Ами ако един ден имаме премиер, който не се преструва, че не знае какво е „геноцид“

Споделете статията:

 

 

Записът с гласа на Бойко Борисов е монтаж.

Основният проблем на този запис не е автентичното звучене на звука, а това, че няма диалог. Сякаш Борисов си говори сам. От другата страна сякаш има надуваема кукла, която няма много реплики.

В единствената книга за общуването в медията на гласовете „Радиокомуникация“ на проф. Снежана Попова има много интересна част за образа на събеседника в диалога. Но това се случва, когато имаме посредничеството на журналиста.

В публикувания запис няма кой да ни помогне в представите ни. Ние, аудиторията, си изграждаме образа на онзи, който говори с премиера и изслушва този каканиз в телефонния запис. А това значи, че се раждат много и различни образи, защото всеки от нас е с различен опит.

В медията ролята на радиожурналиста е да включва в разговора подсказвания, с които да помогне на аудиторията да си представи събеседниците. Да си въобрази възраст, с какво се занимава, даже как изглежда. Ех, ако имаше повече радиопредавания, в които има разговори, информация, в които работят журналисти! Тогава щяхме да знаем какво значи да говориш с някого и той да те слуша.

Но отвикнахме да чуваме реч. Език има все още из интернет, но почти изчезнаха разговорите. Понеже радиото е свито до еднообразни, убиващи регионалната медия, радиовериги, слушаме калпав монтаж, в който хората не дишат, не правят паузи, а изстрелват някаква редица от думи и накрая слагат въпросителна интонация, защото и те не знаят какво четат.

 

Музикалният фон възмути повече дори от вулгарния език

В много от коментарите възмущението срещу говорещата кукла, теглена от гласовите струни на Борисов, беше предизвикано от музиката, която звучи като фон. „Виж му музиката и го остави!“, писаха разтревожени за културния фон на премиера граждани във фейсбук.

Нито за миг този фон не трепна, въпреки че Борисов във втората част повиши тон.

Създателите на мистификацията са избрали три песни от програмата на „Сити тв и радио“, а в началото реклами. Още няколко секунди само да беше продължил този разговор и трябваше да се чуят нови реклами, ако познавате форматния часовник на медията. Но разговорът секва точно там.

Добре, че по „Биволъ“ излъчиха как Борисов си говори, та да видим, че това е основното звучене на радиоефира и то е еднакво из цялата страна.

Когато Бойко Борисов и неговата пиарка завлекат журналистите на някоя кална поляна, за да го питат за президента, Борисов не води разговор. Той също е забравил да слуша радио. Неговите токшоута в колата, докато си инспектира асфалта, дори не включват втори микрофон. Ако Борисов имаше достатъчно средства да наеме добър професионалист по радиожурналистика, щеше да си направи подкаст, макар и с картинка. И може би днес никой нямаше да повярва, че премиерът ни говори по този начин. Но премиерът не харесва журналисти, той смята, че може сам да си създава образи.

В седмичната си колонка “Имало едно време телевизия” доц. Жана Попова анализира телевизионните факти в контекста на политиката и образованието

За да се имитира изобилие от канали, в които рекламодателят ще навлезе мощно, собственици на телевизия си имат и радиоканал със същото име, по който не се прави радиожурналистика, а звучи евтино гласът от тв екран. И като каже някой телевизионен водещ „сега виждаме“ по радиото… и е взривено доверието със слушателите. Този медиен дуплекс от радио и телевизия сви пазара на журналистика до водещи на сутрешни блокове, които седят и гледат една снимка и се дивят какво е снимал зрителят. Ето с този проблем – еднообразието от радиоверигите и от радио-телевизионните частни КРТ-та – трябва да се справят СЕМ и Комисията на Вежди Рашидов в Народното събрание. Вместо това Рашидов обясни през седмицата, че медиите са ни свободни. Какво да му е несвободното на един форматен часовник?

Така вместо разговори по радиото, в които да чуваме общуването между хората, основният фон, на който работим или се придвижваме, е този като в дома на Борисов. Безсмислени аудиоефекти, викащи персонажи, и няма речеви ситуации, в които хората да се обърнат един към друг, да направят пауза, докато слушат, да прекъснат или да се извинят. СЕМ може това да промени – радио еднообразието в ефира. Това е фонът, на който живеем – в него няма реч.

Затова и когато Борисов говори за Толстой, в някои сайтове все още се намира някой, който да знае оригинала на написаното от Толстой. Все по-рядко. Но когато Борисов нарече жените журналистки пред себе си мисирки, там се намират само две жени, които да му кажат, че журналистиката е тяхната работа. Дали има диалог в това общуване? Не, но това е фонът. Затова никой не се и усъмнява, че в записа на „Биволъ“ представяният за Борисов глас нарича една жена от партията си с вулгарен израз.

 

Медиите са ни свободни, казва Вежди Рашидов.

Няма натиск върху медиите, казва председателят на комисията по култура и медии Вежди Рашидов. Но да наричаш журналистките „мисирки“ е натиск. Културен натиск! Защото показва представата на говорещия премиер, че журналистите получават пари, за да работят „слушане на обиди“. Затова трябва пак да се върнем към смисъла на журналистиката – трябва да ни информира какъв е ефектът от конкретното действие на правителството, а не къде е политикът. С други думи, няма нужда премиерът даже да бъде в кадър. По-важен е този, за когото е направил нещо.

Борисов си е внушил, че ще бъде запомнен с магистралите. Борисовите носталгици обаче ще казват „тия магистрали са от бай Борисово време“, така както днес някои казват, че магистралите са „от бай Тошово време“. Но никой не го казва с добро. Смисълът на тези възклицания е, че са стари магистрали. Магистралите не са място на памет, ако не е разбрал Борисов. За Борисов магистралата е свещено място, но за избирателите му то е средство за придвижване, което отдавна трябваше да бъде построено. По-добре да инвестира в спомените на хора, чиито живот се е променил към добро. Например, в образи на перничани, които се къпят с вода в 21 век.

Ако имаше повече радиожурналистика, щяхме да знаем как говори нашият премиер в студийна обстановка. Борисов не ходи в БНР. Има си причини. Той не харесва радио, в което му задават въпроси.

От неговия фейсбук профил знаем само как българският премиер говори насред кал и асфалт. Незайно защо Ирина Цонева от БНТ ретранслира неговите самоделки видеообекти в тв ефир, с които се имитира документалност. Но не всяка имитация на документално снимане е журналистика. Когато този псевдодокумент се пренесе в телевизията, зрителите свикват да гледат премиера си като обект на реалити шоу, като селфикукла. Затова е много лесно да им внушиш, че всеки звук от премиера му принадлежи. Иди, че ги разубеждавай, че записаният не си ти.

Борисов изгони журналистите, които снимат събития, и сега изпитва дефекта на селфитата си.

В този монолог остава само една възможност – аудиторията да си представя според собствения си опит. За Борисов фейсбук-фантазията ни доработи, че е пиян и затова говори по този начин. На следващия ден премиерът обясни, че не пие алкохол. (Седмица по-рано ни каза, че една дълга пура само е изпушил.) Доработихме образа му – седял на дивана, казват във фейсбук, по къси гащи и не мърдал от мястото си. Преди седмица само премиерът каза в „Панорама“, че му се налага да мълчи като „скопен“. И аудиторията с право си мисли – ето къде, по телефона, нашият премиер разпищолва езика си. За неговия събеседник не можем да си представим нищо.

Като след всяка предходна звукова атака последваха анализи за контекста на темите в разговора. Няма да отивам до края на записа, ще стоя само в началото, защото то е важно за начина, по който журналистите разказват събитията. Ако журналистите знаят как да изграждат журналистическите си разкази много от политическите и социални безсмислия нямаше да са възможни.

 

По кого се стреля с този запис?

Една от мишените е партньорът Валери Симеонов. Началото на записа е за травматична тема, свързана с паметта за жертвите на арменския геноцид. През 2015 г. Народното събрание, с болшинството от ГЕРБ, заменя „геноцид“ с думите „масово изтребление“ в декларацията, с която се отбелязва Международният ден в памет на жертвите на арменския геноцид. През 2019 г. лидерът на НФСБ Валери Симеонов поиска думата „геноцид“ да бъде възстановена в парламентарната декларация.

Но какво се е случило, ако се върнем в медиите от 24 април 2019 г.? Ако гледаме телевизиите, в техните новини кънти думата „геноцид“. „Нова тв“ казва, че през 2015 г. НС е приело решение „за осъждане на геноцида над арменците, което има силата на закон“. В Народното събрание декларацията обаче съдържа думите „масово изтребление“, но в медиите Валери Симеонов е създал впечатление, че декларацията на НС съдържа думата „геноцид“.

В някои от новините през април 2019 г. е показан отказът на председателката на НС Цвета Караянчева да уважи искането на Симеонов за минута мълчание в памет на жертвите. Причината, посочена от Караянчева, е, че депутатите трябва да заявят с входящ номер ден по-рано, че искат минута мълчание.

Това е типична медийна хореография за партньорите в коалиционното правителство: и национал партиите доволни, че са показали, че много искат да защитават идентичността на арменците, и ДПС – доволни, че не са позволили. Всичко това по медиите е изгубена нишка. Там са останали само фойерверките, изречени от Валери Симеонов, а не липсата на резултат от действието му. За избирателите на ДПС е оставено посланието, че е по-важен резултатът, а не думите.

А разказът на журналистите на 24 април 2019 г. не започва с това какво са приели депутатите за промени в декларация, а с разказ за процедурни закачки между Симеонов и Караянчева около едно почитащо жертвите мълчание.

Втората мишена сега на този запис са партньорите на правителството от ДПС.

 

Проблемът е, че когато журналистите не подреждат разказите си, така че да разберем какво точно се е случило, а се хващат за най-бомбастичните обвинения, можем да не забележим бездействието и медийните хватки на политиците.

Още повече, че публикуването на записа в „Биволъ“ съвпадна с новината за едно реално събитие: че в Кърджали една лекарка от „Пирогов“ е предизвикала заразата на 12 души и там е възникнало ново огнище на коронавирус. Разказите на журналистите започваха с вменяването на вина на една млада жена, и някъде в края на тия разкази се казваше какво се е случило.

 

Какво щяхме да разкажем, ако имахме само свобода на словото?

Вежди Рашидов се заблуждава, че свобода на словото в медиите означава липса на натиск. Независимостта все още не означава свободна журналистика. Когато има непрекъснато трусове и напрежение в медиите, журналистите спират да подреждат отделните епизоди от разказа си. И започват да подреждат ключовите думи.

Така се случи с кореспонденциите за едно събитие, което предизвика обвиненията срещу 28-годишна лекарка в Кърджали, която се е върнала в отпуск в родния си град на 23 май.

Преди да разкажат какво се е случило, журналистите занареждаха ключови думи: прокуратурата разследва, скрила контактите си от РЗИ-Кърджали, 12 заразени, отишла в отпуск в инфекциозното отделение при приятелка. Откога щом прокуратурата е казала нещо, това е фактът?

Къде е останал журналистическият прочит на фактите? Прокуратурата има своя версия, но понякога обвиненията не достигат дори до съд. Само че в Кърджали сезонът за лов на вещици за заразена млада лекарка е открит.

Журналистите трябваше да разкажат най-напред, че самата лекарка страда. На 12.06. почина близката й, при която е отишла в белодробното отделение, след като се е завърнала в града си. От репортажите по телевизиите не ставаше ясно, че 74-годишната жена е била онкоболна и че младата жена е била на последна среща при нея. В отделението е заразена лекарка, санитарка и още една пациентка на 90 години. В репортажите липсваше и разказът къде са открили, че 74-годишната роднина на младата лекарка. Чак на 14.06 директорът на отделението за ковидинфекцията в „Пирогов“ обяви, че 74-годишната жена е откарана в Пловдив и там са установили, че е заразена. Кой може да датира кога човек се заразява от коронавирус? Защо журналистите не се отстранят от говорещите обвинители, а са убедени, че лекарката е виновна?

В репортажите младата лекарка е обявена за безразсъдна, безотговорна и излизат заглавия с обвинения, че сее зараза. А разказът трябва да започнем с това, че лекарката трябва да се справи с две събития – видяла е положителния си тест и трябва да преживее смъртта на близката си, за чиято зараза й се казва, че е виновна. Дали бихте си спомнили всичко в тази ситуация, в която разказът на журналистите започва с внушенията за вина?

 

Повтарянето на мантрата, че медиите са свободни, е отказ от отговорност за контрол

През последната седмица хората започнаха да се страхуват и срамуват да признаят, че са заразени. Даже започнахме да използваме думата „позитивни“, тъй както звучеше схизмата за онези, които криеха, че са „ХИВ-позитивни“ доскоро.

Защо депутатите Вежди Рашидов и Тома Биков повтарят, че у нас има свобода на словото и няма натиск върху журналисти? Защото оправдават с тези обвинения бездействието си по отношение на клеветите, обидите и проявите на слово на омразата. За да не бъдат обвинявани в натиск, депутатите не задават въпроса какво става с регистъра на онлайн изданията у нас? Как се осъществява знанието какво пишем в медиите, ако няма дори списък на медиите? Така в издание като „Лентата.com“ беше публикуван текст „На вниманието на евреите“: „Оспорването на привилегиите на белите хора и на евреите не е антисемитично. Не обижда никого. Това е социална справедливост.“

Социалната справедливост обаче означава всеки да получава колкото е заслужил, а това не значи равенство. Така че лозунгът в „Лентата“ по-скоро се доближава до неонацистко послание. Във видеоплатформите жена във военна рубашка от „Възродена България – Българско Народно Единение“ сочи ционистите като врагове, докато говори за предстоящото ваксиниране.

На кого е това медийно съдържание? То сякаш не съществува за държавните институции. Събира лайкове и гледания в интернет, а комисии и съвети стоят строго в рамките на определението за медия от 20 век.

Ами ако един ден изберем премиер, който не се преструва, че е прост, а не знае какво значи думата „геноцид“?

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: