Защо са анонимни авторите допринесли за 112-то място в класацията за свободата на словото?

“Изводите в доклада на „Репортери без граници“ за България иначе са точни, но мястото в класацията е подвеждащо. Дали обаче мястото на България обективно е толкова назад, колкото казва класацията на „Репортери без граници“?, пита през 2014 година главният редактор на Капитал. В колонката му има силни аргументи срещу методите на работа на неправителствената организация.  Седем години по-късно, „Репортери без граници“(RSF) взривява отново колегията с отреждане в класацията за свободата на словото  112 –то място на България.

На какво се дължи впечатлението за произвол, тежка претенциозност и лобизъм в полза на определени медийни групировки в работата на базирана в Париж организация RSF? Само несръчната комуникация с обществото на Полин Адес Мевел, отговаряща за Балканите ли е причина?Защо са толкова противоречиви от години журналистическите реакции към класациите? Как да си обясним съвършено различните коментари сред гилдията на вестникари, телевизионери и радиожурналисти на годишните класации и доклади за свободата на изразяване като тези на Фрийдъм Хаус или на Държавния департамент на САЩ?

Част от журналистите посочват като основен недостатък на класацията нейната анонимност.  „Репортери без граница“ използват скрити за публиката бивши и настоящи журналисти, както и неправителствени организации, които попълват оценките си и дават основата за подреждането на класацията. Това поражда съвършено резонният въпрос защо докладите за свободата на словото на авторитетния Български хелзинкски комитет са подписани от авторите им, а на RSF – не? Не поражда ли това съмнения в гилдийни противобрства, персонални заигравания и корумпиране на конкретни журналисти и изследователи участващи в попълването на „индексите“ подадени от организацията?Що за смехотворен хоризонт е умишленото сравнение на нивото на свобода на словото в България и тази в Норвегия например? А не с Румъния, Гърция, или други балканска държава! Накрая. Най-силният аргумент описващ сериозните етични и професионални проблеми на тази класация е ,че тя всъщност показва отношението на конкретни журналисти и платени активисти в дадена държава за състоянието на четвъртата власт! Остава съмнението обаче, че техният песимизъм за журналистическата работа е резултат на криворазбрана методология, или недай боже – на политическа поръчка!

След като реагирах(вж. по-долу) в социалните мрежи за  очевидната неадекватност на поредната класация на „Репортери без граници“, Ирина Недева, функционер и  председател на Асоциацията на европейските журналисти(АЕЖ) написа откровено позиционен коментар. Ще го цитирам целия: „Русия пада с 1 място, Гърция с 5. Нищо чудно и да влиза(…) в регионалния им доклад. А иначе в Б-я има достатъчно яростни противници, които непрекъснато громят RSF като се почне с Вежди Рашидов, Велислава Кръстева и една камара определени медии, сайтове, агенции, агенти, общественици, медийни величия и.т.н. на техния фон твоят спор с Репортери без граници изглежда просто като реплика в общия патриотичен хор/фронт“. Гаф ли е този коментар? Лично мнение на журналистката Недева ли е, или изразява позицията на АЕЖ? Нима класациите на „Репортери без граници“ са неприкосновени като свещената крава?

На сайта на АЕЖ не могат да се видят анализи, доказващи критично ниво на факти за негативни тенденции в свободата на изразяване. Или такива организацията не е откривала(!), или е имала корпоративни интереси да ги замълчава. Освен ако не броим епизодични декларации срещу една или друга нелицеприятна проява  на властта като например обидното място в новия парламент за работа на журналистите. В Националния съвет за журналистическа етика също няма огромен обем от жалби срещу брутални намеси в работата на колеги. В СБЖ – също. Във всички случаи остава въпроса. Защо част от медийните хора реагират със задоволство за класацията на Репортери без граници, а друга ги сочи обвинително с пръст?Пита се също така, защо и докога критични коментари към RSF  ще бъдат интерпретирани по стар партиен навик като коментар на политически опонент, дори враг!

Ето статуса ми, дал повод за некоректни внушения от страна на „естаблишмента“ на медийната про-европейска гилдия у нас и техните симпатизанти.

Поръчковият разстрел миналата седмица на известния разследващ журналист Йоргос Караиваз не е влязъл в бомбастиката на одиозната днешна класация на Репортери без граници. Виж, България е „слязла“ до 112-то място в класацията за свобода на словото. Създала била“много лоша“ среда за работа на журналистите, казват от организацията. Колкото до родината на Йоргос, тя заедно с Полша и Хърватия са страните от ЕС, които са отбелязани просто като „проблематични“.

Някакси ми поомръзна да споря с Полин Адес-Мевел, отговаряща за Балканите. Тя си има свои хора у нас, а те умеят каквото умеят. Търсят имат ли медиите достъп до информация. Създават ли им пречки при отразяването на новините?Има ли обществено недоверие към журналистите? Усърдно „откриват“ някакви случки, провеждат неколцина анкети, анонимни интервюта и…пъхат всичко в общия кюп, наречен доклад. В кюпа не може да се различи нищо, но пък ухае приятно на поръчаното меню“несвобода на изразяването“! Лично съм наблюдавала как се изготвят подобни доноси.
Йоргос Караиваз е бил стряскащо смел. В гръцките медии се пишат чудеса за уменията му да прониква като скенер отвъд видимото. Лично Мицотакис се е нервирал много на публичните изобличения на този L’enfant terrible. Краят на легендата Караиваз съсипа от мъка гърците, а Европа започна бурно да настоява спешно разследване, залавяне и осъждане на убийците. Защо обаче Гърция е в по-благоприятна позиция за свободното слово? И защо класациите на„Репортери без граници“ биват цитирани от определени български медии под път и над път като самата истина! Все едно, че са седемте божи гряха от Евангелието?
В частта посветена на България са много любопитни примерите, илюстриращи „множеството случаи на насилие срещу репортери във връзка с работата им“. Цитирани са неколцина имена. Слави Ангелов/пребит от криминално проявени типове/, Димитър Кенаров/ бит от разлудялата се полиция по време на онази вакханлия пред бившия Партиен дом/, Димитър Стоянов, който се оплакал, че е бил заплашен от бизнесмен, защото му задал въпроси, свързани със злоупотреба с европейски средства. Трите имена са, как да кажа, имена на добри журналисти. Даже Кенаров е и талантлив писател. Не е извършил обаче подвиг като разследващ, а като…бягащ от полицаи в близост до бившия мавзолей. Че бяха освирепели полицаите тогава, бяха. Търчаха да заловят лумпените, които часове им мятаха какво ли не в лицата, а щитовете им бяха заприличали на великденски яйца от всевъзможни мръсотии. Но насилие срещу свободното слово на Кенаров не е проявено. Обратното твърдение е гилдийна фантазия в стил „и ний сме дали нещо на света“!
Сравнително бързо беше заловена силовата група за поръчки, пребила главния редактор на 168 часа Слави Ангелов. Оказаха се крайнодесни фенове в спорта. Самият Ангелов благодари за бързината на МВР, а Иван Гешев, подмазващ се на мощната пресгрупа, определи случилото се като „атентат срещу държавата“(!). Колкото до Димитър Стоянов, той и онлайн изданието Биволъ са любими на Репортерите. Те си знаят защо.
Само припомням, че всеки разследващ журналист по принцип е заплашен от онези, които разследва – частни групировки, местни бизнесмени и прочие. Има си хас да очаква да го обичат и да го галят с перце! Ако се бои, да се преквалифицира във връзки с обществеността или да издава модни женски списания!
Новината за 112-то място за свободата на словото у нас не е новина, а претопляне на вчерашни новини, минус един пункт надолу, за разкош! Виж, Румъния се оказала за Репортерите най-свободната страна от региона“ ни. Браво! Да не навлизам в детайли.
Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).