Покерът на елитите

Споделете статията:

Университетската диплома придава висок рейтинг във всички времена. Ако в биографията пише завършил право в Софийски университет, индустриална химия в Шарлотенбург, агрономство в Бон, право, архитектура или дори пиано в Мюнхен, то притежателят й несъмнено има идентичност на елит. Ще рече, той е повече от обикновените хора, учил е модерни науки у нас и в чужбина. Дипломираният е знаещ от висок ранг. Неговият говор и мислене превъзхождат всекидневното мислене, защото е от дискурсивен тип. Ако на улицата или в кафенетата хората приказват срещу мюсюлмани или евреи, бежанци или хомосексуалисти, това е не-отговорно говорене. Всички обаче имат претенции към дипломирания в университетите човек. Той е носител на компетентност.

Елитарният дискурс е морално, етически и наказателно отговорен. Ако бърборещият човек можем да сравним с юношата, който още не познава правните регулации на обществото, то дискурсивният човек, така да се каже, е потвърдил и споделя юрисдикцията на отговорността и вината. Условно, можем да се изразим така: Едната група е интелектуално и граждански „невменяема“, поради липса на житейски опит и информационна недостатъчност. Дискурса обаче могат да го „арестуват“, „съдят“, дори нещо повече – да определят смъртна присъда срещу него. Достатъчно е да погледнем едни много специфични съдилища след Втората световна война, за да се убедим в това. В Нюрнберг през 1945 година осъждат главнокомандващите от Гестапо, както и несамоубилите се държавни мъже, участващи в Третия райх. През 1947 година пък, в САЩ отново Нюрнбергски процес осъжда лекари, участвали в експериментите върху хора в нацистките концентрационни лагери. В България на 1 февруари 1944 година Първи състав на Народния съд произнася смъртни присъди на близо 2 хиляди човека. Всички те са бивши регенти, министри от кабинета на Богдан Филов, депутати. Освен за служба на Германия, в обвиненията се включват и „изразяване на подкрепа чрез „действие, писания, слово или други начини“ за укрепване на режима и осъществяване на Холокост. На 7 март 1945 г., докато войната още бушува, в София VІІ състав на Народния съд[1], който работи съгласно българското законодателство, осъжда шестдесет и четири българи, които са обвиняеми в съучастие в плана на Хитлер за систематично изтребление на всички евреи в Европа. Видно е, че и в двата състава биват съдени личности, съставящи „цвета на интелигенцията“ – политическата, философска, журналистическа, икономическа, стопанска. Имената на осъдените са свързани по един или друг начин с управлението на страната до 1944 година. Ще рече, те са били десижън мейкърите, или са били „връзки с обществеността“, като са разпространявали в съблазнителна опаковка послания на Цар Борис и съюзеното с Райха правителство. Властта до голяма степен е взимала решения на основание техните експертни познания, почерпени в  споменатите вече престижни европейски университети. На един друг исторически етап в България, наречен социалистически, също експерти индоктринират още от детската възраст населението с парадигмите на марксистко-ленинска пропаганда. Академик Тодор Павлов е повече отговорен от недоучилия се правешки диктатор Тодор Живков. Проф. Александър Фол или Любомир Левчев са в пъти по-виновни за бетонирането на социалистическата идейност и преследване на инакомислието от редовия човек, хленчещ съгласието си с партийния режим, наложен 45 години у нас. Затова, и в двата исторически етапа – 1940-1944 година, 1944-1989 година, историята трябва да търси отговорност и вината на „учените“ глави, поели върху себе си упражняването на властта, образованието и възпитанието на обществото. В единия случай това е вината за „националната катастрофа“ на регентите, министрите и цялата политическа класа приближена на цар Борис Трети. В другия – това е Централният комитет на Българската комунистическа партия (ЦК на БКП), академичните и образователни структури тип БАН, АОНСУ или подобни. С приблизителност половината от управленските и политически елити в България са били образовани. И в това е проблемът. Защото елитът е отговорен, защото е дискурсивен, преди да бъде партийно или властово определян. Завършилият право в Софийския университет Димо Казасов, съставил за репресии веднага след разгрома на хитлерова Германия „Списък на фашистката литература“[2], е принадлежал първо на собствената си елитарна ученост, после на свръхопортюнизма си и политическата функция.

Да видим какво представлява отговорност на елитите през довоенния период на България. Нека да си отговорим на въпроса за вината на онзи, който е знаещ, с квалитетна диплома. И да си отговорим на конкретни въпроси : фашистката литература, арестувана и поставена под ключ от комунистите, е ли плод на някаква държавна конюнктура, или е и автентично такава (фашистка)? Какви са писателите Фани Попова-Мутафова, Чавдар Мутафов, Змей Горянин, Славчо Красински, Христо Кунчев и книгата му „Фашизмът – дело на пролетиариата“; историкът Петър Мутафчиев, титуляр на Катедра по история в БАН – 1943 (баща на популярната османистка и писателка Вера Мутафчиева), Михаил Арнаудов, ръководил филологическия клон на БАН също до 1943 г.; журналистът Даниел Крапчев, публикувал пространни филипики в многотиражния „Зора“ от рода на „никой не може да спре устрема към изграждане на нова Европа на осемедесетмилионния германски народ“; или философът Александър Цанков, „кървавият“ министър, направил кабинет в емиграция малко преди окончателния фалит на Хитлерова Германия?

Чисто политически, една голяма част от елита ни до края на Втората световна война е имала съществена роля и значение за политическата и обществена ситуация. Махащият със знаменца на управляващите народ е негова масовка. Същото може да се твърди и за комунистическия период. Но за него, по-късно.

За “цвета на интелигенцията” и нейната вина/отговорност пред авторитарния режим до 1944 година се говори през две възможни хипотези. И двете са белязани със цялата си противоречивост, неизбежен белег на времето, през което са произведени и употребявани. Първата е, че интелигенцията, елитът, са „виновни“ заради про-германското си поведение, определящо ги като про-нацистки писатели, режисьори, общественици, журналисти. Втората е, че не, не са виновни тези личности, защото публичната, научната им и художествена дейност е ирелевантна на политическия контекст в България. Тоест, писателят или философът следва вдъхновението и емпатията си към околния свят, а не силните на деня, не модните тенденции във философията, политикономията, или естетиката в Европа. Към този извод навеждат публикации в масовия и специализиран печат от последните години. Например, в предговора на Атанас Свиленов (2003) става ясно, че Александър Цанков е излишно демонизиран от комунистическата история, защото е рядко ерудирана и талантлива личност[3]. В рубрика посветена на годишнина от смъртта на Чавдар Мутафов, наречена неслучайно „Покерът на авангарда“[4], литературни критици като Меглена Николчина, Биляна Курдашева и Катя Зографова разсъждават за Мутафов като за изключителен представител на литературния авангард, основател на експресионистичната проза у нас през 30-те години. Каква е истината? Да се отговори е сложна и трудна задача. В хипотезата „вина“, довела до утвърждаването на „некласическия“ фашистки режим в България, тези големи имена на „политическия и духовен елит“ трябва, по силата на наказателното право в ключа на провежданите почти в цяла Европа Нюрнбергски съдилища, да поемат отговорност. Което и се е случило.

Според втората хипотеза, особено поддържана от демократичната българска общественост през 25-те години преход, счита се, че техният „покер“ с националсоциализма е страничен аспект, мимолетен фон за искрящия им талант.

„Моята борба“ и неговите български адепти

В тази втора част на „Анти-дискурсът и новите му приятели“ ще разсъждавам накратко върху „еротиката“ на фашистките идеи сред образованите кръгове на България през 30-те и 40-те години на миналия век.

Нека прегледаме заглавията на 701-те книги, включени в цитирания списък. Между тях са: “Нова България“, „Фашизмът – дело на пролетариата“, “Евреите и България“, “Евреите и Англия“, „Германската индустрия и българското стопанство“, “Истинският образ на американската демокрация“, “Съветската философия и воюващия атеизъм“, „Основните идеи на юдеомасонството“, „Възродена Германия“. Тези заглавия са малка, но индикативна част от целия списък. Той, разбира се, включва и речи на Хитлер (1939, 1940, 1943), на Гьобелс и други германски министри. Какво е общото за тях? Всички те, дали с метода на историческата наука, или по пътя на художествената рефлексия, съдържат дневния ред на Европа в навечерието на войната. Този дневен ред включва битката между болшевизма и хитлеризма. “Днес ние можем да оценим нацистката победа другояче – пише през късната 1953 г. Александър Цанков, намиращ се в изгнание в Буенос Айрес – но навремето тя се считаше като мирно извършена национална революция. Тогава нацизмът се смяташе за носител на нова идеология, на нов социален строй“[5]. Друг известен представител на елита – проф. Димитър Михалчев, разсъждавайки върху авторитарните режими, е обличал фашизма с научни одежди, както, между другото, го е правил и близкият до Адолф Хитлер Мартин Хайдегер. След победата на Сталиновата Червена армия комунистите ще обвиняват проф. Михалчев, че е превърнал академията в „огнище на великобългарски национализъм“, нищо че от 1944 година до 1945 година е политически представител и пълномощен министър в Москва. Антикомунизмът, характерен за нацизма, става част от идейния арсенал на българските десни политици и мислители. Духът на времето е подчертано германофилски. Четенето на „Моята борба“ е задължително условие, точно както в другите тоталитарни години бе задължителен Карл Маркс и неговият „Комунистически манифест“. Сугестията на националсоциализма е огромна и върви по всички линии – духовна, стопанска, икономическа, естетическа. В Бреслау и в Прага Александър Цанков е изучавал Адам Смит, вниквал е във възгледите на Маркс, разбирал е ролята на индивидуалната предприемчивост, усвоил е принципите на европейската политическа икономия. Твърдо обаче е знаел, че да се ликвидира частната собственост и да изгражда пролетариатът “комунистически рай”, е пълна утопия. “Трябва да си даваме сметка – пише днес историкът Недю Недев[6], че прогермански настроения обхващат широки среди от българското общество.“ За това свидетелстват десетките техни статии и научни публикации. В една своя академична реч, „Идеите като регулатор на социалния живот“, отново Цанков казва, че „епохата, в която живеем, капиталистическата система, се трансформира в регулирано социално общество. Това показва примерът на Германия и Италия. Тия общества са успели да съгласуват интересите на труда и капитала и да привлекат пролетариата на страната на авторитарната държава и силната изпълнителна власт“.[7] Идеологията на националсоциализма, доведена до своя правен абсурд чрез въвеждане на антисемитско законодателство[8], циментира сътрудничеството с Хитлер. И Цанков, и Михалчев в определен етап се превръщат в любимци на студентите в Софийския университет. Във въздуха се усеща неумолимия двубой между двете идеологически системи – между хитлерова Германия и Сталинова Русия. В многотиражния в. „Дневник“ можем да прочетем, че „щом Германия е социалистическа, то и Нова Европа ще бъде социалистическа в най-широки размери… Социализмът ще бъде във всяка държава национален“.

