Надя Данова: Забравени гласове

от -
26

Забравени гласове“ е новата ни рубрика. Тя ще излиза под съставителството на проф.Надя Данова.

Ще привлечем вниманието към някои позабравени текстове от миналото с убеждението, че анализът на различните български представи за Европа и Русия от онова време ще ни помогне да открием корените на някои съвременни политически послания и ще облекчи днешната ни  ориентация в една усложнена идейна среда. Когато си мислим за нагласите и очакванията на нашите сънародници от XIX век, в съзнанието ни обикновено взема превес представата за вярата в освободителната мисия на Русия. Тази вяра е продукт на редица културно-исторически и геополитически фактори, сред които на първо място това е обстоятелството, че през столетията, последвали османското нашествие до формирането на модерните нации, основна роля при изграждането на образа на Другия играе религиозният критерий. Общата за по-голямата част от султановите поданици на Балканите източноправославна религия ги свързва помежду им и ги отграничава от католици, протестанти, евреи и мюсюлмани. С активизирането на руската политика на Балканите през XVIII в., когато започнатата от Петър I политика с цел излаз на Русия на топло море добива по-ясни очертания, православната църква се превръща в един от важните лостове за политическо влияние на Полуострова.  Утвърждаването на тази тенденция в руската политика намира израз в поддържането на тезата за ролята на Москва като Трети Рим, както и в настойчивите усилия на руските политици за признаване на правото за покровителстване на християните на Балканите, целящи влияние сред балканските народи и осигуряването им като съюзник. В руския двор са привлечени редица гръцки образовани духовници, които естествено изиграват ролята на проводник на руско влияние. Сред използваните от руската политика пропагандни средства забележителни са разпространяваните сред балканските народи оракули за падането на султанската власт. В съставените в руския двор оракули на гръцки език за възстановяването на християнската власт в Истанбул присъства образът на  „русото племе”, което ще спаси православните гърци. Някои от тези оракули са преведени на български език и са разпространявани сред българите. На българска почва голяма популярност добива митът за спасителната роля на „Дядо Иван”.След подписването на Одринския мир през 1829 г. с който приключва поредната Руско-турска война, Българският въпрос постепенно започва да добива място в руската политика. Това е периодът, в който тя се ориентира към контрол над българското просветно и църковно движение. Руското правителство отпуска  стипендии за българските юноши,  дейност, изцяло подчинена не просто на целта сближение между българите и Русия, но и на обвързването на българското културно-просветно движение с руските интереси. Резултат от тази дейност е заминаването за Русия на значителен брой млади българи, които учат като руски стипендианти и след завръщането си на Балканите не малка част от тях стават проводници на руското културно влияние. В политиката си спрямо българите руският царизъм залага много на общата източноправославна религия, като използва умело авторитета и лостовете за влияние на Цариградската патриаршия и изобщо на представителите на източноправославното духовенство, поради което Русия се противопоставя на българското църковно-национално движение. През втората четвърт на XIX в. сред руския управляващ елит започват да играят съществена роля тезите на руските славянофили за Русия като център, около който славянските народи трябва да се обединят.Относителната малобройност на българите определя нагласата да се търси закрилата на някой по-силен, а когато този по-силен е свързан и с общ славянски произход, шансовете за успех на руската пропаганда сред българите нарастват. Няколкократните военни сблъсъка на Русия с Османската империя напълно естествено създават атмосферата на надежди у българите за скорошно освобождение от османска власт. Тези надежди, свързани с позитивните нагласи към Русия, обаче, не изчерпват целия спектър от настроения към голямата северна сила. От онази епоха са достигнали до нас гласове, които до голяма степен са заглушени от доминиращия русофилски прочит на българската история, станал единствен след установяването на комунистическия режим в България. Към тези именно гласове се обръщаме днес, с надеждата, че историческият опит, на който те са продукт, несъмнено има значение и за следващите поколения.

 

Неофит Хилендарски Бозвели[1]

Неофит Бозвели е роден около 1785 г. в Котел.[2] Учи в местното килийно училище, в което до 1795 г. преподава Софроний Врачански. В началото на XIX в. отива в Хилендарския манастир в Света гора, където учи и се подстригва за монах.  Към 1813-1814 г. пристига в Свищов като таксидиот и отсяда трайно в града. Участва във възстановяването на Свищов, който е опожарен по заповед на руското командване през 1810 г.[3] и оплячкосан от руската армия през април 1812 г.[4] – бедствия, свързани с поредната Руско-турската война от 1806-1812 г. Той успява да убеди преселените насилствено от руснаците отвъд Дунав свищовци да се завърнат по родните места. За тази негова дейност разказват самите те няколко години по-късно в свое заявление до Високата Порта: „От самото време, когато подир прежнята Росийска война возвратихми се от Влашката земя,  гдето ни беше прекарала сила Росейска, и почнахме да правиме убогите наши домове от гор на пепелта всичкото беше изгорено все наше имение, от самото време онова, казуваме, укрепляваше ни духовний наш отец Архимандрит в самото ни тогда нещастие, и мало по мало собираше ни от Влашката земя като овцете, които немаха пастиря и живееше сос нас от своите трудове даже до само това време”.[5] Отдава се на проповедническа, учителска и книжовна дейност, като организира светското образование в града. През 1835 г. издава шесттомния учебник „Славяноболгарское детеводство за малки деца”, който представлява всъщност малка енциклопедия, включваща буквар, христоматия граматика, аритметика, география и писмовник. В тази книга Бозвели се обявява в защита на емпиричната гносеология на Лок и Кондийяк и на идеята за човешкия ум като tabula rasa, прибягвайки до признатия от източноправославната църква авторитет на Аристотел: „защото ума детински прилича, според Аристотеля, на една весма бяла бомага (хартия), на която ни е никакво действие написанно, но може по време весма много да ся напишат на нея“.[6] Следователно от написаното чрез учение в ума на детето зависи дали от него ще излезе добър или лош човек. Тази книга се изполва нашироко в училищната практика и изиграва основополагаща роля за модернизацията на българското образование. През същата година издава „Краткая священая история и священний катехизис” – религиозно четиво, на което той разчита да проникне до най-широк кръг читатели и същевременно да внуши някои основни идеи на Просвещението. Подобно на патриарха на Гръцкото просвещение Адамандиос Кораис Бозвели припомня, че първите християни първо са оглашавани в християнската вяра и едва тогава са пристъпвали към кръщаването. Той защитава просвещенския принцип, че вярата трябва да има за основа познанието и разбирането. Убеден е, че със смъртта си Исус Христос е освободил човечеството от тежащото над Адам и Ева проклятие и „хората не са роби на греха”. Разбирането, че детето не е обременето от „първородния грях” заляга в основите на модерната педагогика. Без да се смущава ни най-малко от отрицателната позиция на източноправославната църква към смятаната за „схизматична” Европа, Бозвели настоява, че децата трябва да бъдат дадени на „школски науки, които нине /Слава Богу/ у цела Европа цавтат”.[7]

През 1839 г. Бозвели се установява в Истанбул, където започва агитация сред българите за откъсване от върховенството на Цариградската патриаршия. Наклеветен от свързаните с Патрирашията среди за бунтовническа дейност, той е заточен в Света гора от 1840 до 1844 г. Успява да избяга и се завръща в Истанбул, където оглавява движението за  църковно-културна самостоятелност на българите. През 1844 и 1845 г. подава меморандуми до османското правителство, в които очертава програмата на българското църковно-национално движение. Съставя многобройни диалози, в които подлага на остра критика гръцкото духовенство, българските чорбаджии и руските политици, оказващи подкрепа на Цариградската патриаршия. В диалога си “Мати Болгария” Бозвели настоява, че свирепите кърджалии не са нанесли толкова пакости на българите, колкото руските набези в Турция. В резултат на тази политика: “Добруджа опустяла и край Дунавът градища и села съсипани и през Балканат дору до Черно и Бяло море! То е все рушка политика! а в Бесарабия, Молдавия и Влахия заселени, горките си рожби!”[8] За тази дейност той е арестуван отново през 1845 г. с участието на руския посланник в Истанбул Титов, който отстоява политиката на Русия, противопоставяща се на движението за еманципиране на българите от властта на Царигрдската партиаршия. Отново е заточен в Света гора. Там и издъхва през 1848 г.

Голяма част от ръкописното наследство на Неофит Бозвели  е разпиляно след смъртта му от критикуваните от него монаси. За изчезването на негови ръкописи носи отговорност и руският консул във Варна Александър Рачински.[9] В ръцете на руския дипломат попадат, според писмото на дякон Григорий, бъдещият Доростоло-Червенски митрополит, в чийто ръце издъхва Бозвели, няколко ръкописа на Бозвели, между които и безвъзвратно изгубеното „первообразно Неофитово съчинение, като разговор между  разни лица, в  които си описува  лошевото руско намерение против България”.[10] Със своята критичност към руската политика Бозвели е „неудобен” дори четвърт век след смъртта си. Затова и русофилски настроеният Васил Друмев публикува през 70-ге години на века „Мати Болгария” в осакатен, „обеззъбен” вид.[11] Прави силно впечатление и следният факт – Бозвели не присъства в наратива на Иван Селимински – проводник на руската политика на Балканите – за борбата за българска църковна независимост.[12] А писаното от Селимински и до днес се използва като основен извор на информация за историята на българското общество през XIX в. Заслужава да бъде споменат и следният факт: деец на църковното движение с името Бозвели не присъства и в историята на църковно-националното движение, съставена от тясно свързания с руската политика Марин Дринов.[13] За последния случай научаваме повече от кореспонденцията на Марин Дринов с Григор Начович, на когото Дринов дава за мнение ръкописа на книгата си. Начович пише следното на Дринов: ”Тетрадите, които ни бяхте проводили, ний ги прочетохме с особено удоволствие. Не срещнахме обаче да говорите за Неофита Бозвелията, който е играл една голяма роля в възбужданието на черковния днешен въпрос; може ви да говорите в други някои тетрадки върху това лице. В първите броеве на „Дунавски лебед” се говори доста обширно върху възбуждението на този въпрос”.[14] Очевидното учудване на Начович от пропуска на Дринов, както и наличието на действително подробен разказ на Раковски в „Дунавски лебед” за началото на църковното движение не променят решението на Дринов да покрие с мълчание името на недолюбвания от руснаците Бозвели.

Публикуваният тук текст представлява част от съставения от Неофит Бозвели през 1844 г. меморандум до османското правителство, в който той излага своите виждания за руската политика спрямо българите.[15] От меморандума става известно, че Бозвели на два пъти полага усилия за осуетяването на руската политика за преселване на българите отвъд Дунав – първия път по време на Руско-турската война от 1806-1812 и втория път по време на Руско-турската война от 1828-1829 г. По всяка вероятност за тази негова дейност за в бъдеще ще бъдат открити данни и в османските архиви. Меморандумът съдържа програмни искания за провеждането на реформи, гарантиращи независимостта на българите от властта на Цариградската патриаршия. Обещаните от османската власт реформи във всички области на живота в Османската империя, т. н. Танзимат[16], дават на Бозвели основание да разчита на Високата порта за решаването на българският църковен въпрос. От меморандума проличава, също така, че той споделя и изповядвания по онова време от значителен  брой образовани българи еволюционизъм, свързан с развитието на империята, със стопанския напредък на българското общество през началните десетилетия на XIX век, а също и с формирането на български икономически и политически елит. От текста на Бозвели, както и от текстовете на дейци като Константин Фотинов,[17] Иван Добровски[18], д-р Стоян Чомаков[19] и др. личи, че тези образовани мъже, възприели модела на „просветения деспотизъм”, са вярвали, че османската държава може да бъде реформирана и модернизирана и че те са виждали мястото на своята родина в границите на Османската империя. Тези техни възгледи обясняват и звучащите странно за днешния читател вярноподанически изрази към султана, в лицето на когото Бозвели и неговите съидейници са били готови да виждат „просветения монарх” и от когото те са разчитали да получат положително решение на българския църковен въпрос.

 

Изложение на архимандрит Неофит до Високата порта

Нашите деди, които са живеели под мирното отоманско господство, са били винаги жертви на гръцката и руската политика.[20] Едните са се стремели при всеки удобен случай да ни направят свои съучастници и да ни въвлекат в своите планове и дори да ни направят гърци, ако това би било възможно, вторите са се стремели да ни направят свои привърженици, като едноверци и еднородци, говорещи славянски език, проповядвайки ни, че те полагат усилия да обединят всички славяни около Руската империя, правителството на която ще ги покровителства. За тази цел Русия във всичките си войни срещу Отоманската порта в стремежа си да напредва все повече към центъра на България заявяваше, че като закриля всичките славяни, тя иска да ги освободи от отоманското иго и им предлага своята подкрепа.

Ние отбелязваме, че тези руски обещания са оказвали въздействие върху умовете на славяните по времето на Екатерина[21] и че нашите братя, които не са разбирали руските намерения, са се радвали и признаваме, че също са изпитвали това чувство по времето на Александър[22] и на войната срещу Портата през 1807 и 1810,[23] когато руските войски нахлуха в България отсам Дунава. Ала след завземането на Русчук[24], Свищов, Ряхово и други крайдунавски градове, когато генерал Кутузов[25] и други преселиха българите, живеещи в тези земи, във Влахия на отсрещния бряг на Дунава, без дори да им оставят необходимото време да вземат със себе си своето имущество, когато те опожариха бедните им къщи с всичко в тях[26] без никакво внимание нито милост към тези славяни, на бащите на които са обещавали, че Русия желае да възстанови славянската народност и да я  закриля – ние започнахме да се съмняваме.

Очите ни се отвориха  за същността на руската закрила едва по времето, когато нашите сънародници в Молдавия и Влахия, оставени без всякаква подкрепа и съчувствие, са били принудени след сключването на мира[27] да се завърнат всеки в родното си място и да издигнат сами къщи върху пепелищата. Тогава ние разбрахме, че съвсем не влиза в руската политика да ни върне свободата, а по-скоро да ни превърне в роби и да ни подчини под своята власт, което ние не  бихме понесли.

Същия път следваше гръцката политика, чиито привърженици гърци започнали да правят съзаклятия сещу великодушната Порта, която ги зачиташе повече от верните ѝ българи. Портата им предоставяше голяма политическа власт не само в княжествата Молдавия и Влахия, но още по-голяма тежест им даде в самата Империя.

Те се движеха и свободно действаха из цяла Европейска Турция; използвайки патриарха и гръцките деспоти в България, те спечелиха голямо влияние над българите винаги под предлога за усърдие в укрепването на богослужението и вярата и обещания за вечно братство и приятелство. Ала българите, които познаваха вероломството на гърците и искаха да останат верни на Високата порта, ни най-малко не възприемаха техните съвети и дори не им отговаряха, презирайки това коварно дело, както Високата порта сама можа да се убеди. И все пак българите не успяха да избягнат гнева на Високата порта и имаха нещастието да видят гибелта на много свои сънародници в различни градове.[28]

Високата порта призна, че това действие се дължеше на руската и на гръцката политика, когато Ипсиланти[29] присигна от Русия в Молдавия и Влахия и когато гърците въстанаха в архипелага и следвайки своя план, превзеха Морея[30], остров Крит. В планината Атос благодарение на укрепените манастири и на тесния проход те са се надявали да си възвърнат и да запазят независимостта си. Въпреки че България нямаше никакво споразумение с гърците, това не попречи тя да бъде обложена с тежки извънредни данъци за издръжка на войските на империята, данък, носещ наименованието Мореа параси, който тя плащаше почти 10 години; тя беше презирана от всички чиновници, управители и дори отблъсната от всички свои  османски съседи, поради всичко това тя не можеше да се освободи от влиянието на гръцките деспоти, които под маската на религията и под разни предлози потискаха българите с омраза, тъкмо за това, че те не поискаха да се борят заедно с тях в тяхното въстание, заради което българите търпят сега гнета както на гърците, така и на Патриаршията чак до днес.

След гърците дойде втора немилост за българите в момента, когато избухна руската война срещу Високата порта, тъй като всичко, което се беше случило в 1810 с дунавските българи, се повтори с още по-голяма ожесточеност през 1828-1829 с жителите от Сливенския, Ямболския и Карнобатския Балкан и други места чак до Адрианопол, на които русите обещаваха и потвърждаваха същите уверения, каквито са давали на нашите бащи. Те измамиха много прости хора, неспособни да проникнат в руската политика, нито да знаят, че европейските обстоятелства не позволяват да стане това, а и лишени от възможност да останат в родните си места; въпреки всичко те подтикнаха българския народ, от една страна, с привличане чрез народността и, от друга страна, чрез омраза към Високата порта, на която народът винаги е останал верен, всичко това с цел да предизвикат враждебни действия и преследвания срещу мюсюлманите, за да се проявяват като техни врагове, та след сключването на мира българите да бъдат принудени от турските преследвания да се преселят в Бесарабия под руско господство, където им обещавали големи облаги и дружеска закрила. Българите се оставиха да бъдат въвлечени и повече от 20 000 семейства от околностите на Адрианопол, от Балкана и от крайдунавстите земи се преселиха.[31] За да може този проект да успее по-добре, увлякоха дори адрианополския митрополит с обещание да му дадат висок сан в Русия.

Намирайки се по това време в Свищов, аз бях изпратен от Мухафис Нури ефенди в Сливен, за да узная за съдбата на тези българи и да ги отклоня, ако е възможно, от това преселване отвъд Дунава, но всичките ми усилия да попреча на бягството на адрианополския митрополит не оправдаха надеждите на многото приятели и привърженици на Високата порта. Трябва да се добави, че генерал Дибич[32] беше взел предпазни мерки за преминаване на българите през Джакдже Томарова, прехвърлянето им на руска земя и да се попречи на тяхното завръщане. Но когато стигнаха в Бесарабия и видяха колко безплодна е там земята, поискаха да преминат във Влахия, едва тогава с големи мъчнотии и при нечовешки обноски към тях Русия ги остави да се завърнат.

Като искаха да подтикнат населението от Горна България към изселване, русите спечелиха владиката от Враца, който избяга през Ряхово в Букурещ с цялото си имущество. Населението не съжаляваше за заминаването на владиката, когото мразеше, защото той го подтикваше към вражда срещу турците.

Българите изпратиха двама жители от Враца в Константинопол, за да молят Портата да ги покровителства срещу гнева на Ибрахим паша от Видин, като заявиха в същото време, че се подчиняват напълно на властта на Високата порта. Това събитие се случи в 1830 г.

Българите, които бяха избягали във Влахия, доведени да крайна нищета, замолиха също Високата порта да се завърнат в отечеството си. Те бяха посрещнати с човечност и внимание от турското правителсто и от османлиите – веднага щом пристигнали в Русчук, Саид Мирза[33] паша от Силистра ги снабдил с всичко, от което имали нужда – храна, добитък, материали, каруци за превоз и т. н.

Тогава жителите край Дунав и от Балкана разбраха коварството на руската политика, скрито зад привидното приятелство, зад думите за народност, религия и закрила. От това врме датира нашето убеждение за злонамереността на руските подстрекателства и оттогава ние търсим само бащините грижи на султана, на когото ние, дължим своята искрена вярност.

Сърбия ни служи за пример колко е спечелила тя от протекцията на Високата порта, за което тя се отплаща с омраза към гръцката и руската революцинна политика; но в Сърбия няма нито гръцко духовенство, нито зависима от него йерархия, докато българите, тъкмо обратното – сплотени са от всички тези злини.

Затова всеки път, когато българите възразяват на гръцките подстрекателства, гърците доносничат срещу тях на властите, че са обзети от дух на неподчинение на законите на империята. Гласът на владиците и митрополитите има такова надмощие пред Портата, той вдъхва такова доверие у правителството, че и най-крещящите оплаквания са винаги задушавани. Преди 5 години българите от Търново поискаха за архимандрит българин по рождение и се обърнаха за това към Портата. Аз бях натоварен с тази мисия, но те съвсем не получиха исканото, а, напротив, цариградският патриарх се отнесе към тях като към бунтовници, а към мене като към непокорник, защото народът не искаше да се откаже от своите постъпки, преди да получи български епископ. Патриархът ме ръкоположи тогава за кехая на търновския митрополит и аз изпълнявах тази длъжност в продължение на 8 месеца, без да има за това какъвто и да било ферман от Високата порта. По-късно аз бях коварно изпратен в Атон, където бях държан 4 години.[34] Ограбиха ми всичките вещи, бях гонен от един манастир в друг и се отнасяха към мене по най-жесток начин, тъй като народът, заплашен от митрополита, ме беше предоставил на собствената ми съдба.

Гръцката политика отдавна се мъчи да въведе в България чисто гръцки учреждения, като прави всичко възможно да въведе гръцки език в българската литургия. Това се прилага във Филипополис, Татар Пазарджик, Сливен, Търново и т. н., които имат почти напълно гръцко духовенство и са вече проникнати от гръцките стремежи.

Българите са възмутени от това, че се държат учители гърци сред българско население, понеже тези учители насаждат у младежта идеали, които подкопават устоите на империята, като внушават на всички, че правителството на Негово Величество се ръководи от гръцка политика.

Българите, верни на Високата порта, виждат с мъка, че гръцките митрополити  изпращат всяка година известен брой млади българи в Атина под предлог да ги изучат там, и повтарят постоянно на родителите на всички, че те не могат да направят нищо по-добро от това да пратят децата си в Гърция.

Известно ни е също така, че княз Воронцов[35], губернатор на Одеса, по предложението на натурализираните в Русия българи е отпуснал четири държавни стипендии на Одеския лицей за младите българи, които идват от Турция. Родителите, като съвсем не предвиждат лошите последствия от това обучение в чужбина, продължават да смятат тези действия за спасителни и благотворни. В този момент там се намират повече от двадесет млади българи, които са напуснали наскоро страната си. Повечето от тях се намират там вследствие на внушението на гръцкото духовенстно изобщо и по-специално на митрополитите, които искат на всяка цена да внушат на българите, че руският император е единственият закрилник на Източната църква. Гръцкият патриарх и цялото духовенство не престават да се хвалят с това, че русите били склонни да признаят тяхното превъзходство в случай на нужда. Русия добре познава тази слабост на гърците и добре умее да ласкае тяхното честолюбие; вследствие на това никой духовник, монах или който и да било друг не може да стъпи на руска земя, без да има специалното разрешение на патриарха.

Ние намираме в такова положение, изправени пред гръцката и руската политика, че ако Портата не вземе необходимите мерки за предотвратяване на тези затруднения, дори и самата Порта може да се изложи на известна опасност.

Има много гръцки и руски тайни пратеници, които кръстосват страната, като се представят за едри и амбулантни търговци и за пътници, които обаче намират твърде малко приятели или последователи с изключение на порусените владици, което е истинска опасност за Високата порта. Например няколко дено преди пристигането ми в Цариград беше дошъл някой си Грегориевич[36], който се представи за професор в Одеса и има намерение да обиколи България и да стигне чак до Атон; при пристигането му в Цариград един от моите познати ме посъветва да се присъединя към господин Грегориевич и да пътувам заедно с него в качеството на водач, като за тази услуга аз ще бъда напълно освободен от патриарха чрез посредничеството на г. Н. Аристархи, шарже д’афер на Влахия. Аз не исках да приема това предложение, убеден, че това е несъвместимо с благото на моята страна и че това е против интересите на Великата порта, на която аз съм верен поданик. Ето един руски политически деец, който иска да се представи на българите от Тракия като носител на щастливо бъдеще. Той не ще пропусне да възхвалява своя император, да доказва привързаността на своя владетел към българите и желанието му да събере всичките славяни  под господството на самодържеца; той ще говори на простия народ, че неговият император е покровител на всички народи, които изповядват християнството, ревностен  закрилник на Патриаршията, и дори ако е необходимо, че е без съмнение приятел на султана и той ще намери нови последователи на своето учение между погърчените българи и преди всичко между гръцкото духовенство. Последните ще използват за себе си познанството си с един такъв агент на Русия. Както агентът, така и гърците не ще пропуснат за разправят, че гърците са всъщност истинските цивилизатори на България и с това ще се мъчат да дадат нова форма на своята политика, опасна за България и дори за Високата порта.

Всичко това отлично се съгласува със стремежите на гръцкото духовенство и на погърчените българи, които за пари продават на гърците своя тежко болен народ и доброто на българските църкви. Един пример за тази дейност е поведението на търновския митрополит. Този митрополит още с пристигането си в Търново извика при себе си всички погърчени българи, държа се като патриарх, като назначи и логотет, върховен съдия и настоятел, каквито никога не е имало в Търново и каквито са известни само в Цариград. Той извърши същите назначения и в Свищов. Тази мярка беше осъдена от верните на  Високата порта поданици, които добре виждат намерението народът да бъде потискан с неизвестна и скрита цел; те сметнаха, че това нововъведение, извършено без разрешението на правителството, ще ядоса Високата порта. Митрополитът каза на народа, че е направил това само за да издигна заслужилите хора, но народът вижда ясно, че главната му цел е да спечели съучастници или да изведе на добър край замислите на своята политика. Никой обаче не смее да си отвори устата от страх да не бъде изселен.

Съучастниците му се зарадваха от това положение; между най-верните му се намира някой си Димитри Бегликчи, който получава голяма заплата от митрополита – възможно е да има много други, които правят същото, но аз не зная нищо положително за това. Без разрешение на правителството те прибавиха по пет пиастри към всеки харч, като казват, че тези пари ще послужат за изграждане на училища, но населението остро се противопостави на това и волята на митрополита не беше изпълнена.Тези хора обаче продължават да натоварват народа с разни данъци, като казват: този е за църквата, този е за училищата, този най-сетне е за патриарха, но народът не смее да се оплаква от страх да не навлече върху себе си афоресването на митрополита и гнева на патриарха – този гнет се увеличава от обстоятелството, че всички събирачи на данъци са погърчени българи. Митрополитът  и неговите поддръжници забогатяват от тези пари и безразсъдно говорят, че ги използват, за да откупят християните от Високата порта, т. е. че те са задължени да правят всевъзможни постъпки, за да получат свобода за изповядване на християнството, като че ли Високата порта не разрешава да се изповядва християнството, без да бъдеш принуден да плащаш значителни суми. Митрополитите купуват от Патриаршията своята митрополия, поради което задлъжняват на сарафите, например търновският митрополит задлъжнял 800 хиляди пиастри, за да плати митрополията си на Патриаршията и на логотетите; за да съберат тези пари, те угнетяват народа и хвърлят всичко върху Високата порта.

И това се върши днес, във време, когато пашите вече не смеят да купуват своите санджаци. Тази мъдра мярка би могла да бъде приложена от Високата порта към християните, за да бъдат премахнати гибелните последици от гръцката политика.

Трябва да отбележа, че всички българи гъркомани имат голямо предпочитание не само към език, но дори и към гръцките имена. Ето защо те на драго сърце променят имената си, например Никола Петър и т. н. на Николаки, Петраки и т. н., за да минат за гърци, но за щастие това предпочитание към всичко гръцко го няма сред самия народ, който, тъкмо, напротив, обича своя произход, изпълнява съвестно своите задължения към Високата порта и ще бъде готов да пожертва имота и живота си за интересите на Негово Величество – затова е нужно само бащинско отношение от страна на Високата порта.

Въпреки размерите, които гръко-руската политика е взела, още не е късно тя да бъде задушена и обезсилена веднъж завинаги.

Ако Високата порта, която вижда предаността и верността на българите, им дари своето доверие като на свои многообични деца и им даде архиереи и духовенство от тяхната народност, тя ще спечели с това тяхната безгранична признателност, а българското духовенство ще изкорени за малко време гръцката политика, ако Портата му даде пълна своода да открие народни училища, за да не отиват младите българи да учат в Русия или в Гърция. Ако Високата порта заповяда да се печатат българските книги в самата страна, това ще спре внасянето на книги, печатани в Одеса, в Букурещ, в Атина и т. н., от които последствията са много печални. Ако правителството на Негово Величество избере една българска депутация от членовете на духовенството или от граждани, които, бидейки напълно независими от Патриаршията, биха изложили всички нужди на народа пряко на Високата порта, и най-сетне ако в българските градове се създадат съдилища, съставени от мюсюлмани и българи, за да можем да се защищаваме срещу гръцките интриги и да насочваме народа по правилния път на подчинение и преданост към Високата порта, всички тези мерки, взети заедно, ще дадат възможност на правителството да види голата истина и ще попречат на гръцките интриги да заблуждават Високата порта…[37]

Българският Зографски манастир става сега арена на гръко-руската политика; например един монах, архимандрит Анатолий[38], грък по произход, бивш свещеник на руската дипломатическа мисия в Атина, се настани в този манастир, накичен с руски ордени; освен това роден и възпитан в Гърция, той обединява в своето лице две политики – гръцката и руската. Този човек потиска и малтретира всички хора, които отказват да се погърчат или порусят – дори преподобният хаджи Викенти, толкова уважаван в България и известен със своята искрена привързаност към Високата порта, беше неколкократно жертва на омразата и отмъщението на архимандрит Анатолий. Общоизвестно е и това, че този архимандрит си е присвоил сумата 4000 австрийски дуката от манастирстата каса, за да си купи място или къща в Атина; това ясно доказва, че този човек иска само едно – да си приготви своевременно едно убежище, понеже неговите интриги, вече добре известни, започват да привличат вниманието на Високата порта…

Предвид на това, че Атон е, така да се каже, огнище на гръцко-руската политика, пред вид на това, че игумените имат своите апостоли, които изпращат по цяла България, ще бъде дори от полза за Високата порта час по-скоро да бъдат взети строги мерки, за да изчезне веднъж завинаги тази явна опасност.

Всички тези неща, които аз току-що изложих, са добре известни на Патриаршята – угнетяваните монаси често са идвали в Цариград да търсят правосъдие, но вместо да го получат, те чуват само груби думи и получават нови наказания; това прекрасно отговаря на намеренията на игумените, които почти винаги, за да спечелят Патриаршията и за да получат нейното одобрение за своите неправедни дела, си служат с пари и измами.

Ето защо аз се страхувах да искам справедливост от Патриаршията срещу неправдите на Търновския митрополит, който ме прати на заточение без никакво разрешение от страна на правителството – неколцина от моите приятели направиха постъпки в моя полза, но те не получиха никакъв благоприятен отговор. Най-сетне, уморен да живея в несигурност, аз помолих агата на Атон да ми даде тескере и след като го получих, не намерих по-добър изход от този да избягам от моя затвор, където изстрадах толкова много…

 

Подписан архимандрит Неофит.

 

[1] Този текст предстои да бъде отпечатан в готвения сборник: Политиката на Русия, СССР и Руската федерация в светлината на нашия опит. Съставители Надя Данова, Деян Кюранов, Красен Станчев. София: Издателство Рива.

[2] За биографията на Неофит Бозвели вж Шишманов, И. Нови студии из областта на Българското възраждане.// Сборник на Българската академия на науките, 21, 1926, 498-523; Арнаудов, М. Неофит Хилендарски Бозвели 1785-1848. Живот –дело епоха. София: Издава Светия синод на Българската църква, 1930.

