Как шофьорската книжка изяжда книгата

Споделете статията:

Не знам колко често ви се случва да се заслушвате в чужди разговори. На мен непрекъснато. Не в целия – това би било клюкарене – а аз не съм такъв човек, а само в отделни фрази – чуваш нещо и после се замисляш какво ли би имал предвид човекът, като казва подобно нещо. Мисля, че не веднъж съм ви разказвал за подобни така дочути фрази.

Напоследък обаче, прекарвам времето си навън със слушалки и това ми позволява да се концентрирам върху музиката или предаванията, които слушам. За съжаление, така изпускам и това, което се говори около мен. Явно това има и обратния ефект, защото хората спокойно говорят неща на по-висок глас, когато около тях непознатите са със слушалки. Поне това научих днес.

Снощи забравих да си заредя слушалките и както си вървях, те директно ми обявиха – нямаме батерия и скъпи Максим, ще трябва да се насладиш не на музиката си, а на шума на София. Въздъхнах и воден от мързела си ги оставих на ушите и продължих по пътя си. Докато не спрях на един светофар и една фраза от съседен разговор между две жени прескочи слушалките и влезе през ушите директно в мозъка ми:

–        Да знаеш, откакто на 18 си купих книжката, не съм си купувала повече никакви книги.

Почервенях и се възмутих. Бях готов да се разкрещя. Как е възможно подобно нещо? За миг исках да защитя Ботев, Вазов, Хосе Ортега-и-Гасет, Етгар Керет и всички други писатели на света, а след това и всеки шофьор, който не би си купил книжка.

Отворих устата си да кресна и се овладях. Един истински шпионин под прикритие не би направил нещо подобно. Трябваше да стоя невъзмутимо и да слушам през слушалките. Ако се бях обърнал с реплика, щях да се издам.

Светофарът продължаваше да е червен. Аз стоях ядосан и мълчах. Жените също мълчаха.  Времето беше спряло. Исках да се развикам, да кажа нещо саркастично или нещо мъдро. Но просто стояхме и мълчахме, чакайки да светне зелено.

Набрах смелост да излезна от прикритието, да сваля слушалките и да раздам правосъдие. но ето че светофарът светна зелено и тръгнахме. Само да стигнем до другата страна  и ще видят те!Ще им кажа аз, ще разберат колко не са прави!

Пресекохме, те завиха в ляво, а аз продължих направо. Скоро вече ги изгубих от поглед и не можех да чуя дори и да говорят. Слушалките ми изведнъж намериха някакъв заряд и сякаш утешително пуснаха малко музика. А аз вървях ядосан. На жената, която си купува книжка, но не и книги. Но и на себе си, че не се намесих. Че не казах нищо. Че не показах колко възмутен съм… Сега тя никога нямаше да разбере колко съм бил прав.

Постепенно ми мина. Продължавах да вървя и дори забравих за жената с книжката и книгите. И тогава стигнах до този надпис „Вратата е автомат. Не прилагай сила“. Засмях се и го снимах. И докато правех тази снимка се присетих. За книгите, книжките и жената.

И собственото ми негодувание и колко безумно е. Аз не знаех нищо за нея. Може би се шегуваше. Може би не купуваше книги, а ползва библиотека (нещо, което аз признавам си отдавна не правя). И може би макар да е купила кнжката си преди години, никога не сяда в колата си…

Тръгнах да се връщам за да я питам. И да й се извиня. Да й обясня как съм чул какво е казала, как съм помислил, че е лош човек и че всъщност съм сигурен, че има добро обяснение и тя е добър човек. И че дори да не е така – съм готов да й купя и подаря книга. Естествено нея я нямаше.

Спрях в първата книжарница и си купих книга. Ако я срещна някъде по пътя си…

Книжка все още нямам. Но от сега нататък смятам винаги да се движа с книга.  За всеки случай.

Шабат Шалом.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: