Избълбукване на блатото и новите български Робеспиери

Споделете статията:

 

На четвъртия ден от протестите леви младежи от Фабрика Автономия заснеха с телефоните си протестиращи пред президенството  неколцина бръснати мъже с бирени кенчета в ръце и черни фанелки с щамповани  орел и свастика, типични за неонацисткия dress codе. Ден след това други младежи се опитаха да влязат в сградата на Народното събрание-2. Разплисканата червена боя наподобяваща кръв, викове, димки и блъскането с полицията, допринесоха протестът да придобие радикален, екстремистки и дори фашистки образ. Международните медии написаха за бунтовете в София на фона на продължаващите протести на Black lives matter, като видимо не долавяха българската им специфика. Наблягат на полицейското насилие, не на мъглявите идеи на разбунтуваните. Ключовата дума е корупция, която на първо време върши добра мобилизация. Следват я  до болка омръзналите”О-став-ка”и “Мафия”.

В последващите дни на площада се появиха поред всякакви артефакти и пърформанси. Имаше бесилки(4), хвърляне на домати, тоалетна хартия, семки и бонбонки, пъдпъчи яйца, свински уши. Цифрата на протестиращите варираше между 3 – 10 хиляди, различна според различни източници. В последната седмица, протестът преля в Русе, Варна, Пловдив, Стара Загора и в още няколко по-малки града. Общ белег е отказът от лидери, които да систематизират исканията и идеите на протестиращите кои са и за какво се борят. Бъркотията от споменатите неонацисти, прибавени към крещящи думите„п,дераст“ хомофоби,  типове, които късат знамето на ЕС и призовават за излизане от НАТО, доведе до категорични дистанции на големи групи от хора, също възмутени от влизането на въоръжени лица в сградата на Президентската институция.

Първата акция в парк Росенец на лидера на Да, България и бивш правосъден министър Христо Иванов, сякаш подсказа кой ще надува, образно казано, вувузела на протеста. Не се оказа така. В София енергичните инициатори на първите бунтове се самонарекоха „Отровно трио“. Те станаха тотален  организатор на гнева на софиянци, ползвайки неистово социалните мрежи. Хора от три професии – Велислав (Славе) Минеков, скулптор; Арман Бабикян, рекламен специалист; адв. Николай Хаджигенов, се превърнаха в своебразни Робеспиери на народния гняв за събаряне на държавата. Формулираните от тях цели са три. Оставка на Бойко Борисов и на целия му кабинет. Оставка на главния прокурор Иван Гешев. Смяна на системата, както и идеи за Велико Народно събрание, промяна на конституцията и произтичащите в духа на Френската революция и Максимилиан Робеспиер  легалистки идеи. Разбира се, Бойко Борисов не е Луи ХVІ, нито пазарната икономика установена в страната от 30 години е феодална система, която трябва да се събори.

Защо хора с хуманитарни професии – право, журналистика, изкуство –  инициират и „менажират“ хилядите млади недоволни(според сравнително точни данни, на 200 младежи се падат по един-двама с бели коси)? Дипломираният юрист Христо Иванов и млад политик осъществи акостирането на плажната ивица пред Доган – Сарай като забоде българския трибагреник – действие, смущаващо заради анти-турския подтекст*. Какво обаче е замислил по-нататък, освен чистия пиар за нискорейтинговата си партия, не е ясно. В разгара на протестите той дава интервюта, в които излага „експертно“ и все така абстрактно как вижда по-нататък бъдещето на България, след като  свали  правителството на Борисов и изхвърли Иван Гешев. Трудно съвместими за един сериозен политик действия и бездействия, който пали искрата и сам се плаши от пожара.

Останалите  трима артикулират същите  политически искания, в които няма нищо ново. Публиката ги познава като отдавнашни критици на стила Борисов(Бабикян, Минеков, Хаджигенов) и на нереформираната съдебна система(Хаджигенов). Политическият им дискурс в основата си е безспорно демократичен. Те настояват, че гражданските протести са конституционно защитени, необходим коректив на властта. Активно участват в случващото се на площада медиите Clubz, Дневник, Капитал, Медияпул, БНР,Дарик и американската Свободна Европа, като често губят информационния плурализъм и безпристрастност. Опозиционните „Дума“ и „Земя“пишат апологетично за протеста, но  на практика изпълняват чисто партийни задачи.

Малките или по-големи победи на протестиращите(отвоюваната плажна ивица в Парка Росенец ), оставките на 3–ма министри и последвалия ремонт на кабинета, са обилно коментирани в тези медии. Правят се възторжени изводи за сериозния потенциал на протеста, който може да промени политическия пейзаж. Фразата„Мутри-вън“мобилизира над 20 дни тълпата. Тя е произнесена от президента Румен Радев, който поне според социологията не се е радвал с особена популярност точно в средите на градската десница и младите й подражатели. В този факт сякаш се корени и една от особености на протеста днес.

Избълбукване

Преди четири години, на 3 март 2016 бе подписан манифестът „За Републиката“. Нейните автори са  известните политолози – Евг. Дайнов, Ант.Тодоров,Огн. Минчев, както и литературния теоретик и културолог Ал. Кьосев. Документът е подкрепен  от 30 души, повечето от които поканени от авторите.[1] Медиите уточняват, че манифестът „Не идва от нищото, а е естествено продължение на разбуждането на гражданството, започнало през 2007 година с протести срещу нарушаването на закона в ущърб на природата, продължило с недоволство от засилената полицейщина в началото на 2009 година, преминало през по-малки избухвания и стигнало до кулминация след назначаването на Делян Пеевски за председател на ДАНС през 2013 година“ . Смисълът от документа е предаден в различни интервюта пред медиите от създателите му. Те очакват много хора да застанат зад базовите ценности и принципи, описани в Манифеста. Да се върви по пътя на еволюцията, чрез предизвикване на дискусии, клубове, гражданско образование още от най-ранна възраст. Дойче Веле изразява съмнения, но и надежда: „Появата на Манифеста е поредното избълбукване в блатото, което със сигурност няма да е последното“.

Какво сродява „За Републиката“ с днешните протести? Няколко неща. Активен вдъхновител и съ-автор на бунта 2020 е проф. Евгений Дайнов. Неговата биография нe само като преподавател  в НБУ, но и като коментатор в онлайн медиите и политически публицист от най-крайния анти-ГЕРБ спектър, е убедителен отговор защо е  хиперактивен  на полето на „съпротивата срещу Мафията(Борисов)“. Другият е проф. Антоний Тодоров, политолог и преподавател също в НБУ, притежаващ умение за  фина застраховка в анализите си откъм подозрението, че е твърде много ляв либерал. Още след първите дни от протеста, Тодоров е категоричен привърженик на идеите за оставка на Борисов/правителството/, на Иван Гешев като „самозабравил“ се прокурор, срещу задкулисието на Делян Пеевски, Доган и ДПС като цяло. И двамата преподаватели от частен университет, някога създаден с финансовите средства на Джордж Сорос, се преживяват като незаобиколими интерпретатори на процесите пред Президентството и Министерския съвет.  Недвусмислено хвалят протестиращите. Видимо не ги смущава мътната роля, семплото войнишко минало  и егоистични интереси на генерала, инсталиран от БСП за президент. Хората виждат в тях учени, университетски авторитети, инфлуенсъри.  На барикадите няма значение кой стои до теб – важни са единствено онези от другата страна. “След победата ще има време да се преброим и подредим и да се отстранят плевелите”(интервю на звездния музикант Васил Гюров пред БНР). Нали помните – няма ляво-няма дясно.

Другите двама съ-автори на „За Републиката“ са също знакови като поведение в последните 20 дни от протеста. Проф. Александър Кьосев е преподавател в СУ, известен като неизтощим критик на един от най-верните хора на Бойко Борисов – Вежди Рашидов. Той артикулира в медиите и във фейсбук проблема с ниската култура и вулгарност на  Рашидов, както и опасното му присъствие в Народното събрание като председател на Комисията по медии и култура. В отговор на брутална статия срещу знакови имена от изкуството, написана от скулптора и дълголетен другар на Бойко Борисов , Кьосев внася в Парламента искане за оставката на Вежди Рашидов. За целта е успял да мобилизира сериозен брой негови колеги, писатели, художници, засегнати от самозабравилия се депутат от ГЕРБ. По отношение на протеста е по-скоро перспективен член на Да, България и  подкрепя убеждението ” на площада ни обединяват близките цели – оставка(на Бойко Борисов, правителството, главния прокурор), нови избори.

Последният от четворката е  доц. Огнян Минчев. Неговата конфронтация с останалите е по линия на категоричното неприемане на исканията за оставки от протестиращите, видимо политически незрели и податливи на външна манипулация . Минчев пише системно, много и все по-аргументирано в социалните мрежи за крещящите недомислия сред тях. Статусите му биват публикувани като контрапункт на възторзите на другите двама, подписали  „За Републиката“. Изразява принципни съмнения дали точно това са младите, които ще променят ако не света, то със сигурност – България. Често в анализите му може да се прочете тежко недоверие в претенцията за  „моралния“ характер на протеста. Огнян Минчев неведнъж оспорва смисъла на действията на младежите, особено блокирането на кръстовища и причиняване на огромни проблеми на софиянци вечер с „тегелите“ по „Цар Освободител“до Орлов мост и обратно. Любопитна подробност е,че политическата му раздяла с Евгений Дайнов се случва няколко седмици след церемонията по подписване на Манифеста „За Републиката“ в клуб “Перото” на НДК. Причината за това е участието на Дайнов в купона на соц. лидера Сергей Станишев и лежерната  му снимка, приклекнал с шефа на БСП в краката на Моника Станишева. Всъщност, точно фразата „Няма ляво-дясно“ се оказва  жив дразнител и идейно поле за бойни действия между тези елитарни мъже, както през 2016-та, така и през 2020-та. Може да се каже, че дипломатичният тон  и толерантността към разноликите ценности между воюващата четворка са абсолютно мъртви.

Какво всъщност е протестът днес, разказан не от професори?

В неговата революционна „прекрасност“ има остра нечувствителност към проблема за хляба, за бедността, за неравенствата между българи и етническите и религиозни малцинства, незащитени в годините на управление на ГЕРБ в коалиция с ултранационалистичните ВМРО, Атака, НФСБ. Протестиращите прокламират радикално-антисистемни лозунги като пълно „разграждане на системата“, пълен рестарт на всички обществени отношения[2].И най-вече, че целият преход от комунизъм към демокрация от 1989 г. насам е грешка.  Иначе казано, не олигархично-мафиотското присвояване на държавата, а всичко(!), включително институциите на либералната демокрация.

Протестът е хуманно дефицитен и граждански непълнолетен. Той нехае за трудностите, които причинява тук и сега на придвижването в големия град на майки с колички, или на хора с увреждания. Телевизионни кадри показват ужасени жени, стари хора с патерици, които не знаят светофарът дава ли зелено, кога могат да пресекат, как да се извозят с децата си взети от градина до отдалечените и нетолкова отдалечените квартали на София.

Протестът не е отговорен към продължаващата опасност от Коронавируса. Забраната на масово струпване на хора, както бе за цели 3 месеци, вече е отминал факт. Карантината е преценена като безсмислено  свръхадминистриране от ненавистното правителство, премиер, здравен министър, НОЩ, затова и гражданите на София вече  не се съобразяват  с вируса. Протестиращите носят маските си понякога небрежно, защото повече от свръхценно е да вдигат забавни и остроумни плакати „Мразя ви безплатно“, да свирят с вувузели за по пет лева, с барабани и свирки, да танцуват. На тези плакати няма искания какво ще стане с учениците отдавна безмилостно разделени на бедни и богати. Напротив. Няколко 16-17 годишни  от протеста споделят пред телевизионните оператори, че искат да останат да учат тук, сякаш това е огромна милостиня към родителите и обществото.  Говорят за НАТФИЗ, Академията , киното , защото това им се учи! И защото са сити, а не носят скъсани обувки както децата от  Гърмен, Доспат или Кочан.  По принцип, огромно количество момичета и момчета са ухажвани доста комично от  медиите с патетични въпроси „защо протестирате“,“ще се върнете ли в България“. Отговорите на бунтуващото се поколение си приличат като сиамски близнаци:“Защото ми писна“, „Институциите са нагли“, „Ние сме младата алтернатива“, „Не виждаме в страната на Борисов ценностите на демокрацията“.

Протестът създаде непредвиден отровен двойник на собственото си демократично мечтателство. Това е новата цензура. Радетелят на „За Репубиката“ проф. Евгений Дайнов написва на 20 –ия ден от анти-правителствените митинги[3]: „Протестът е на почтените срещу покварените“. Затова той не е и не може да бъде “ляв” или “десен”: той решава много по-дълбоки въпроси от това дали да се вдигат или свалят данъците.“Освен безобразната демагогия, в тези изречения на опитния политолог личи последователната стигматизация на критиците на протеста. Впрочем, преди да напише тази “диагноза”кои са добрите и лошите днес, Дайнов  прави и друго. Той стартира във фейсбук гонене на вещици, „разприятелява“ хора, които се усъмняват в добродетелите на протестиращите. Дамгосването на опоненти като „гербаджии“ показва болшевишка нетърпимост към инакомислещите.

Лозунгът на СДС от 1990 г.„Времето е наше“получава своя парадоксален римейк днес на протеста пребиваващ прилежно като ученик в “триъгълника на властта”. През 1990 година бяха седесари срещу комунисти. През 2020 годита от едната страна на барикадата са „моралните“ хора, без политически цвят. От другата – останалите.  Първите са смятани за „прогресивни“ защото протестират. Преобладават деца и младежи с ЕГН от 1996-та, маркетингово опаковано като поколението Y. Преди имаше протести с участие на  поколението Z.  Още по-преди „прогресивните“ бяха поколението на онези деца, чиито родители  посрещнаха  падането на Тодорживковското управление  в персонален и семеен стрес, паника, гражданска неподготвеност и ужас от икономическата криза, която ги връхлетя.

Протестът се превърна в свещена крава. Никой не смее да я докосне, за да не бъде презрян и низвергнат.

Как е възможно младите хора да се припознават като носители на обнова, промяна и на реформаторски идеи, без да са прочели докрай учебниците по българския преход и мъчителното отвоюване на либерализма от посткомунистическото мислене и политики? Този, който ги подмамва, че нищо в тази страна не е построено, че няма либерално-демократични институции, поема тежък риск. Наскоро, великолепният литератор, академично лице и блестящ поет Пламен Дойнов, каза: „Без памет какво сме били, няма как да бъдем морални“.

Новите Робеспиери, тези които с езика на своята експертиза и европейска ученост наричат протестите от 2020 г. „уникални“ в най-новата история на България, носят сериозната отговорност да създават  якобинци с мобилен телефон и фейсбук. Якобинците не свършиха добре, ако четем историята…

 

 

[1] От подкрепилите журналисти са Иван Бедров, Мария Велковска, Полина Паунова,Юлиана Методиева

* Антонина Желязкова, “За съжаление управляват хора, които базисно са се подготвяли за съвършено други професии”, Маргиналия – виж тук

[2] Позицията на БОЛД- виж тук

[3] Евг.Дайнов, Дневник, „Протестът не е ляв или “десен”. Той е на почтените срещу покварените“

Бел.ред. Очаквйте утре анализа “Ще доведе ли протестът до промяна?” на доц.Валентина Георгиева и Ивайло Динев

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).