Как е живеела елитна София, докато тези идеи са се разпространявали и през цензурирания печат? Документални ленти, художествени филми, мемоари и публицистика, които изобилстват днес, ни показват ясно: в столицата на Третото царство хабитатът на елита е подчертано царистки, светски, отново – про-германски. В софийските вариетета се вихрят артистични групи, подражавайки на новия европейски развлекателен стил. Всички комплицирани отношения между Третия Райх и Сталинската външна политика са рефлектирали в културния живот. Ту гостува експозиция от Художествената Академия „Иля Репин“ от Ленинград, ту пък обратно, правят се изложби, изнасящи изобличителен материал за лагерите в Колима, чистките на НКВД и избиването на невинни хора. Устойчиво е присъствието на немските документални филми, повлияли силно на малобройните правячи на кино в България. На баловете в Двореца и пиршествата във Военния клуб елитът е говорел с възторг за германските успехи, журналистите са отразявали в светските си хроники несъмнено бляскавия entertainment, присъстват германските военни аташета и техните съпруги, идвал е и обергрупенфюрерът на СС, човекът на Адолф Айхман. Любопитното е друго. Министър-председателят Богдан Филов, както и цар Борис, са умеели да инструментализират про-немските нагласи на художествената интелигенция. През 1942 година например за кратко време е назначен в Дирекцията по цензурата Змей Горянин. Творчеството на Змей Горянин, съставено от стихове и епиграми, днес е в различни литературни музеи с етикета, че авторът им принадлежи към „цвета на нацията, осъден от бруталния Народен съд“. Високопоставени жестове към свободолюбивия елит можем да открием и в отпускането от Министерството на финансите на сумата от 2 милиона лева на Райко Алексиев, главен редактор на сатиричния вестник „Щурец“. Известният с жлъчния си хумор „Щурец“ ги е и поискал и получил за семействата на немного нещатни художници, евакуирани след бомбардировките на София. Вероятно еретично ще прозвучи хипотезата, че тези милиони лева Богданфиловото правителство дава на Райко Алексиев и като гостуващ на правителствени коктейли с участието на нацистки офицери. Поне в това ни уверява в спомените си Васил Митаков[9], министър на правосъдието, изброяващ десетки имена на политическия и духовен елит на България преди и по времето на Втората световна война.

Как “иновациите“ на Адолф Хитлер са възприемани в България

Освен останалото[10], част от тези иновации, представлява „събарянето на цялата система мирни договори“, от които България се е възползвала. Но не по-малко важен е въпросът за идеите на Фюрера за расизма, които магистратският елит например, учил в Берлин или другаде в Германия, възприел и промотирал. За изкования през 1940 година Закон за защита на нацията срещу “юдейската” опасност, мнозина твърдят, че той е по-хард и от Нюрнбергските закони… В България, както е известно, по това време са живеели 48 400 евреи, тоест 0.8% от населението. То било концентрирано до голяма степен в градовете, а още повече – в София (около 97 процента). В столицата живеят 23 000 евреи, болшинството от еврейството се състои от амбулантни търговци, духовни и стопански деятели. Сред тях са – Дора Габе, Емил Шекерджийски, Валери Петров, Панчо Владигеров, Жул Леви. В бизнеса са Жак Асеов и братя Арие, разкрили френската козметична верига „Жермандре“. Срещу Леон Рафаел Арие и Рафаел Исак Арие ще се повдигне обвинение за участие в черна спекула и ще бъдат екзекутирани през 1942 година[11], в един типичен процес ала Драйфус. Марко Бехар има великолепни сатирични гротескни политически рисунки от времето на драматичните събития след приемането на Закона за защита на нацията – изградените еврейски трудови лагери на хората, принудително отделени от семействата си, за да работят по пътищата из цяла България. Шестгодишният Алексис Вайсенберг, открит като изумителен клавирен талант от Панчо Владигеров, едва успява да бъде измъкнат от тези лагери, за да заживее в изгнание в чужбина. Хората с жълти звезди стават обичайно явление за столичани.

Ако Адолф Хитлер възприема руския народ, евреите, хомосексуалните, циганите за непълноценни и долноразредни, то това се споделяло в голяма степен от водещите среди, както и в средствата за масово осведомяване не само в крайнодесните кръгове у нас. Популярни са карикатурите на САЩ и Англия като образи на плутокрацията и заложници на евреите. Разбира се, не само генералите Христо Луков или Николай Жеков виждали „огромната опасност както в юдеомасонството, така и в партизанското движение“. В много публикации може да се прочете обръщение-призив към българския народ: “Братя българи, ние вдигаме ръка, готова на кръвна жертва. Да накажем рушителите на нашето народностно бъдеще – евреи, масони, книжници и фарисеи… Нашата общественост е задръстена, нашата политическа мисъл е отровена – със заблуда, лъжа, безсъвестност, с еврейска отрова“![12]Посланията са атакуващи, агресивни – „Никога не трябва да се забравя, че най-характерното расово качество е техният двоен морал. Това им позволява да избиват гоите, когато са силни, и да лицемерят пред тях, когато са слаби“… И още: “Евреите ще направят всичко необходимо, за да покварят и разложат борческия дух на народа“.

Триъгълникът, петолъчките, пергелът, легендата за Соломоновия храм са масонска символика, демонизирана масово и в българските среди. Смята се, че масонството, тази най-всемогъща конспирация, е еврейско дело. Това, че през създадените тайни организационни връзки масоните „продават България“, е най-често разпространяваната митологема. Легионерите водят пропагандна война против евреите, практикуват и насилнически акции. Бидейки опозиция на правителството, СБНЛ намира за необходимо системно да критикува и президента на САЩ Рузвелт за въвличането на Америка във войната. Това Рузвелт бил направил, защото бил оръдие на еврейския капитал. Всеизвестно е, тръбят легионерите, че еврейското обкръжение на Рузвелт е виновно за всичко, а то действа с международното еврейство.

В духа на Кристалната нощ и други нацистки погроми в Германия, широко насърчени през книгата-манифест „Моята Борба“, както и от политическите речи на Хитлер в навечерието на войната и по време на нея, българските легионери, съставени от образовани хора, от студенти, правят бойкот на еврейските стоки и магазини. Издават листовки и позиви, организират събрания и протести. В листовките пише – „Кой покровителства българските евреи?!“ Внушава се „вина“ дори на Богдан Филов, който се съгласил от „кумова срама“ да бъдат изселени само евреите от новоосвободените земи в Тракия и Македония, „очевидно защото еврейският елемент там няма още покровители и влияние, на каквото се радват евреите от старите предели на Царството“. След спасяването на 18 000 от евреите от старите предели, в изискания от Александър Белев/Теодор Данекер брой за натоварване на влаковете за Треблинка, легионерите публикуват: “Министерският съвет отстъпва пред ходатайствата и евреите от дупнишко-кюстендилския край, както и всички евреи от старите предели на Царството, остават по местата си. Доволни са всички: евреите – защото ще продължат да паразитстват на широкия български гръб, техните еврействащи покровители –защото ще си имат и занапред дойна кравичка в обора“.

За легионерите и техните фашистки амбиции днес се пише все повече, особено поради организирането на Луковмарш. След като евреите са поставени извън закона, СБНЛ под ръководството на ген. Христо Луков напористо се бори да „въздигне Легиона до статут на държавна организация“. Той активира мероприятия във всички области, след като вече евреите[13] са поставени „извън закона“. Специално създадените щурмови отряди предприемат повсеместни акции срещу комунизма и масонството. Интересното за нашия текст тук е, че водачът с дясна емблема, Луков, приобщава общественици, политици и литератори, които симпатизират на Райха. Между тях е и Фани-Попова Мутафова, депутатът Иван Батембергски, както и издаващият в огромни количества фашистка литература проф. Любомир Владикин. Владикин, впрочем, е завършил право в СУ, има докторантури в университетите във Вюрцбург и Виена. Когато започват сложните акции по спасяването на евреите, легионерите са водели ожесточена пропагандна война против тях. Подкрепят насилнически акции. В наскоро публикуваните документи личи, че СБНЛ изразяват позицията си по еврейския въпрос по много поводи. Отново квалифицират президента на САЩ Рузвелт като оръдие на еврейския капитал. „Да накажем рушителите на нашето народностно бъдеще – пише в поредното обръщение към българите, издържано в познатия Гьобелсов дух – евреи и масони, сеячите на отрова“. И така нататък.

Значително по-малко днес се отделя внимание на Ратничество за напредък на българщината (РНБ). И тук в програмите на ултрадясното формирование се критикува остро капитализма, напълно според парадигмите на Адолф Хитлер, изложени в „Моята борба“. РНП са силно обвързани с Българската православна църква. Смята се за по-елитарно образувание от Легионерите и Бранник (вж.по-долу). Техен фюрер е проф. Асен Кантарджиев, един от деканите на Агрономическия факултет на СУ. Сред личния състав на хората, съставящи Генералния щаб на Ратниците, са арх. Йордан Севов, съветник на цар Борис, Славчо Загоров, проф. Стефан Консулов, проф. Петър Мутафчиев. Оперативното лице в „Ратник“ е Александър Белев, бъдещият екзекутор на евреите. Според някои данни на полицията завеждащ на пропагандния отдел е Стефан Попов, който в емиграция ще се прояви като голям български интелектуалец. Днес „Безсъниците“ на Ст. Попов е книга-фаворит на дясноориентирани представители на средното поколение. Действително, „Как се израстваше духовно в свободна България“ е четиво срещу „еднооките историци“, но, уви, за връзките с РНП там авторът е спестил много биографичните детайли.

Впрочем, историографията е категорична и единодушна, че идеологията на „Ратник“ е расистка и антисемитска[14], че се залага на вождизъм и чисто фашистки крайности. Ратниците смятат дори, че Законът за защита на нацията е либерален. РНП е крайна и силно ангажирана с хитлеризма антисемитска организация, прилагаща в някои случаи бруталност и цинични методи на действие. И така нататък…

Често се обсъжда имало ли е фашизъм в България. В научните, културните, художествени, кинематографически среди отговорът се люшка според махалото на политическите избори у нас. Напоследък преобладаващият отговор е, че не, разбира се, че не. Защото отсъства масова фашистка партия, най-вече. При една анкета от 2012 г. на тема имало ли е антисемитизъм в България[15]преобладаващите участници, между които преподаватели в Софийски университет, отговарят, че не знаят дали да, съществувал е, или не, не е съществувал. Един интервюиран евреин в тази анкета отговаря, да, категорично, като се позова на държавния антисемитизъм, олицетворен в Закона за защита на нацията. Тази анкета е типичен случаи на обсъждания покер на елитите. Знаещите разиграват комедията на релативизма и светския опортюнизъм. Не-знаещите избират незнанието си, като основание да не знаят. Или, както казва Марк Феро, върху тази тема е хвърлено свенливото було на „мълчанието”, закриващо „семейните тайни, каквито има всяка институция и всяка нация”.

А какво е станало с децата на децата на елитите – фашисткият и комунистическият? Колко от тях са продължили избора да принадлежат към университетите и да носят висока отговорност за деянията?

Ще прочетете в следващата публикация.

 

[1] Стивън Сейдж, „В България се проведе първия процес срещу Холокост“, Обектив/Маргиналия, 2012.

[2] Вж. сайта Omda – Списък на фашистката литература…

[3] Атанас Свиленов, предговор към „България в бурно време“, Александър Цанков, 2003.

[4] Чавдар Мутафов, „Покерът на темпераментните. Гротески“, 1926.

[5] Вж. Анти-дискурсът и новите му приятели.

[6] Недю Недев, Александър Цанков, стр. 119.

[7] Недю Недев, „Александър Цанков“, изд. Хермес, 2015.

[8] Вж. Румен Аврамов, „Спасение“ или падение“, 2012, Университетско издателство, Емил Коен, „Историята на фактите срещу „виртуалната история“: чия е вината за гибелта на 11 343 евреи?“, Маргиналия, 2016.

[9] В. Митаков, “Спомени”, 2002 г.

[10] Анти-дискурсът и новите му приятели.

[11] Леа Коен, „Ти вярваш“.

[12] Архив, МВР, ф.5, оп.4, а.е.

[13] Недю Недев, „Александър Цанков“, стр. 179.

[14] Николай Поппетров, „Напред и надясно“. изд. Софийски университет, 2008.

[15] Вж. Обектив, януари, 2012 г. „Имало ли е антисемитизъм у нас“.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).