На 26 юни 1991 година избухна войната довела до разпада на Югославия

Струваше ли си? Едно десетилетие във войни? Бягства и гонения?

След албанците в Косово почти няма „югоносталгици“. Прекалено голяма травма за тях е споменът за последните 10 години от съществуването на Югославия. До края на десетилетието в Косово нямаше война, но пък властваше същински полицейски терор. За края на Югославия жалят най-вече в Сърбия, Северна Македония, Босна и Херцеговина, Черна гора и дори в една Хърватия, макар и под сурдинка или след третата бутилка бира.

В едно голямо допитване, проведено повече от 10 години след края на войната и получаването на независимост от Хърватия, огромното мнозинство от анкетираните са заявили, че смятат Йосип Броз Тито, лидера на често критикуваната Югославия, за най-великия хърватин за всички времена. Опитът тази роля да се припише на бащата на хърватската независимост от 1991 г. – Франьо Туджман – претърпя поражение.

Не културните различия на народите в съюзната държава бяха проблемът – други мултинационални страни, като Индия, Швейцария или класически имигрантски страни като САЩ, са се справяли и продължават да се справят с още по-големи културни различия. Проблемът беше на друго място – в отношението към тези различия.

В „първата Югославия“ от времето между двете световни войни (1918–1941) са полагани усилия те да бъдат игнорирани – различията на национална, религиозна или културна основа. Но е станало точно обратното: понеже различията е трябвало да се тушират, едно относително мнозинство – сръбското – успява да се наложи.

След нападението на Хитлеристка Германия и последвалата силно етнически оцветена Гражданска война през 40-те години комунистите се заклеха да не допускат повече старите грешки. И в периода на „втората Югославия“ (1943–1991) националните идентичности не само вече бяха зачитани, но и налагането на нови беше насърчавано – например македонска, бошняшка, а по-късно и ромска.

Докато националната идентичност по чисто съветски модел се разбираше само като фолклор, а за политиката отговаряше единствено Комунистическата партия, тази система функционираше. Но когато комунизмът започна да запада, а парламентарната демокрация се доказа в световен мащаб като превъзхождаща, и не на последно място след като митът за партизанската война избледня, националната принадлежност започна да придобива все по-голямо политическо значение.

Югоносталгиците днес отново хвалят този модел на мултиетническа държава. Според тях тя е била разрушена от външна намеса или злонамерени политиц. Но в едно общество, което разпределя богатството и властта на принципа на етно-национални квоти, съвсем логично рано или късно конфликтите между отделните етноси вземат връх. И накрая разпадът беше единственият логичен резултат. А злонамерени хора, които потопиха в кръв този проект в самия му край, в Югославия, както и навсякъде по света, изобщо не липсваха.

Това обаче не означава, че Югославия не е имала никакъв шанс за оцеляване. Когато към края на 1960-те години в света се зародиха нови демократични движения, също и в Югославия младите хора се вълнуваха от либералните ценности. И повечето от тях поставяха на първо място гражданското равноправие, а не националното. Но старата политическа гвардия, начело с Тито, не искаше да толерира повече демокрация. Вместо това те решиха да заложат още повече на етническото равновесие. Накрая всички се чувстваха експлоатирани от всички останали.

Югославия никога повече няма да се върне. Но и други мултиетнически държави и държавоподобни организации са изправени пред подобни предизвикателства, както навремето Югославия, и рискуват да се разпаднат. Достатъчна причина да не допускаме повече прояви на арогантност, подобени на тези в миналото.

със съкращения

източник

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.