменянето на основната цел на урбанизма да предостави на всички публично пространство (в широкия смисъл) с псевдо-целта за естетизация, консервация и визуална хармонизация на града със сигурност би било огромна грешка. Това единствено би задълбочило проблемите с липсата на базова инфраструктура в новоразвити квартали като “Манастирски ливади” и Драгалевци, но и в кв. “Христо Ботев”, кв. “Факултета”, кв. “Баталова воденица”, където инфраструктурните дефицити имат още по-голям ефект върху жителите. Да си мислим, че проблемите на града се свеждат до естетиката и хармония, би било повърхностно плъзгане по проблеми, натрупвани с години.

Конкурсът за главен архитект можеше да бъде повод за по-широк диалог за града из кулоарите на Столична община и между нейните основни институции, но засега има опасност да се превърне в поредната битка за власт на професията над всички останали дисциплини. А това само би подхранило вътрешно-експертното задълбочаване на разделителните линии между архитекти, урбанисти, инженери, ландшафтни архитекти, географи, социолози, политици и други граждански групи, които се занимават с развитието градското пространство. Наместо това, конструктивно би било всички заедно да търсим радикални и комплексни решения на още по-радикалните проблеми на града и системата му за планиране. Защото, както казва Бернардо Секи, най-фундаменталният въпрос, на който всички трябва да отговорим, е как да живеем заедно? (3)

Ние, архитектите, е време да изоставим експертното говорене, моментът е подходящ да намерим общ речник, общ разговор и обща платформа за бъдещето на града с всички останали граждани, експерти и политици. Подобен разговор ще ни помогне да осъзнаем в по-широки граници проблемите на градско пространство и нуждите на хората. Такава платформа ще преразположи неархитектите да навлязат смело и без страх, че звучат лаически, в дискусията за градското планиране и публичното пространство, която традиционно и исторически е узурпирана от архитектите. Не на последно място, такава платформа ще даде власт на гражданите да поискат и осъзнаят полагащото им се право на публично градско пространство.

 

  1. Жителите на кв. “Манастирски ливади” затвориха протестно бул. “Тодор Каблешков” – Мениджър.News – 13.03.2016.
  2. Изслушване на кандидати за Главен архитект на София.
  3. Новият градски въпрос – разговор с Паола Пелегрини за наследството на Бернардо Секи, Диверсия, 25.12.2015, превод М. Николова; П. Янчев.
Avatar

Павел Янчев

Павел Янчев е архитект и урбанист, завършил е катедрата по градоустройство в УАСГ (2007) и Master of Human Settlements в KU Leuven (2012). Работил е с фирма СТОА в София и Москва, с архитектурните студия ZOOMStudio в София, ARTER и Art&Build в Брюксел. Бил е автор на архитектурното списание AbitareBulgaria, а в свободното време пише в блога си View.point (pavel-yanchev.blogspot.com).