Зейнеп Зафер: Насилственото побългаряване и прогонване от родината не бива да се омаловажава

Зейнеп Зафер е родена през 1958 г. в с. Корница, Благоевградско. През март 1973 г. по време кампанията за насилствено асимилиране на помаците е изселена заедно с родителите си, противопоставящи се на политиката на комунистическия режим. При поредната насилствена смяна на имената на ромите отказва да смени името си през 1982 г.. Принудена е от служители на Държавна сигурност /ДС/ чрез служещи й преподаватели от унив    вено асимилиране на помаците е изселена заедно с родителите си, противопоставящи се на политиката на комунистическия режим. При поредната насилствена смяна на имената на ромите отказва да смени името си през 1982 г.. Принудена е от служители на Държавна сигурност /ДС/ чрез служещи й преподаватели от университета да прекъсне следването си във Висшия педагогически институт – Шумен, специалност българска филология. По време на най-голямата вълна на асимилация през 1985 г. е осъдена на 2 г. затвор, 2 г. изселване и парична глоба заедно с брат си и братовчедите си. През 1988 г. тя е в групата на първите мюсюлмани членове на Независимото дружество за защита правата на човека /НДЗПЧ/, ръководено от Илия Минев. Представител е на Дружеството за Варненска област. Включва се в щафетната гладна стачка в подкрепа на писателя Петър Манолов – секретар на НДЗПЧ, и е в групата дисиденти, определени да се срещнат с френския президент Франсоа Митеран при посещението му в България през януари 1989 г. Срещата е осуетена, всички дисиденти са задържани в Пловдив. Участва активно в изграждането сред турците в Североизточна България на структурите на НДЗПЧ, които подготвят и ръководят Майските събития през 1989 г. – масовите протести сред турското население срещу насилственото побългаряване. Експулсирана е от страната на 03.02.1989 г. Едва през 1992 г. й се дава възможност да се дипломира. От август 1989 г. работи в радио “Гласът на Турция” – в предаването на български език, през 1992 г. постъпва на работа в Анкарския университет. Преподавател и литературен историк, преводач. Понастоящем е ръководител на катедра Български език и литература във Филологическия факултет на университета. С научни доклади участва в международни конференции. Автор на редица изследвания върху литературата, теорията и практиката на художествения превод, рецепцията на българската литература в Турция и политиката за насилственото побългаряване на мюсюлманските общности в България. През 2015 година в съавторство с доц. Вихрен Чернокожев подготвя и издава антологията “Когато ми отнеха името”. Поводът за разговора беше участието на г-жа Зафер в кръглата маса на Центъра за академични изследвания “Възродителният процес” в България (1984-1989). Ретроспекции”.

 Мария Велковска

Минаха 30 години от масовото изселване на турци от България, т.нар. “голяма екскурзия”, с която завърши насилствената смяна на имената на мюсюлманите, наричана от комунистическата власт “възродителен процес”. Достатъчно ли беше това време жертвите да простят, виновните да се покаят, а учените да направят изследвания и анализи?

 

– 30 години са доста дълъг период за обмисляне на станалото и причините, които стоят зад постепенното принудително побългаряване на роми, помаци и турци. Аз, както и всички жертви на тези масови кампании не приемаме и не използваме циничния термин “възродителен процес”, който беше измислен подигравателно от архитектите на насилственото побългаряване. Много ни е обидно, че българските учени възприеха безкритично и наложиха в науката циничните названия “възродителен процес” и “голямата екскурзия”, вместо например по-подходящите “принудително побългаряване/насилствена асимилация” и “прогонване от родината”. Но това е честа практика в българската наука.

 

За да простят жертвите на всички кампании, най-напред е нужно да се изрази и чуе искреното покаяние не само от отделни хора (които смело го направиха), а на голямото мнозинство граждани на страната и на политиците. Опрощаването щеше да стане много по-лесно и по-рано, ако веднага след 1990-та година беше приет закон за връщане на всички стари турски имена и безплатно оформяне на документите, без подаване на заявения и без каквито и да е срокове. А то какво стана на практика? Хората бяха и са принудени да идват от Турция или друга страна, да губят време и пари, дори да завеждат дела за възвръщане на майчините си имена, които преди това им бяха отнети така бързо и организирано. Имената на починалите родители и близките също се връщат много трудно. Какъвто и документ да ви потрябва, вие сте длъжен да удостоверявате, че тези и тези имена ви принадлежат. Тоест непрекъснато ви навират в носа чужди имена, за които въобще не искате да си спомняте и така раната продължава да кърви. Ние всички мислим, че това е направено планирано и съзнателно, за да се създават пречки и наложените български имена да останат в регистрите.

 

Знам от разговори по този въпрос, че много прогонени хора в Турция все още не са простили за всичко преживяно до 1990 и след това, че не искат да чуят за България и не желаят да посещават страната. Някои от тях са били в родните си места само един път, за да възвърнат истинските си имена или да посетят тежко болен близък човек. А други въобще не са посетили страната. Може да се говори за единични случаи на прощаване. Дори тези, които като пенсионери се завръщат да живеят в селата си, с болка си спомнят за преживяното и гаврата с човешкото достойнство.

 

Някои съвестни български учени, журналисти, режисьори, политолози направиха сериозни изследвания, написаха книги, публикуваха документи, снимаха игрални и документални филми – особено през 90-те и първото десетилетие на нашия век. Затова сме им безкрайно признателни!

 

Но държавата и политиците не направиха почти нищо. Напротив, срещу тези учени и хора на изкуството бяха подети унищожителни кампании, за да ги накарат да замлъкнат. В Турция също имаме историци и изследователи, родени и израсли в България, които изследват темата и дават своя принос за осветляване на този тъмен период от историята на мюсюлманските общности.

 

“Когато ми отнеха името” е сборник, който Вие и Вихрен Чернокожев издадохте. “Дневник” помести откъс от антологията. За съжаление повечето от коментарите под текста оправдават насилието. Има обаче един, подписан от spiegel, който казва: “…Този сборник обогатява българската литература. Но той би трябвало да обогати и нашето осмисляне на комунизма. С тези текстове човек може да почувства трагедията на българските турци. Но и въобще на българина в епохата на комунизма. Защото може да разбере как тоталитаризмът посягаше на най-интимното за човека. Така както го превърна в роб с колективизацията, както го превърна в затворник със затварянето на границите, така се опитваше да превръща турците в българи, а българите в македонци.” Какви са впечатленията Ви за възприемането на миналото? Колко сходно или колко различно е в Турция и в България?

 

– Да, този коментар е много задълбочен и верен. Всъщност покойният литературен критик, историк и талантлив учен доц. д-р Вихрен Чернокожев, без всеотдайния труд на който антологията “Когато ми отнеха името” едва ли щеше да излезе, също беше уверен, че включената в сборника литература отразява до голяма степан и живота на етническите българи през периода на тоталитарното управление и не трябва да се разглежда като нещо изолирано. Но да живееш като малцинство през тоталитарния период на България, беше много по-трудно от предполагаемото и това заслужава специално проучване. Защото българите поне имаха право да носят майчините си имена, да говорят на езика си, да слушат своята музика, да изпълняват някои от празниците си и др. подобни.

 

С включените в антологията произведения на мюсюлманските общности ние се опитахме да представим на българската общественост вътрешната гледна точка на тези общности за политиката на тоталитарната власт, за издевателствата и травмата от насилственото побългаряване и прогонване от родината. Да им припомним, че това е част от българската история и този период не трябва да се подминава и омаловажава.

 

Не само в България и Турция, в почти всички страни на света някои събития от миналото не се коментират достатъчно пред обществото, винаги се предпочитат и преувеличават положителните периоди от историята, а другите се пренебрегват и премълчават. Доста са малко учените или творците, които проявяват смелост да служат само на науката или изкуството, а не на политиката. В целия свят пропагандната машина усилено работи за фокусиране вниманието на световната общественост върху събития, които разполагащи с огромни средства диаспори определят смятат за важни, а другите престъпления се премълчават и омаловажават. Не имало и няма справедливост в свят, в който капиталът контролира историята, науката, дори дейността за опазване на околната среда.

 

Вие сте били преследвана, изселвана, затваряна и същевременно сте се съпротивлявали. Не Ви ли беше страх? Какво Ви даваше сили?

 

– Бях преследвана години наред. Това ми беше оставено като наследство от баща ми, който беше голям противник на социалистическата система и ме учеше да не се адаптирам към диктаторската обстановка и да се съхраня като личност, като идентичност, просто като човек. Благодарение на него аз не възприемах като герои партизаните и комунистите, за които бе произведено такова огромно количество пропагандна литература, а симпатизирах на горяните и преследваните от режима противници на диктаторската система. Той ме научи да чета между редовете ежедневниците и да слушам предаванията на западните радиостанции.

 

Разбира се, че ме беше страх! Няма човек, който да не изпитва страх. И ако някой твърди това, не му вярвайте. Не мога да забравя един случай през юни 1982 г., когато като студентка втори курс получих призовка от МВР Шумен да се явя на разпит в 10 часа сутринта и ме приеха чак следобед в 16.00 часа. Не знаех по какъв повод съм призована и в продължение на 6 часа чаках със свито сърце, вместо да чета за изпити.

 

Тези призовки за явяване в милицията, които често получавахме в България, така силно ми подействаха на психиката, че и сега, когато в пощенската кутия видя оставена бележка за получаване на препоръчано писмо (тъй като не са ме намерили вкъщи), не мога да се успокоя докато не разбера за какво става въпрос. Но тогава единственото нещо, което ми помагаше да запазя хладнокръвие и да се държа сравнително спокойно, беше увереността ми, че трябва да се боря срещу циничното посегателство върху идентичността ни, да се противопоставям на противоконституционната практика на държавата и нейните антидемократични инстанции.

 

Преподавате в университета в Анкара, пишете книги и статии, участвате в научни конференции. Никога ли не Ви е изкушавала политиката? Защо?

 

– Упражнявам професията си с голямо желание, удовлетворена съм от преподавателската и научна работа. Ако не ме бяха изгонили от България още на 3 февруари 1989 г., дали в началото на демокрацията всемогъщите представители на бившата Държавна сигурност щяха да ми разрешат да се занимавам с политика, не зная. Но ми се струва, че в политиката трайно остават само хора, които умеят да правят компромиси. А аз не мога да постъпвам в разрез с разбиранията си. Затова си мисля, че не съм подходящ човек за политика нито в България, нито пък в Турция.

 

Ръководите катедрата по български език и литература. Има ли интерес към българската литература, към съвременни български писатели в Турция?

 

– Българската художествена литература не е много добре позната в Турция поради политиката на социалистическото правителство за разпространяване на “антифашистка”, партизанска, марксистка и политическа литература, започнало от втората половина на 60-те години. Благодарение на това най-издаваната българска книга в Турция е “В името на народа” на Митка Гръбчева, която, издадена през 2015 г. за 27-път, заедно с много други засенчва истинската българска литература. След 90-те години започнаха да се превеждат повече произведения от българската литературна класика и преди всичко от съвременни автори. Затова днешният турски читател има по-голяма възможност да се запознае с творчеството на някои талантливи съвременни автори. Днес преводачите на българска художествена литература сами избират какво ще преведат, но ми се струва, че определено предпочитат по-лесните за превод автори. Може би затова все още не са преведени романът “Хайка за вълци” на Ивайло Петров, най-хубавите произведения на Радичков и др.

 

Кои са писателите, които Вие харесвате?

 

– Харесвам много български поети и писатели. Но тук едва ли бих могла да ги изброя. Особено ценя поезията на Борис Христов и романа “Хайка за вълци” на Ивайло Петров.

 

Какъв е новият Ви прочит на Вазов, написали се “Нов прочит на Иван Вазов” (2009)? Не искате ли книгата да бъде издадена на български?

 

– Това е моят прочит на творчеството на Вазов, което се опитах да представя накратко на турските студенти. Пиша на български или на турски и досега не съм превела нищо от своите работи. На този етап нямам такива планове.

 

В “Исторически портал” сте поместили “България непосредствено след 9.IX. 1944 през погледа на един турски журналист”. Това е Махмут Неджметтин Делиорман (1898-1973) . Ще пишете ли още за него?

 

– Да, възможно е да преведа някои негови мемоари, които са важни и за българската история. М. Н. Делиорман е виден представител на турската интелигенция в България, журналист, издател, общественик, смел защитник на правата и свободите на турското малцинство, небезразличен към съдбата на своята родина след Деветосептемврийския преврат, въпреки че по чиста случайност оцелява след организирано срещу него покушение.

 

Над какво работите сега?

 

– Скоро публикувах на турски статия, в която разглеждам участието на жените в борбата срещу насилственото побългаряване през 70-те и 80-те години на миналия век. Последно време изследвам насилствената асимилация, прогонването от родината на стотици хиляди български граждани и последствията от тези кампании, антиасимилаторската литературата на жертвите. Освен това преведох на български част от поезията на талантливия ни поет Ибрахим Камбероглу, представен за пръв път в антологията “Когато ми отнеха името”, които се надявам да бъдат отпечатани в България.

 

Източник: Дневник

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.