Удивителната книга на Златко Енев „Реквием за никого“ излезе на полския книжен пазар!

 

Златко Енев е добре познат на читателите на Маргиналия. Освен български писател и издател на „Либерален Преглед“, той е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011). Когато преди 10 години публиката се срещна с книгата му, в общи линии я посрещна с…мълчание. Верен на отличния си вкус литературният ни наблюдател Златко Ангелов публикува рецензията“Реквием за никого – Реквием за светлината„.

Ето че днес „Реквием за никого“ излезе от печат на полски език. Преводът е дело на Ханна Карпинска. Гордеем се с този факт и очакваме чуждоезичните читатели на тази удивителна книга да споделят възторга ни от писателското богатството на нейния автор! 

Честито Златко!

Маргиналия

 

 

Ето как творбата си Златко Енев представя на полските си читатели:

„Казвам се Златко Енев и съм български писател, който живее от много години в Берлин (всъщност от 1990-та насам), така че животът ми е разделен на две почти равни половини. Прекарах първите тридесет години от него в България и вторите тридесет – в Берлин (което не е точно Германия – и това е нещо доста важно). Книгата, която се радвам да ви представя днес се казва „Реквием за никого“ (ето тук българското издание). Изключително съм благодарен на колегите от издателство „Климати“ за това, че ми оказаха честта да приемат книгата в своята програма, както и за огромната работа, която извършиха и продължават да вършат, за да осигурят успеха на тази книга на полския пазар. Другата голяма благодарност, която дължа, е на преводачката, госпожа Ханна Карпинска, която се бори в продължение на почти десет години, за да направи възможна появата на книгата в Полша и на полския книжен пазар.

Книгата разказва една тежка и драматична история. В нея става дума за първото голям етническо прочистване в следвоенната история на Европа (което остана почти незабелязано). В средата на 1980-те години българското правителство предприе широка кампания за преименуване и унищожаване на идентичността на българските турци – най-голямото етническо малцинство в страната. Нещата придобиха много драматични измерения за много кратко време и около пет години по-късно, през 1989 година, завършиха с масово изселване, при което в продължение на само един месец страната беше напусната от около 300 000 души. Това беше огромна хуманитарна и всякаква друга катастрофа, а следите, белезите от всичко това се носят в страната и до днес. Този роман се занимава именно с тази история, опитвайки се да извлече от нея някакви исторически поуки – нещо, което е доста неблагодарна задача, както знаем всички.

В някакъв смисъл съдбата на този тип книги е много актуална за момента, тъй като в моето собствено възприятие те напомнят малко за ваксините, тоест отношението на хората към такива книги е малко като отношението към ваксините. В много случаи те са по-скоро съгласни да живеят с една потенциално смъртоносна болест (каквато е етническият шовинизъм и войнственият национализъм), отколкото да приемат една потенциално животоспасяваща, ако и неясна, а в техните очи и силно спорна, медицина или ваксина (каквато е опитът за преработване на миналото, който предлагам аз, а и много други българи от настоящето) като противоотрова срещу всички тези неща, които продължават да измъчват моята страна и до ден днешен.

 

 

Откъс от „Реквием за никого„:

Миризмата ѝ – остра и възбуждаща, го подлудяваше не на шега, но той не ѝ се поддаваше, държеше юздите здраво, в очакване на момента, когато тя ще бъде готова. Не знаеше кога точно – беше наредил да я държат в отделно помещение, съвсем сама, до второ нареждане. Осем часа дотук, сама със себе си и надвисващата нощ. Сама, убийствено красива. Беше я наблюдавал вече няколко пъти през шпионката, скришом, наслаждавайки се на ерекцията, която всеки път го караше да намества панталона си отново, в малко по-удобна позиция. Никога не би допуснал, че е туркиня, ако не го знаеше предварително. Тя носеше външността си с небрежна грация, дори и тук. Изглеждаше като човек, който знае цената си, който е свикнал да я получава без особена подкана. Никакъв грим, само малко червило по устните, цялата в траур, разбира се, но блузата ѝ беше разкопчана точно толкова, колкото е необходимо, за да се знае кое какво е, а полата – нито къса, нито дълга, разкриваше от краката точно толкова, колкото човек да си представи останалото във всички подробности. Седеше, без да кръстосва крака, но и без да придърпва полата си, очите ѝ бяха зачервени, но не плачеше, не направи нито един опит да попита кога най-после ще я разпитат, ще я пуснат ли да си ходи, какво изобщо ще се случи. Просто седеше и чакаше. Изглеждаше корава на пръв поглед, но миризмата я издаваше. Ловджийският му нос отдавна я беше подушил, вярно и безотказно. Тя нямаше ни най-малък шанс, като животно за отстрел. Което, разбира се, не намаляваше удоволствието ни най-малко. Ловът си е лов дори и когато всичко е предварително решено. И плячката не става по-малко апетитна от това, че е напълно беззащитна. Дори напротив. Дори напротив.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.