За един аспект на свободата, конкретно

Всички я обичаме, разбира се, кълнем се в нея, „защитаваме я“, „борим се“ за нея и пр. (И се гордеем с това, понякога дори малко преиграваме.) Уважаваме и частната собственост, нея също я защитаваме, може би не така демонстративно. За нея правим разни уговорки – историята с пловдивските тютюневи складове напомниха, че има и други неща, които за някого може и да са по-ценни. За складовете нямаше реален спор, но за частната собственост и частната инициатива, от една страна, и природата, от друга, имаше, има и ще има.

Връзката между частната собственост и свободата е известна отдавна. Но единствено природата и „културното наследство“ ли са нещата, които могат да ограничат частната собственост във всичките ѝ аспекти? Малко тромаво и по заобиколен път достигам до възела от проблеми, свързани с авторското право. Ще рече – и до свободния достъп до информация и свободното ѝ споделяне. Нямам рецепта за тяхното решаване, ясно ми е и това, че те могат да бъдат решени само глобално. И то по Александровия метод – с разсичането на Гордиевия възел. Засега има някакво раздвижване, но светлинката е още далече.

Парадоксално е, че във време, когато големи библиотеки и галерии от света на отдавна възприетата пазарна икономика свободно споделят много от своите колекции онлайн, нашенски новоизпечени комерсиалисти се опитват да тръгнат в обратната посока, при едни, все пак по-скромни колекции и масиви от информация.

Често се чувствам провокиран от различни твърдения по тези въпроси. Наскоро някой, претендиращ да е експерт, отново повтори една теза, като си послужи с въпрос, очевидно мислен като реторически. Нещо от типа на „Вярвате ли, че някой ще седне да работи и да разпространи продукта си (имаше предвид софтуер) хей така, безплатно?“ И дълбокомислено ни просвети за корпорациите, средствата, вложени в техните продукти, целите им и пр.

Само че въпросът не е непременно реторичен. Да, вярвам, дори знам и ползвам безплатен софтуер. (И да, знам, че изработването се финансира, чувал съм и за някои от начините.) И не само за софтуер става дума тук. Всеизвестно е, но да припомня, отдавна има (бих казал дори, малко пресилено) винаги е имало хора, които са работили pro bono, били са доброволци, понякога при доста тежки условия (войни, бедствия и пр.). Нещо повече, може да съм наивен, но ми се струва, че тези хора се увеличават, не само като брой, но и като процент. Познавам, например, туристи, които се самоорганизират, събират помежду си пари и възстановяват пътеки и заслони в планината. Не за да попаднат в медиите. Като стана дума за медиите – те често и с основание показват доброволци, които помагат на бежанци, болни, чистят и т.н.

Струва ми се е ясно, че има безкористен труд, който дава на обществото нещо полезно. Любопитно е, че когато това нещо застане редом с някакъв комерсиален продукт, изведнъж се появяват възраженията, в някои случаи стимулирани от създателите на комерсиалния продукт. Например, колко грешки имало в Уикипедия. Да, има. Ами поправете ги, това е напълно възможно, за разлика от традиционните хартиени (и комерсиални) справочници. При това традиционните справочници са монологични, не допускат възражения – от един от тях, публикуван наскоро, разбрах, че Евгений Вулгарис е българин, аргументация естествено няма. В Уикипедия това твърдение днес (17 март 2016) също присъства, но има и възражение, питане за източниците, с една дума – има възможност за диалог. Който, разбира се, не гарантира постигане на оптималното решение.

Този нов комерсиализъм е притеснителен. Той ограничава свободата и възможността за споделяне на мнения и информация. Оставям настрани случаите на користната му мотивация (каквато прозира зад използването на продуктите на Майкрософт, а не свободните им аналози, в държавната администрация). Оставам настрани и това, че новите защитници на комерсиализма не са чужди на среди, които допреди няколко десетилетия отричаха частната собственост.

Но да оставя настрани и софтуера, за който, така или иначе, не съм специалист. Не бих искал да прозвучи нескромно, но в някаква степен се занимавам професионално с осмислянето на литературата и културата, с преподаване и издаване на книги и научно списание, а и на няколко сайта. Не претендирам да съм изключение. Нека се замислим колко много (или малко?) неща правим без заплащане. Наистина, не без да мърморим, аз например често сравнявам заплащането, което получавам, с това, което получава жената, която ме подстригва в една забутана квартална бръснарница. Не е в моя полза, разбира се.

В случая въпросът не е в това дали и как да се заплаща този труд. За това друг път, ако е рекъл бог. Сега говоря за нещо друго. След публикуването му в научно списание един текст изведнъж става защитен от Закона за авторското право. И тук е един от големите проблеми. Да, плагиатството е осъдително, неморално, а и все още практически почти безнаказано. То трябва да бъде възпрепятствано. Другата страна на проблема е в ограничаването на разпространението под благовидния повод за защита на автора.

За да стане по-ясно ще дам един пример. Една статия на турски автор (националността няма значение, посочвам я, защото при нужда мога да разкрия и имената) е била публикувана на английски в малотиражно арабско списание (отново националността няма значение, сходни случаи имам с американски и канадски списания). Авторът ми подари отпечатък, текстът беше интересен и поисках да го публикувам на български. Авторът, който не беше получил хонорар за английския текст, прие идеята възторжено. Наложи се обаче да помоля за разрешение списанието, което първоначално поиска доста сериозна сума, едва след дълга и мъчителна кореспонденция ги убедих да се откажат. Въпросът в случая е кого защитават авторските права. Особено когато става дума за публикации, които очевидно представлява само символен капитал.

В подобни случаи авторските права очевидно са в полза на издателя и в ущърб на автора. Когато съм в ролята на издател, би трябвало да съм доволен. Но не съм. Няма да давам примери за сложни взаимоотношения с носители на авторски права, завършили с провал на начинанието, т.е. пак в ущърб и на авторовата популярност.

Това, което бих попитал, без претенции за оригиналност, е какво всъщност означава автор, кога и как възниква идеята за защита на правата му, дали само на неговите, и особено за наследяването на правата за определен период от време. Тези понятия не са изконни, нито непроменими като Мойсеевите скрижали, които, впрочем също са ревизирани, не от маргинални еретици, а в Новия Завет. Знам, че в случая обяснението е по-скоро юридическо, при това предмет на международна правна норма. И все пак, не мога да се въздържа да не попитам защо трябва да платя една значителна сума на племенник на съпругата на починал преди десетилетия писател, за да публикувам негови творби и така да прибавя нещичко към популярността му, несправедливо позаглъхнала в десетилетията след смъртта му.

Плахо се надявам, че може и да доживея времето, в което:

  1. Научната литература ще стане по-достъпна в глобален план чрез стесняване на авторските (всъщност – издателските) права.
  2. Научните издания, финансирани в голяма степен от данъкоплатците (били те и външни за държавата), ще станат достъпни онлайн или на разумни цени при хартиените издания за същите данъкоплатци.
  3. Ще бъде преосмислено ценностното отношение към текстовете, определяно от това къде и как са публикувани. Публикуването по стандартите на Creative Commons ще се разгърне и няма да бъде разглеждано като по-изискана форма на графомания. Графоманията е практически неизбежна, ограничаването ѝ би трябвало да става по други пътища, които заслужават отделно разглеждане.
  4. Безкористното споделяне на нещо, което е полезно за обществото и ценено от него, няма да бъде преследвано от закона. Ще изчезне и лицемерието, при което хора, които ежедневно го нарушават, витийстват в защита на клетите автори и корпорации.
  5. Периодът, за който се пазят авторските права ще бъде разумно съкратен, а кръгът от наследници ще бъде сведен до съпрузи и деца.

В името на свободата, споделянето и знанието.

Avatar

Николай Аретов

Николай Аретов е професор в Института за литература (БАН), главен редактор на издателство „Кралица Маб” и на списание „Литературна мисъл”.