[3] Подпалването на града по заповед на главнокомандващия генерал Каменски, е подробно отразено в изворите и историографията. За него вж: Иречек, К. История на българите. Превод от чешки и руски Н. Д. Райнов. Второ допълнено издание под ред. П. Петров. София: 1999, 501-502. Първото издание на книгата на чешки език е от 1875 г.; Каниц, Ф. Придунавска България и Балканът. Историческо – географско -етнографски пътеписни проучвания от 1860 до 1879 г. София: 1995, 233-234; Ганчев, С. Свищов (Принос за историята му). Свищов: 1929, Фототипно издание, Свищов, 1996), 36-37; Христов, Г. Свищов в миналото 86-1877г. Свищов: 1937, с. 149.

[4] За оплячкосването на Свищов от руската армия вж Данова, Н. Един неизползван извор за историята на Свищов.// Просвета и промяна. Сборник в чест на чл.-кор. ст. н.с. д.и.н Румяна Радкова и по случай 150-годишнината на Болградската гимназия. София: АИ Марин Дринов, 2010, 161–176.

[5] Арнаудов, М. Неофит Хилендарски Бозвели, с. 239.

[6] Неофит Бозвели. Славеноболгарское детоводство за малките деца. Первом преведенно от еллиногреческаго диалекта на славенноболгарскаго и изданно от Неофита архимандрита Хилендарца, родомже котлянца, и Еммануила Васкидовича, еллиногреческаго сищовскаго училища учителя.Част третая. В Крагуевце: у Княжеско-сербской типографии, 1835 с. 4 от предговора. За този текст вж. Данова, Н. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през XIX век. София: Издателство на Българската акдемия на науките, 1994, с. 185.

[7] По-подробно по този въпрос виж Данова, Н. Неофит Бозвели и Гръцкото просвещение. //Неофит Бозвели и българската литература.Под редакцията на Г. Димов и С. Таринска. София: Издателство на Българската акдемия на науките, 1993, 40-41.

[8] Арнаудов, М. Непознатият Бозвели. София: 1942, с. 219.

[9]  Александър Викторович Рачински (1826—1876), руски славянофил, общественик и дипломат. Като пратеник на Московския славянски комитет посещава различни български селища. През периода 1859—1862 г. е руски консул във Варна и работи за преселване на българско население в Русия. Г. С. Раковски подлага на остра критика тази му дейност във в. Дунавски лебед.

[10] Арнаудов, М. Неофит Хилендарски Бозвели..., 9-12.

[11] Арнаудов, М. Непознатият Бозвели…, 5-6, 27, 50, 128, 136.

[12] Виж самите ръкописи на Селимински, съхранявани в Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”- Отдел за ръкописи, фонд 28.

[13] Дринов, М. Исторически преглед на българската църква. Виена. 1869.

[14] Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”- Отдел за ръкописи, фонд 111, а. е. 202, л. 13. Писмо на Григор Начович до Марин Дринов, 22 февруари 1869.

[15] Меморандумът е публикуван в: Смоховска – Петрова, В. Неофит Бозвели и българският църковен въпрос. София: Издателство на Българската академия на науките, 1964,  35-38.

[16] „Танзимат” e понятие, което се свързва с период на обществени реформи в Османската империя, започнал с въвеждане на пакет от закони, обнародвани от султан Абдул Меджид I през 1839 г., най-същетвена част от които е т. н. „Гюлхански хатишериф”. Всъщност реформите започват още при предишния султан Махмуд II, който ликвидира еничерския корпус.

[17] Вж по този въпрос Данова, Н. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политичесото развитие на Балканите през XIX век. София: 1994, 242-261.

[18] Данова, Н. Иван Добровски в перспективата на българския XIX век. София: 2008, 475-548.

[19] Тодев, И. Д-р Стоян Чомаков /1819-1893/. Живот, дело, потомци. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 2003.

 

[20] Издателката на този документ Ванда Смоховска-Петрова съпровожда текста със следната бележка: „По тактически съображения – за да спечели доверието и благосклонността на Портата – Бозвели насочва атаките си не само против гръцката политика, но и против политиката на царска Русия”.  Очевидно В. Смоховска-Петрова не си позволява да говори за съществуването на искрена критична спрямо Русия позиция. Всъщност едва след 1989 г. в българската историография се появиха трудове, посветени на дейците, заели подобна позиция, като например цитирания труд на И. Тодев, посветен на Стоян Чомаков.

 

[21] Има се предвид руската имератрица Екатерина II, управлявала от 1762 до 1796 г.

[22] Става дума за руския император Александър I, управлявал от 1801 до 1825 г.

[23] Бозвели има предвид войната на Русия с Османската империя през 1806-1812 г.

[24] Гр. Русе. През време на войната от 1806-1812 г. градът е обсаден от командваните от Михаил Кутузов руски войски и подложен на артилерийски обстрел, а  след това е  окупиран. При напускането на града на 27 юни 1810 г. руснаците взривяват крепостните съоръжения и опожаряват града. За тези събития разполагаме и с разказа на емигранта във Влахия ПенчоПенчов: „Тогава българите имали две теглила: отвътре турците ги клали, а отвън руси им горели селата”. По този въпрос виж Бакърджиева, Т. Русе градът и хората /От края на XIV до 70-те години на XIX век/. б.м., Авангард принт, б.д., с. 23.

[25] Михаил Кутузов /1745-1813/, руски пълководец.

[26] Събитието се е врязало в паметта на свищовци като „изгорялството” и то е изглеждало по следния начин: „В 1810 г. русите обсадили Русчук. Понеже обсадата е траяла дълго, на главнокомандващия Каменски е заповядано да превземе Русчук и да накара турците да искат мир, защото в Русия са се опасявали от навлизането на Наполеон през Полша. Каменски изпратил в Свищов полковник Сен При. Щом дошъл в Свищов, в едно късо време той принудил турците да напуснат града и, конвоирани от руски войски, ги изпратил в Габрово. Останалата войска, по заповед на полковника, на 14 септември, Кръстовден, тръгнала от къща в къща да пали махалите и изгорила града. Жителите били принудени волю-неволю същия ден да минат с турски кораби на румънския бряг. Всички останали кораби изгорили. Не оставили нито една лодка, с цел да не се възвърнат пак в Свищов жителите. Свищовчените били принудени кое как да търсят препитание – едни по селата, други в Руж де Веде, трети в Могилица (Турну Мъгуреле), болшинството в Букурещ, а някои и в Трансилвания.” Манчев, В. Спомени. Съст. Цв. Нанова, Ю. Николова. София: 1988, 25-26; Николова, Ю. Достойно есть. Свищов през деветнадесения век и първото десетилетие на ХХ век. Личности-събития-факти. София: ИВРАЙ, 2006, с. 46, 52.

[27] Става дума за Букурещкия мирен договор от 1812 г., с който приключва Руско –турската война от 1806-1812 г.

[28] Тук Бозвели има предвид дейността на гръцката революционна организация „Филики етерия” – /„Дружество на приятелите”/, наричана от българите „Завера”, която на практика е имала свои привърженици и сред българите. След избухването на гръцката революция от 1821 г., организирана от „Филики етерия”, османските власти предприемат репресивни мерки срещу множество български първенци. Твърдението на Бозвели, че в организационната дейност са участвали деспотите, т. е. митрополитите и Цариградския патирарх, не отговоря на истината, а то се дължи на стремежа му да злепостави пред Портата гърците. Екзекуцията на цариградския патриарх Григорий и на няколко митрополити фактичести е представлявала наказателна мерка срещу православното висше духовенство, което  е носило отговорността за лоялността на своето паство пред султана. Вж по този въпрос Данова, Н., Христакудис, А. История на Нова Гърция.София: Абагар Пъблишинг 2003, 117-118.

[29] Бозвели има предвид гръцката революция от 1821-1827 г., започнала с преминаването на отрядите, ръководени от Александър Ипсилатис, в Дунавските княжества.

[30] Полуостров Пелопонес.

[31] Броят на  изселилите се от Югоизточна България възлиза на около 130 000 души. По този въпрос вж История на България, т. 5, Издание на БАН, София: 1985, с. 210, 223, бел. 212. В навечерието на преселването населението на град Сливен възлиза на 25 000 жители, а след това то достига една 10 000. Вж Табаков, С. Опит за история на град Сливен. Т. 1, София: 1911, с. 365.

[32] Иван Иванович Дибич Забалканский /1785-1831/, руски пърководец, командвал военните операции в българските земи през време на Руско-турската война 1828-1829 г.

[33] Мехмед Саид Мирза паша е османски офицер и чиновник, който от 1833 до 1857 г. е валия на Силистра.

[34] За всички тези премеждия вж Арнаудов, М. Неофит Хилендарски Бозвели. С. 373 и сл.

[35] Граф Михаил Семьонович Воронцов е от 1823  до 1854 г. Новоросийски и Бесарабски генерал-губернатор.

[36]  Става дума за руския филолог-славист Виктор Иванович Григорович /1815-1876/ , професор в университетите в Одеса, Казан, Москва.

[37] Следват подробности за живота в Светогорските манастири.

[38] Архимандрит Анатолий от Лазарополе, Дебърско, е ключова фигура в упражняването на руското влияние сред българите. Той се ползва с авторитет в Русия и е възпитател на Константин, сина на император Николай. За него вж  Зографски, Д. Света-гора. Зограф в миналото и днес. София: 1943, Зографски манастир, 89-90.  През 30-те години архимандрит Анатолий е назначен за ефимерий и изповедник при руската църква в Атина. От οсобен интерес за нас е съхраняваното в архивата му писмо до него от руския посланник в Атина Гаврил Катаказис, от 31 октомври 1836 с гриф „секретно”. В писмото се съобщава, че Катаказис е изпратил на архимандрит Анатолий 500 драхми „от височайшия двор” – „пособие”, което архимандрит Анатолий може да разпределя на нуждаещи се. (Държавна агенция архиви, КМФ, 18, 943,/2357) По-късно архимандрит Анатолий се завръща в Зограф, откъдето продължава контактите си с представителите на българския духовен живот. От кореспонденцията на книжовника Неофит Рилски проличава ключовата роля на архимандрит Анатолий за  получаването на помощи от руска страна. В нея изрично се казва, че който се надява на руска подкрепа, трябва да мине през Света гора в Зографския манастир при архимандрит Анатолий, „защото Негово Всепреподобие има най-голям достъп до императора като негов духовник”. По този въпрос вж Снегаров, И. Принос към биографията на Неофит Рилски /Гръцки писма/. София: Българска академия на науките, 1951, с. 217, 222, 314. С архимандрит Анатолий установява връзка и руският учен Виктор Григорович преди пристигането си през 1844 г. в Атон. Григорович, В. Очерк путешествия по Европейской Турций. Москва: Издание второе. 1877, с. 28.