Остров Крах

Ина Вълчанова е автор на романа „Потъването на Созопол“, номиниран в конкурса на  Корпорация „Развитие“ през 2006 година. Сценарият, който написва по него заедно с режисьора Костадин Бонев получава „Златна роза“ за драматургия на фестивала във Варна. Вторият и роман – „Записки на свинята“, през 2013 г. е номиниран за наградата „Хеликон“. Ръкописът на последния й роман – „Остров Крах“, през април 2016 г. спечели Голямата награда в литературния конкурс „Развитие“, а година по-късно романът бе удостоен с Европейската награда за литература 2017.

Със специалното разрешение на Ина, както и с огромна гордост от стилната й проза, публикуваме откъса от наградената й книга.

И после стана тя, каквато стана. Разгледахме Риека. Намерихме истински ресторант, в който сервират риба, а не пица. Пихме още червено вино и вместо риба ядохме октопод, приготвен по някаква старинна рецепта, която я знаел само собственикът на това заведение, понеже я знаел от баба си. Според мен просто си беше изпечен в тава с масло и чесън, но не знам, какво се прави преди това с октоподите – мисля, че се предприемат някакви специални действия, за да не станат жилави, преди да ги сложиш в тавата. Попитах Емчо дали той знае, понеже аз тази специална рецепта може да се опитам да я направя. Той ме погледна, като че ли съвсем съм превъртяла и кротко попита:

– А откъде ще вземеш октопод?

– От рибарницата.

Емчо продължава да ме гледа притеснено и аз загрявам. Той не може да повярва, че можеш да си купиш октопод в София. Емчо си спомня празните магазини и огромните опашки за мляко в студа, спомня си времето, когато кашкавалът беше с купони. Само че нали миналата година беше у нас, нали заедно ходихме да пазаруваме. Заличил го е от съзнанието си и сега разбирам колко е важно това. Колко важни за него са били магазините и безбройните неща, които можеш да си купиш от тях. Колко е важен за него зеленият му джип и лазерната показалка, която ти помага да отрежеш абсолютно правилна филия от хляба. Като ми я показа, изпаднах в истеричен хилеж. Но сега не ми е смешно. Да, тия неща бяха важни. Тия неща бяха безкрайно важни, понеже ги нямаше. После престанаха да бъдат толкова важни, понеже полека-лека се появиха, после пък направо ни заляха и вече имахме време и да ни писне от тях, обаче някои хора си заминаха преди това. Някои хора си заминаха и е много тъжно да си мислиш, че никак не са били без значение пълните магазини. Да, Емчо, можеш да си купиш октопод в София. От кварталната рибарница. Но не го казвам, защото имам чувството, че ако го кажа, ще се разплача.

Октоподът беше адски вкусен, но доста тежък, сготвен по този начин. Изядох си го до последното парченце и после усетих, че съм напълно замаяна, тежка като слон и почти заспала. Че ми е ужасно трудно дори да си представя, че мога да помръдна някоя част от тялото си и искам просто да продължа да си седя тук на дървената пейка завинаги. Вече не бях весела. Този дълъг ден, дето почна сутринта така добре и спортно, а после ставаше все по-странен и по-странен, сега вече ми се струваше, че е бил изключително неправилен и погрешен и че просто ме е унищожил напълно. Оставих се Емчо да ме убеди, че трябва да пием дижестив, понеже сме преяли. Между мен и леглото ми се простираше целият дълъг и опасен път покрай морето, и при това – по тъмно.

Дижестивът беше някаква много силна ракия, която миришеше на хвойна и ми се видя необикновено вкусна и необикновено малка. Тук сме в Европа и ти сипват в чашката само трийсет грама. Повторихме дижестива и този път аз си поисках и кафе.

И наистина хвойновата ракийка и кафето извършиха някакво чудо, натежалите ми килограми просто започнаха да се разтапят във въздуха, вече нямах чувството, че дървената пейка ще се срути под мен, вече можех да стана и даже исках да стана, вече не ме плашеше, че сме толкова далеч от леглото ми, можех да стана и исках да стана, да видя тази Риека, в която случайно съм попаднала и едва ли някога пак ще попадна. Исках да видя цялата Риека и защо не Риека by night. Особено Риека by night.

Третия дижестив си го поръчахме заедно със сметката, която ми се видя огромна, но така или иначе, аз пари нямам, изобщо не бях се сетила да си взема, така че, кой ще я плаща тази сметка и как, не ми пукаше. По това време вече пак бяхме започнали да се смеем, очите ни светеха и движенията ни бяха станали трескави и бързи.

– Риека by night – каза Емчо. – В този град няма начин да не се танцува.

