Геройството на една кафеварка

Споделете статията:

Пак се омотах в петъчния ден…

Всичко започна с една кафеварка и миризма на препечени филийки. За мен сутрините са специално време, в което много неща са абсолютно машинални. Например правенето на кафе и закуска. Пускам кафеварката, приготвям закуска и докато стане кафето отивам да правя нещо друго. След което  вече посъбуден и с готово кафе, мога да започна деня си. Ден след ден тази система работи безотказно.

Само че в началото на седмицата този добре изтрениран процес се пропука. По-скоро изгоря. Всичко вървеше по план – кафеварка – закуска – други работи – сипване на кафе… Само не и събуждане. Седях, пиех си кафето, а очите ми не можеха напълно да се отворят. Навън слънцето изгряваше, беше тихо и спокойно. И се носеше прекрасна миризма. На детство. Това беше миризмата на препечни филийки, която идваше от кухнята – не знам дали ги обичате – онези, които ги слагаш на котлон и после намазваш с масло и сирене и ядеш – ароматът им просто ми казваше – тази сутрин е прекрасна и вечна.

Минаха няколко (десетки) минути, миризмата на филийки се засилваше, както и моето спокойствие. Тогава изведнъж кафето започна да действа. Директно в мозъка, сякаш кофеинът чукаше на вратата на разума и му крещаше:

–        Максиме! Ти нямаш хляб вкъщи. Ти закуси кисело мляко. Какви филийки? Каква е тази миризма?

Тази тревога почна да се бори със спокойствието и аромата. Спокойствието и идилията някак й казваха – ако не идва от кухнята, значи съседите пекат филийки. Може би трябва да идеш и да ги помолиш за една.

А тревогата настояваше – МАКСИМЕ, ИДИ В КУХНЯТА ВЕДНАГА!

Никога не съм успявал да откажа на тревогата в себе си. Това е от любезност. И този път, за да не я обидя и да не й разваля хатъра, отидох в кухнята, твърдо убеден, че ще си кажа – Е, видя ли всичко е наред – това са просто филийки.

И истината е, че аз наистина нямам хляб вкъщи. И вместо на котлона да видя филийки, видях кафеварката ми, която бях оставил на неизгасения котлон.  Всъщност миризмата на филийки беше миризмата на прогоряло кафе и разлагащ се уред. И бъдещ пожар. Спрях котлона. За всеки случай спрях и бушоните вкъщи. Сипах купа с вода и поставих кафеварката вътре. Тя изпуфтя и нещо в нея се предаде.

И ето ме – в една обикновена делнична сутрин. Стоях с чаша кафе в ръка, аромат на препечени филийки (и алуминий) и не знаех какво да правя. Бях спрял тока, не можех да върша или да гледам нищо и само седях с кафе в ръка и гледах кафеварката….

Всъщност тя – беше успяла с последното си действие – приготвяйки последното си кафе – да ме спаси от нещо много по-страшно и трагично. Беше свършила работата си и беше загинала нелепо и същевременно геройски.

Преди седмица беше денят на будителите. На всички онези обикновени хора, които просто вършат работа си без много шум и хвалебствия. Те, които ни помагат да сме „в час“. Да не живеем в сънища и да не си представяме прекрасни аромати, когато  около нас бушуват пожари.

Новата ми кафеварка ще дойде в понеделник. Те, кафеварките, както се уверих, лесно се подменят.

Другите будители  обаче са незаменими. Тях е важно да ги пазим. Всеки ден. Не само на 1 ноември.

Шабат Шалом.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: