Какво ли е чувството да виждаш родителите си, безсилни пред „големите багери“

Когато бях малка, в моето семейство и обкръжение нямаше кой да говори за интеграция, стратегии, проекти и права. Нещата се случваха и без тези модерни думи. Израстването в ромски квартал дава заряд за цял живот. Най-вероятно ако не виждах босите крака на децата от махалата, нямаше да оценя това, че моите са обути. Нито пък щях да се насоча към търсене на решения на „сложни задачи“ от живота на обикновения човек. Защото:
убедена съм, че човек не се ражда, а се превръща в „маргинал“.
Росица Милкова е експерт, редовен автор на Маргиналия

И много често, това не е избор, а начин за оцеляване на “невидимите” за обществото.

Не съм изненадана от периодичните събаряния на незаконни постройки. Нищо ново. Живеенето в правова държава предполага прилагането на закона. Искаше ми се обаче, да чуя и за предприетите мерки за осигуряване на жилище на семействата, останали без покрив. Защото:
„държавите, страни по този пакт, признават на всяко лице и семейството му правото на задоволително жизнено равнище, включващо … жилище. Държавите, страни по този пакт, ще вземат съответни мерки, за да осигурят осъществяването на това право“ (чл. 11, т.ч от Международния пакт за икономически, социални и културни права). Замислих се, как ли изглеждат „големите багери“ през малките детски очи?

Искаше ми се в новините да чуя за социална работа с тези семейства и деца, преди предприетото разрушаване на единственото им жилище. Защото:

„висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи“ (чл.3 от Конвенцията за правата на детето). Замислих се, колко защитено се чувства детето, при събарянето на ‚целия му свят“?

Искаше ми се да прочета колко социални жилища са предвидени за лицата, останали без дом. Защото:
„Всеки човек има право на жизнено равнище, включително прехрана, облекло, жилище, медицинско обслужване и необходимите социални грижи, което е необходимо за поддържане на неговото и на семейството му здраве и благосъстояние (чл. 25, т.1 от Всеобщата декларация за правата на човека).
Какво ли е чувството да виждаш родителите си, безсилни пред „големите багери“?
Спазването на закона не означава решение на „сложната задача“. Проблемът не е в незаконният статус на ромските жилища, а във „филтъра на невъзможността за узаконяване на жилищата“.
Защото:
Няма акция за събаряне на ромски жилища, при която ромите да не казват, че искат да закупят терена, но „общината не дава“. Няма акция за събаряне на жилища, при която ромите да не казват, „обещаха ни след изборите да узаконят къщите ни“.
Събарянето на къщи не означава решение на „сложната задача“. Напротив, потвърждава безсилието на жилищната политика.
Защото:
Всъщност ние нямаме такава. Няма мерки, които да подкрепят достъпа до качествено жилище. Иначе водим борба с бедността и социалното изключване. Отново ще подчертая, че: предвидените под 3 % жилища от общия жилищен фонд за настаняване на нуждаещите се лица и семейства е крайно недостатъчен. Настанените лица в общински жилища са по-големи късметлии и от хората, които са спечелили от лотарията. Защото „цедката“ е многопластова. Социалното ни подпомагане е толкова ограничено, че нито обхваща нито пък покрива базисните нужди на най-бедните от обществото лица.
Проблемът не са ромските гета.
Защото:
Там основанието е ясно: незаконно строителство. Друг е въпросът, че ако това е национален проблем, защо няма национална политика за справяне с него? Проблемът е в липсата на цялостна визия за жилищна политика с конкретни мерки в подкрепа на лица и семейства в зависимост от степента на социално-икономическата им уязвимост. Проблемът е в липсата на интегрираност и междусекторен подход на работа.
Защото:
Под знаменателя: нуждаещи се от подкрепа попадат млади семейства, работещи бедни, хора с увреждания и т.н. и т.н. Нищо ново. Предизборно ни е. На времето един цигански глас бе колкото кебапче, а днес „кебапчето“ е с друго проявление и друг получател. „Новите цигани“ сме всички в българското общество. „Новото кебапче“ е събаряне на постройки, протести и саморазправа, или иначе казано нов прах в очите, ама този път не само в очите на ромите, а и в очите на българите. И колкото е малка стойността на кебапчето, толкова е и малка стойността на „новото кебапче“. И то ще се преглътне. И то ще се забрави. Както се забравят проблемите на хората. Болките. Нуждите. Потенциалът. Българският. Ромският. Турският. Човешкият. Много може да се каже. Стига да има кой да чуе. Защото концепцията „документът с предимство пред човека“ не решава, а усложнява „сложната задача“.
Публикуваме от фейсбук на автора с любезното му съгласие
Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Росица Милкова

Росица Милкова е завършила е магистърска степен „Публичен мениджмънт и политики“ към СУ „Св. Климент Охридски“ и бакалавър „Социални дейности“ в ШУ „Епископ Константин Преславски“. Има опит в работата в неправителствения сектор по проекти за човешки права и социално включване, както и като експерт по социална работа с деца и семейства в риск.