И после съвсем непринудено извади от джоба си една камара пари, плати сметката и остави бакшиш, който ми се видя чудовищен.

Бяхме на главната улица в квартала около пристанището. Отвсякъде примигваха светлини и се отразяваха в морето, и градът вече изобщо не приличаше на Будапеща. Приличаше си на южен пристанищен град през август.

Навсякъде беше пълно с масички, на тях седяха хора и ядяха и пиеха. И на всяка масичка имаше свещ, и свещите също се отразяваха в морето. Беше много красиво, обаче никой не танцуваше. Минахме край едни масички, където всички ядяха само сладолед, но сладоледът на всеки беше в различен цвят и нито един цвят не се повтаряше, и тогава видяхме мястото, което може би търсехме, но то изглеждаше мрачно и неприветливо в сравнение с многоцветната страна на сладоледа на брега на морето. Изглеждаше направо малко страшно. Беше един мрачен черен куб без прозорци и с луминесцентни букви в най-студения и смразяващ нюанс на синьо-лилавото. Музика не се чуваше, предполагам, защото черният куб нямаше прозорци.

Ние обаче влязохме. И музиката ме блъсна така, че направо болеше. Не беше хубава музика. Беше някакъв местен ди джей, който миксваше някакви мелодични хърватски песнички в стил стара българска естрада от италиански тип с някакво чудовищно техно в стил дум-дум-дум-дум-дум и отново същото дум-дум, което почти напълно ги заглушаваше. Никаква представа си нямах как това нещо можеше да се танцува, но Емчо каза, че било супер, въпреки че веднага ме заведе в най-отдалечения край на бара, където, разбира се, също не можеше да се разговаря, и затова той ми изкрещя в ухото: „Избери си коктейл“, и ми бутна един лист пред лицето. Емчо е единственият човек, който помни колко съм късогледа, но все пак малко прекали – направо ми го залепи на носа. Аз коктейлите много не ги знам. Пила съм „Маргарита“ и си спомням, че имаше много лимон, затова уверено си забих пръста там. После Емчо нещо крещеше на английски, после пак ми изкрещя в ухото, че нямало „Маргарита“, после вече се разбирахме само със знаци и в един момент пред нас цъфнаха някакви огромни чаши, направо по половин литър, тъмнопатладжанени на цвят, почти черни и накачулени с плодове, чадърчета, лимончета и всякакви гадости, включително и бита сметана отгоре. Затворих очи и отпих. Имаше вкус на компот. Изобщо не усещах никакъв алкохол. Запалих си цигара. Ето ти Риека by night. Сега, преди да си тръгнем, трябва да изпия цялата тази половинлитрова чаша с неизвестно какви гадости. А после ни чака и пътят край морето. Не е възможно да си говорим. Нито пък да се танцува на тази музика.

Обаче хората успяваха. Погледнах към дансинга и той беше пълен с неприлично млади същества, които танцуваха в транс с унесени физиономии. Светлината се въртеше и мигаше като фотографска светкавица и ги виждах само в отрязани от времето мигове – неподвижни, щастливи и унесени. Помислих си, че щом това е достъпно за тях, защо пък да не бъде достъпно и за мен. Вярно, че не съм на осемнайсет години, обаче аз това го мога. Можех го.

