Петима сирийски бежанци в София

Когато Юлиана Методиева ме покани да направя интервюта със сирийски бежанци, си представях, че ще попадна в запуснато жилище някъде до Централна гара с дюшеци по земята и хора в окаяно състояние. Признавам, такава беше картината, останала в съзнанието ми след репортажите от центровете за бежанци в началото на вълната, която заля страната миналата година. Каква беше изненадата ми, когато се озовах в артистичния дом на сирийката Азхар Аломар и нейните гости. Азхар е завършила театрална режисура в НАТФИЗ и е в София от 1981 г. Тя самоотвержено ми превежда през цялото време и не споменава и дума за умора. Срещата със сирийските бежанци бе осъществена няколко дни преди 20 юни – деня на бежанците.

 

 

1. Елиас:  Журналистът, изопачаващ информацията, не се различава от убиеца

Елиас  Юсеф Сюлейман
Елиас Юсеф Сюлейман. Снимка: Стефан Джамбазов.

31-годишният Елиас Юсеф Сюлейман е кюрд, родом от град Камишли в Североизточна Сирия, близо до границата с Турция и Ирак. Това е най-големият град в страната, населен предимно с кюрди. Елиас завършва испанска филология в Куба, където работи седем години. Когато започва революцията в родината му, той е асистент в Хаванския университет. Елиас пише поезия, засега само на испански език.

Елиас, защо не остана в Куба , а се върна в Сирия ?

Аз следвах със стипендия от Сирийската държава и условието да я получа беше, след като завърша, да я изплатя двойно с работа. Смятах, че ще ме пратят да преподавам испански език някъде, но ме назначиха в Сирийската държавна агенция – САНА, като преводач от испански език в сайта на агенцията. Годината беше 2011 и тъкмо започваха първите мирни протести на гражданите за промяна на политическото и икономическо положение в страната.

Ти участва ли в тези протести ?

Аз също се включих в протестите, защото като всички интелигентни млади хора, които излязоха тогава в Дамаск и аз исках да има демокрация и промяна. Участвахме на протестите със скрити лица. Повечето бяхме държавни служители и се страхувахме, че властта ще ни преследва. Бях изключително шокиран обаче от това, че в САНА ни караха да пишем неща, коренно различни от истината. Налагаше се да пишем, че протестиращите са терористи и радикалисти, а не мирни сирийски граждани.

Защо, според теб, властите постъпваха така?

Режимът използваше това, за да вкара в Сирия малко по-късно наистина терористи и радикалисти отвън, да остане на власт, да се укрепи и да промени пътя на революцията. От мирни протестите преминаха с помощта на тези външни сили във военни действия. Аз знаех истината и преживявах всичко, което се случва.

Какво те накара да напуснеш Сирия, да избягаш?

В САНА ме наблюдаваха внимателно, защото съм кюрд , сунит. За мен животът стана много труден. Следяха ме, можеше всеки момент да ме затворят или направо да ме убият. Но повечето от нас не се страхуват от смъртта, а от изтезанията. Предизвикваха ме дори нарочно. Аз отказвах да бъда инструмент на този престъпен режим. Според мен този журналист, който изопачава информацията е същият като убиеца. И аз не издържах на този психически тормоз.

Как напусна Сирия?

Ние сме четири деца. Всички в семейството ми са филолози. Исках първо да спася брат ми, който беше на военна служба и трябваше да помогна на него да излезе от страната, да му намеря документи и т.н. Първият, който успя да избяга, беше той. Сега е в Турция. След него тръгнах и аз, нямах документи, лична карта дори да удостоверя кой съм. Една нощ минах нелегално през гората с една група бежанци българо-турската граница. Веднага се предадохме на гранична полиция.

Как се държаха с вас граничните полицаи, къде ви закараха?

Най-жестоките ми дни в България бяха тези първи 3 дни и 2 нощи в центъра на гранична полиция в Елхово. Нощес, когато пристигнахме, ни оставиха на студа в двора. Беше краят на септември 2013 г. С нас имаше жени и деца. 5-6 часа бяхме вървели през гората, бяхме страшно уморени, гладни и жадни. Аз говоря английски и се опитах да помоля да ни вкарат вътре, но полицаите се ядосаха, че съм взел инициативата. Виждах от мимиките им, че ни се подиграват. Държаха се лошо. Но ни вкараха в коридорите до някакви мръсни тоалетни. Държаха се с нас като с престъпници, полицаите ме ритаха. Аз съм избягал от войната и терора, но такава нощ не бях прекарвал. Усетих незаслужено унижение от страна на полицаите, вместо уважение затова, че съм дръзнал да напусна родината си, че съм образован, говоря езици…
Втори шок получих , когато ни преместиха от Елхово в Центъра за бежанци във Враждебна. Това беше едно старо училище, тоалетните не работеха. В началото изпаднах в депресия, но бързо се съвзех и започнах да контактувам с българите, които идваха като доброволци. Правехме програми за децата, помагах да разпределят помощите, които се получаваха. Давах информация на журналистите от различни държави. Прекарах в центъра, без да излизам, един месец.

Имаш хуманитарен статут, трудно ли го получи?

Цели дни губех да чакам на опашка в бежанския център в Овча купел, докато го получа. Там един единствен човек обслужва стотиците чакащи – затова всички го наричаме Рамбо. След това веднага започнах работа в кол център, защото знам няколко езика – испански, английски, арабски и кюрдски. На работа сега искат да ми помогнат да науча и български език.

 

2. Викът на Иса срещу смъртта

Иса Мохамед Муса е художник, завършил е художествената академия в Дамаск. Казва, че има необикновено име – сбор от имената на трима пророци: Исус, Мохамед и Моисей. Мечтите му са свързани единствено с картините му, които останали в Сирия. Иска да си ги прибере тук и може би след това, кой знае… да замине някъде на Запад. Но и сега продължава да рисува. Нещо, което никак не е лесно, когато нямаш средства за основни материали. Какво рисува ли? В картините му виждаш само тъга. Така казват приятелите му.

Иса Мохамед Муса
Иса Мохамед Муса. Снимка: Стефан Джамбазов.

Иса е от Салямия, град, прочул се с протестите, в които той е активен участник, с открито лице. Всички телевизии излъчват репортажи от протестите на над 20 хиляди души. Сред тях е и Иса. И в репортажите, и в снимките. Режимът на Башар Асад започва да го преследва. А той се връща в Дамаск и минава в нелегалност. Има виза за емирствата, но започва да помага на семействата на арестуваните, изчезналите, убитите. Съществуващите в Сирия 17 служби по сигурността /нещо като нашата една Държавна сигурност/, както твърди Иса, го преследват. Въпреки всичко той се престрашава да направи изложба в Дамаск . Кръщава я „ Вик срещу смъртта”. Но режимът не се интересува от изкуство и не го разбира. Въпреки че на откриването присъстват медии, журналисти, властта не разбира, че картините му са срещу нея. Казва, че сериозното изкуство не е на почит в Сирия, там царства халтурата. Когато вече е невъзможно да остане в Сирия, Иса бяга в Турция. После влиза нелегално в България. Веднага се предава и попада в центъра на гранична полиция в Елхово. В края на октомври 2013 г. първо затварят групата, с която е дошъл Иса, в малък затвор до границата. И в тази група има семейства с деца. Но първите дни не им дават дори храна. Три дни ги разпитват на място. После попадат в бежанския център в Харманли, където също гладуват. Забранено им е да напускат центъра. Иса е от тези, които плащат на адвокат, за да излезе да живее при приятели извън центъра. Седем месеца чака, за да получи статут на бежанец. Приятели му намират работа за известно време като помощник в реставрирането на пиана. Иначе помощ отникъде, казва Иса. Държавата изобщо не прави опит да помага на бежанците, по-скоро им пречи, казва сирийският художник.

 

3. Хронометърът на Рикардо за жертвите

Емили Иса е в България с двете си деца : 19-годишната Линда и 22-годишния Рикардо Ибрахим. Семейството на Емили не случайно е в София – то има, освен унгарска, италианска и сирийска – също и българска кръв. Баба им е българка. Иначе те са от станалия известен в цял свят сирийски град Хомс – център на древни цивилизации, чиито културни паметници са взривени по време на нападенията. Аз съм пътувала много и мога да живея на много места по света, ми казва Емили, но имам емоционална връзка с Хомс. Там е домът на баба ми , в който съм отгледана с много любов. Затова Хомс е моят дом. Само на разстояние 1 квадратен километър около него са разположени осем от най-старите църкви в света, римски дворец. Повечето са разрушени сега. Като майка смятам, че Хомс , културният център на страната, е болно дете и трябва да се грижа за него. Боли ме и за цяла Сирия. Но най-голямата ми болка е Хомс. В него християни и мюсюлмани живеят от години в мир и никой не е предполагал, че революцията ще тръгне от Хомс.

Емили Иса
Емили Иса. Снимка: Стефан Джамбазов.

През пролетта на 2012 г. войната е в разгара си, ракетите разрушават паметници и домове, няма ток, няма храна. Майка и дъщеря прекарват 2 месеца в банята , защото таванът на хола в къщата им е паднал след попадение на ракета. Емили не иска да напуска града, но Линда получава нервни кризи. Налага се да промени решението си и двете бягат в съседно село. Службите започват да прибират хора, участвали в мирните протести. Емили има и ливанско гражданство и заминава с дъщеря си в Ливан. Рикардо следва режисура там. Така че тримата се събират. Но в Сирия учителката по английски език оставя родителите си, сестра й и семейството й, приятелите си. Там остава и любимото й магазинче за антични предмети, картини и гоблени. Те са нейната слабост.

Заради българските си корени, Емили от години има жилище в София и затова решават с Линда и Рикардо да дойдат тук. А и в България хората са усмихнати, ми казва Рикардо. Има нещо общо с Хомс, който, освен люлка на древни цивилизации, има славата на град на смеха. Нещо като вашето Габрово, казва Рикардо. За краткото време, откакто са тук, и двамата учудващо добре могат да разговарят на български език. Линда учи политология в НБУ, а Рикардо довършва образованието си по режисура. Майка им преподава английски в 18-то училище, известно с изучаването на арабски и персийски. И тримата имат българско гражданство. Артистичното семейство веднага се включва в арт-живота на София. Линда , която пее прекрасно и в Сирия е пяла в църковен хор, вече е член на българския хор „Аве музика”, с който изнасят концерти. Работи като говорителка в появилата се в София арабска телевизия, излъчваща за арабските страни. В свободното си време Линда работи и в скаутска организация. Всички учат български език.

А Рикардо, който има зад гърба си няколко видеофилма, създава звуковата инсталация „Аудиопамет за една нация”, която се превръща в център на съвместната му изложба “Новият хаос” с българския художник Петко Дурмана и сирийския скулптор Юсeф Аллахмад. Реших да направя нещо, което да ни върне паметта чрез звука и картината, разказва Рикардо. Той иска да въвлече публиката в братоубийствения конфликт посредством аудиокартина и звуците от ритмични взривове, монотонно отброяване на жертвите, новините и речите на световни лидери за войната в Сирия, звуците на протестите, на джамиите и църквите, гласът на децата, сирените на линейките… Има звуци, които не чуваме, ми казват всички – и това са тези на мъртвите. За целия свят мъртвите в Сирия са само статистика, но хронометърът в нашите глави отброява мъртвите. Вие не можете да го усетите, ми казва Рикардо. И все пак саунд инсталацията на Рикардо Ибрахим създава звукова среда, в която публиката може да чуе и усети войната, така както тя е преминала през сетивата и възприятията на автора.

 

4. Емили: Сирийската кръв е курбан за всички грешки по света

Всички те искат да се върнат един ден, след войната в родината си. Не желаят да говорят за семействата си, останали в Сирия. Страхуват се за тях. Но всички искат да говорят единствено за Сирия.

Иса: Режимът на Башар Асад беше подготвен да превърне мирните протести в Сирия във война. Още от първия протест започнаха да убиват – снайперисти, наемници, главно от Иран и Ирак. Всеки четвъртък пристигаха рейсове на Хисбулла, за да могат да окървавят мирните протести, които се провеждаха основно в петък. На сирийска земя има и тренировъчни лагери на Хисбулла.

Линда: Световните медии наблягат на религиозната основа на сирийската революция. За съжаление след атентатите от 11 септември ислямът се свързва от света с тероризма. Важно е да се обяснява какво е ислям. А в Сирия всички радикални мюсюлмански групировки се бият с режима срещу интелигенцията.

Линда и Рикардо
Линда и Рикардо. Снимка: Стефан Джамбазов.

Елиас: Това, което виждате от революцията по телевизорите, са разрушенията в Сирия. Но вие не виждате психическите поражения на войната върху несвикналите с убийствата мирни сирийци. Медиите изопачиха целта на сирийската революция.

Рикардо: В Сирия психическият натиск е от много години. Трудно се живееше отдавна. Никой почти не знае, че през 1982 г. в град Хама – център на сунитския ислям, имаше сирийци, които дръзнаха да въстанат срещу властта, но вълненията бяха бързо потушени с помощта на СССР и цената на жертви. Последните 3 години тези духовни вълнения придобиха форма.

Емили: Търпяхме диктатурата, за да избегнем насилието. Но имахме надежда от революциите в другите арабски страни. А световните медии говореха за оръжие, преди то да се е появило в Сирия и за религиозно разделение, преди да го има. Световните играчи са планирали тази война. В Сирия отдавна не може да се говори за човешки права. Режимът убива интелигенцията, а светът не знае за това. Все пак, революцията дава възможност да се разграничат истинският ислям от радикализма и да се разбере от хората по света.И това е едно начало. Но аз мисля, че сирийската кръв е курбан за пречистване на всички грешки по света. И това е надеждата ми.

Азхар: Политиците разделят хората на религии, на етноси. Всичко е интерес.