Затова си метнах чантата на облегалката на стола и тръгнах към зоната на трепкащата светлина. Тръгнах несигурно и като стигнах до кръглия подиум, направо спрях. Разбрах от какво лицата им са унесени и това нямаше нищо общо с музиката, която си оставаше все така ужасна. Просто изглежда, че подът се върти и от това ти се завива свят. Затова лицата им са такива и единственото, което ме изненадва, е, че не виждам никой да повръща. Морска болест. Много предпазливо се опитвам да разклатя тялото си в несъществуващия ритъм. Успявам, защото всъщност ритъма го задават светлините. Снимка, затъмнение, снимка, затъмнение. Така. Не трябва да се забравя и въртенето. Въртенето на светлините, което изглежда, че е въртене на пода. Така, сега вече започвам да чувам и музиката. Тя е толкова силна, че досега не съм я чувала. Някакъв ритъм, сменя се, сега някакъв друг ритъм, сега пак се сменя с някакъв абсолютно нелеп, но ето че пак се върнаха два такта от първия, значи все пак съществува някаква конструкция и ето че почти успявам да я танцувам. Поглеждам другите наоколо. Те всъщност точно като мен съвсем леко се поклащат. Съвсем леко. Усещането за динамика идва само от стробоскопа. Снимка, затъмнение, снимка, затъмнение. И въртенето, да не забравяме въртенето на пода, защото подът сега вече наистина се върти и сменящият се ритъм може да бъде улучен, ето така, със съвсем лека промяна, само в стила на поклащането. Сега вече го танцувам като тях. Или по-добре от тях. Предполагам, че отдалеч лицето ми има същото унесено и щастливо изражение в светлината на светкавиците. Обаче аз мога повече. Аз мога много повече. Мога сама да се накарам да полудея от тази музика, която изобщо не ми харесва и няма нищо общо с мен. Обаче аз мога да стана музиката. Мога да стана и най-лошата музика. Мога да се превърна в нея. Мога да беснея на всеки ритъм поотделно, като на съвсем отделна музика, и после на следващия, като непрекъснато сменям стила и стъпките – единственият начин, по който този мишмаш, този турлюгювеч може да бъде танцуван. И вече не се поклащам предпазливо, а направо беснея, нахлувам със ситни стъпки в пространството на другите и се връщам на забързан каданс. Много съм нахална. И около мен вече се е образувал кръг и неприлично младите хора са ме оставили в средата и танцуват с лица, обърнати към мен, и нащрек, готови да ми направят път, щом ми хрумне да се втурна към тях като ненормална или кой знае какво, готови да реагират. И аз вече съм се превърнала в центъра на черния куб без прозорци, и всички светлини излизат от мен. Мога да ги командвам. Ето, сега мога да забавя проблясването на светкавицата. Ако искам, мога да завъртя пода на обратно и тогава всички ще изпопадат на земята. Обаче не го правя. Засега не го правя. Сатурн. Черният куб без прозорци е Сатурн и изобщо не знам откъде ми хрумват такива глупости. Сатурн. А това вече е Емчо, който също е застанал в средата на кръга и танцува срещу мен. Емчо също е нахален и всички са му направили път. Още не е загрял, но вече е включил. Емчо е танцьор. Може да не разбира от музика, обаче е страхотен танцьор. Винаги е бил. И може да му се прости зеленият джип и лазерната показалка за рязане на хляб защото сега вече загрява и неговият бяс вече е повече от моя и сега вече той води а аз съм нащрек за да реагирам при първия сигнал и веднага да схвана каква е следващата парола за маймунстване при следващата безумна смяна на такта и вече съм потна но няма никаква надежда това парче да свърши защото това изобщо не е парче и като такова няма начало среда и край. Само безкрайни начала и безкрайни смени и вече ми е абсолютно все едно че музиката е кофти защото музиката я правим ние и от нас излизат светлините но все пак по едно време свършва и целият кръг ни ръкопляска и подът вече не се върти така че за малко да падна но Емчо ме прегръща през рамо и ме повежда към бара безумно горд. Мога да усетя кога Емчо е безумно горд.

На бара ме чака половинлитровата съмнителна чаша, в която не знам какво има, но я изпивам на екс, понеже съм жадна. Ако в нея наистина има трийсет грама алкохол, не ги усещам и затова изобщо не реагирам, като виждам, че Емчо вдига два пръста към бармана, добре, защо не. Взимаме си новите чаши със същия тъмночерен патладжан, в който бялата сметана стои направо неприлично, и тръгваме към чилаута. Там музиката се чува по-тихо, има бели канапета и голям плосък екран, на който са пуснали порно. По-хладно е и ме е страх да не настина, защото съм потна. Емчо разбира това, без да съм му го казала, затова ме прегръща през рамо. На другите канапета има две двойки, които се натискат, но ние с Емчо не можем да се натискаме, понеже се познаваме прекалено отдавна. Можем само да се докосваме или да се гледаме в очите, можем да се целуваме, но не трябва. Само че така и така вече е късно и затова се целуваме и после излизаме и отиваме на плажа.

Минаваме край сладоледената държава, но там вече е затворено и разноцветните сладоледи ги няма, но затова пък плажът се оказва точно отдолу, като слезеш по едни стъпала. Някакво малко мърляво плажче съвсем близо до пристанището. Няма пясък, разбира се, но камъчетата са дребни и не обиват много.

Тялото на Емчо е като стара дреха, която е била забутана някъде и отново си намерил. Едва ли има нещо общо със секс. Тялото на Емчо е като пещера, като утроба, като дом, в който отново си се прибрал.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Ина Вълчанова

Ина Вълчанова е автор на романа „Потъването на Созопол“, номиниран в конкурса на Корпорация „Развитие“ през 2006 година. Сценарият, който написва по него заедно с режисьора Костадин Бонев получава „Златна роза“ за драматургия на фестивала във Варна. Вторият и роман – „Записки на свинята“, през 2013 г. е номиниран за наградата „Хеликон“. Ръкописът на последния й роман – „Остров Крах“, през април 2016 г. спечели Голямата награда в литературния конкурс „Развитие“, а година по-късно романът бе удостоен с Европейската награда за литература 2017 г.