Румен Петров: Не му е дошло още времето за социална социална работа

от -
9
Познайте кой световен учен е снимката?

„Протестът на майките“ наскоро отново постави социалните политики, социалните грижи, гражданският активизъм и човешките права във фокуса на вниманието ни.

в българската ни нова реалност уверено присъстват понятия и професии като: социална дейност, социална педагогика, социална работа, клинична социална работа,психотерапия, психология, психиатрия, и др.

Университети и частни школи предлагат обучения. И първият и вторият и третият сектор са ангажирани с тези полета. Отликите и приликите между тях, обаче, не са винаги много ясни. Разграниченията и отношенията между дисциплини, политики и практики са важни, защото всички тези специалисти работят с хора, и то не какви да е, а такива, които са уязвими в сериозна степен. Въпреки това общественото говорене за тези професии/дисциплини/политики не е популярно.

Използваме един ФБ разговор между студенти и практици като повод да привлечем вниманието върху важността но и върху предизвикателствата пред разбирането (чрез дебат) на това какво и защо е социална работа, клинична социална работа, психотерапия.

Накратко задаваме въпроса и така: Какво получават бедните от обучението по социална работа и кой го е грижа за това?

 

Скоро присъствах на интересни виртуална дискусия в група, която в заглавието си няма дума с корен „соц-“. По-скоро „пси-„. Тя започна със следното мнение:

„Когато един университет създаде специалност, за да бъде призната от държавата, той е длъжен да й посочи какви специалисти ще произвежда, чрез нея. Какво им се разрешава да правят и къде.“

Следва описание на специалността „Клинична и социална работа” на СДУ. Дискутантът ни кани  да разгледаме последния пасаж, в който става ясно къде и какво работят клиничните социални работници (в ума на СДУ):

Гл.ас. д-р Румен Петров преподава социални науки в НБУ

„Завършилите магистърската програма могат да се реализират професионално като:

  • социални работници в специализирани клиники;
  • социални работници в психодиспансери;
  • социални работници в дневни стационари;
  • социални работници в клиники и дневни стационари за хора със зависимости от психоактивни вещества;
  • ръководители и социални работници в клиники и центрове за работа с хора с увреждания;
  • ръководители и социални работници в домове за деца;
  • ръководители и социални работници в домове за стари хора;
  • ръководители и социални работници в хосписи.“

Първи се обажда колега психиатър, който строго припомня, че :

 

„Диспансери няма от 15 години!“

 

След кратка защита на дискутантите от страна на друг психиатър дискусията се насочва към приликата и разликата между магистърската програма „Клинична социална работа“ в НБУ и тази на СДУ. Реферирана е ФБ група, на която съм администратор. Предложението е отхвърлено, моят ФБ-администраторски нарцисизъм е фрустриран и  дискутантът  предпочита да пие от извора – страницата на НБУ. Това е сторено и разговорът се насочва към присъствието или отсъствието на психотерапията сред компетенциите на клиничните социални работници. Дискутантите откриват формулировката „психо-социални интервенции“. Нея те не отъждествяват с психотерапията. Приведени са доказателства от страници за клинични социални работници в САЩ. Там психотерапията се споменава като възможен атрибут сред компетенциите на клиничния социален работник. На мен ми става интересно защо и СДУ и НБУ не адресират индивидите и семействата, които са обект на компетенциите като такива в криза, както правят в САЩ. Но си мълча, ориентирам се в обстановката. Вече са ме изгонили от група на учители и от група на студенти по право – все за свободомислие.  В отговор единият дискутант разочаровано уточнява, че в настоящите институции психотерапията няма място:

 

„Ако Вие все още не правите разлика между СОЦИАЛЕН РАБОТНИК В КЛИНИКА и ПСИХОТЕРАПЕВТ, може да се обадите в Дирекция „Социално подпомагане“ и да потърсите от социалните терапевтична психологична помощ!“

 

Дискутатнът, симпатизиращ на НБУ, отвръща рязко и съветва партньора си в спора да погледне своите страсти и да не им позволи да замъгляват реалността на неговия текст.

 Опонентът, последвал съвета, озаптява гнева си и уточнява:

 

„Това, че има разлики в програмата е ясно, но това не значи, че едните завършват и като психотерапевти, а другите само като психолози.“

 

Ефект има и дискутант № 1 заключава:

 

„Не виждам за какво спорим … Аз не мисля, че двете специалности са идентични, но мисля, че КСР има подготовка за терапевтична работа със семейства. Моето лично мнение е, че човек трябва да учи много, много и много след университета, за да бъде добър специалист, независимо как ще се именува.“

 

Все пак очакванията на дискутант №1 да усвои и психотерапевтични умения в програмата по клинична социална работа на НБУ са високи:

 

„В програмата на НБУ се учи психопатология, има личен терапевтичен опит, учи се терапевтично поведение и терапевтична ситуация, динамично интервю, теория на привързаността, детско развитие и прочие, има работа под супервизия … за СУ не знам. В НБУ преподавателите са психоаналитици, повечето от тях.“

 

Атмосферата се нажежава веднага:

 

„…учат психопатология, защото в осъществяване на социалната им работа е нужно да са професионално запознати със спецификите и нуждите на клиентите (пациентите), с които работят. Това не ги прави терапевти! Иначе нямаше в професионалната им квалификация да пише „социални работници“.“

 

В знак на ядно пренебрежение привърженикът на НБУ се оттегля от спора  и препраща събеседника си към НБУ за информация. Тук опонентът нанася удар:

 

„… искате да кажете, че НБУ предлага в опаковката на „клиничен социален работник“ психотерапевти и психолози?! Че всъщност съдържанието е същото, само наименованието е различно?!“

 

Почитателят на НБУ нанася пак удар под кръста с помощта на психотерапевтичната си софистицираност (между другото – чест прийом сред гилдията):

 

„…лек ден , нищо не искам да казвам, каквото казах – казах, какво вие си фантазирате е отделен въпрос. Определено не четете какво пиша и не сте във Възрастния[2].“

 

Дискутант № 2 подозира, че

 

„…наистина в опаковката на клиничен социален работник НБУ не произвежда специалисти за социална работа, а нещо друго.“

 

Гласът на разума (дискутант №3) пита:

 

„Странно, какво?“

 

Дискутант № 2 (не-почитател на НБУ) добавя към критиката си биографични факти и съждения:

 

“…лично познавам поне 7-8 от тях, когато я създадоха тази специалност. Уважавам ги и си ги харесвам, но не са работили никога социална работа в институции. Ххххх Ууууу е единственото изключение, за което знам и наистина си личи, когато започне да говори.“

 

Дискусията върви към покой, когато в нея влита друга персона, която (под псевдоним) се провиква (виртуално):

 

„Стига! Къде са линковете на немски, френски, италиански или може би руски. Сещам се за поне един университет в РБ където се преподава на английски и държавния изпит е на английски (и не е филология). А и обичайното българско „тия на какво ги учат в университета“… Явно има вопиюща нужда от законови рамки на психологичната помощ (работа), не може все пак „и тако и вако“…“

 

Това дава възможност на обезсърчен труженик в полето на психотерапевтичното обучение да припомни:

 

„При нас всичко е наопаки. Психологията е метната в хуманитарен профил. Едва след магистратура, трябва да избереш направление и да вложиш още хиляди лв., за да можеш да практикуваш с името психотерапевт (Когнитивно поведенческа психология, Семейни констелации, Юнгиянци, … марсианци…и т.н. т.н. За справка с Германия – Психологията е специалност в Медицински университет. Изучават се биопсихилогия, биохимия, статистика, анатомия, три направления…Бакалавър е 3 г., магистър 2 г. ,такса 130 евро семестър. Излизаш психотерапевт и веднага си лапнат, поради остра нужда от кадри. В здр. осиг. влизат 60 ч. годишно психолог като личен лекар. Имаш избор, лабораторна, научна, институционална, клинична, частна работа. Тук дори закон няма. Учиш 10 г., за да чакаш в някое училище да те вземат за смешни пари. Действителността е жалка картинка. И ние последните войни, трябва да искаме промяна, защото върви към същата ситуация от преди 10-15 г. Бълваха кадри педагози, нямаше работни места…преквалифицираха се. Сега има недостиг на учители…сега се притесниха в МОН, та взеха им вдигнаха заплатите, подобриха условията…Вместо да се ядем един друг…да бъдем единно съсловие, за да се работи в посока приемане на закон и регламент. Всеки носи отговорност за знанията, уменията и дипломите си. Пазарът-клиентът е този който те определя дали си специалист и ставаш за подобна професия.“

 

Става ясно, че става въпрос за знания и умения, които търсят пазар.  И за политика, но пак, свързана с пазарната реализация на уменията:

 

„Защото един бъдещ такъв закон няма да бъде правен от хора, врели и кипели в практика и теория, като споменатата по-горе Ххххх, а от чиновници, които понятие си нямат за какво става дума. И покрай сухото ще изгори не само и суровото. Въпросът е не само да има закон, първият въпрос е кой и как ще регламентира това професионално поле.“

 

Другата ключова дума е „услуга“, която не се разпознава от широката общественост, включително и от тези във властта (пишещите законите и контролиращи ресурсите):

 

„Това, че се разпознава потребността от нов вид терапевтична услуга и се създава програма за обучението ѝ, е похвално, не е повод за притеснение, макар общността да не разбира напълно смисъла и характеристиките на привнесен отвън/ от чужбина опит. На нивото, на което сме сега, всички програми са увиснали във въздуха по един или друг начин, а това, което пише на един или друг сайт на един или друг университет, е как конкретният университет вижда нещата, не стандарт. Стандарт няма.“

 

Следва разочарование:

 

„Миш маш с красиви сертификати, събиращи прах! Факт!“

 

Виновникът е неразбиращият чиновник:

 

„И за жалост също като учебниците които се пишат от чиновници…така и законите.“

 

На когото ще се противопостави организираната гилдия:

 

„И все пак не ми се иска да оставаме пораженски смирени. Все пак една общност, група биха могли да внесат текстове, идеи в проектозакони. От други групи по други болни теми съм участвала и е възможно. Изисква се много време, усилия, организация. Но е шанс.“

 

Това поражда надежда:

 

„…точно, точно това си мислех! А защо такъв проект да не бъде изработен и внесен именно от общността? Та кой по-добре познава и проблемите й, и силните й страни?“

 

Глас от реалността припомня:

 

„Каквито и дисциплини за изучаване да включва специалността „Клинична социална работа“, тя дава единствено право на желаещите да продължат обучението си в някое направление по психотерапия, което отнема толкова време, колкото е регламентирано от БАП. Завършващите клинична социална работа не са нито психолози, нито терапевти, нито психиатри, нито лекари. За да добият правоспособност като психотерапевти трябва като всички останали специалисти да покрият 1400 учебни часа специализирана част на обучение в метода, който са избрали (не по- малко от 4 години).
Обучението включва следните елементи:
· Личен психотерапевтичен опит – включва обучителна анализа, собствен опит или други методи съдържащи елементи на себерефлексия, терапия и личен опит (не по-малко от 250 уч. ч.).
· Теоретично обучение – включва отчасти общообразователна и университетска теоретична подготовка по психотерапия и друга част специфична теория на метода (модалността).
· Практика – включва собствена практика под супервизия с продължителност поне 2 години.
· Стаж в институция за психично здраве или еквивалентен професионален опит, включващ опит с психо-социални кризи и взаимодействие с други специалисти в областта на душевното здраве.
Супервизия, обучение и лична терапия (собствен опит) се извършват от квалифицирани според стандартите на БАП специалисти.
5. Завършено обучение
А. В края на обучението си психотерапевтът трябва да показва лична, социална и професионална зрялост и посветеност на работата, съгласно професионалните и етични норми.
Б. Трябва да бъде оценена теоретичната и практичната му подготовка.
В. Психотерапевтът трябва да е завършил необходимото университетско или еквивалентно образование в областта на науките за човека или социалните науки и да има 4-годишно обучение в психотерапевтичен метод (модалност).
Г. Психотерапевтът трябва да членува в професионална организация, която има етичен кодекс, процедури за оплакване и дисциплинарни процедури, съответни на БАП“ (Правилник за Удостоверяване на правоспособност по психотерапия според стандартите на БАП).“

 

Полека социалната работа изчезна напълно, окончателно и безвъзвратно.

Разговорът се оказва, че е между терапевти:

 

„ Терапевтичните компетенции трябва да бъдат надграждани с продължаващо обучение. Завършилите обща психология в това число, ако искат да се занимават с някакъв вид психотерапия.“

 

Объркването е забелязано:

 

„И аз съм съгласен, но не разбирам защо говорим неща, които всички знаем“

 

Припомняме си, че:

 

„ КСР не е екзотична специалност, опаковка на нещо друго. В Америка е популярна и уважавана специалност, която се практикува и частно.“

 

Припомнен е казус, в който клиент обвини терапевт в злоупотреба, но от това не произтече нищо, освен ФБ вайкане, охкане и припомняне, че трябва да се затегне контрола върху терапевтите. Просто така, без да се познава изобщо случая. От ФБ.

 Духът се повдига от гласа на потребностите (тези, които ние можем да разпознаем, не други):

 

„А знаете ли колко голяма нужда имат психиатриите от истински клинични социални работници. Крещящааааа.“

 

Отговорът е отново в пазарната парадигма – пазарът на професионалисти:

 

„Няма да има КСР в психиатриите, защото за да има трябва да има уважение, признаване и ценене на тази професия. Дори и в тази група го няма. Ще си останем с нуждата…“

 

Духът на конкуренция се възвръща. Започва спор, как психотерапията се сблъсква с по-малко софистицираните (по евтини, също така) подходи:

 

„Виждам, че професионалният идентитет на трите професии психолог, психотерапевт, социален работник продължават да се смесват. Никъде у нас няма длъжност психотерапевт. Ако Вие практикувате психотерапия в училище, в ЦОП или някъде другаде, то е в нарушение или в ущърб на другата Ви роля. Няма как да си психотерапевт и да търсиш работа на някого, няма как да си психотерапевт на дете и след 6 месеца да присъстваш на педагогически съвет, където го изключват. Не може да си психотерапевт и да готвиш и обядваш с клиента си на една маса в ЦСРИ. Сори….ама не бива така.“

 

Възниква понятието „институционална психотерапия“ (държавна?):

„Това, че работите в институции, които целят лична промяна за клиентите не Ви прави техни психотерапевти и няма нужда, защото там трябва да се работи по модела на институционална психотерапия.“

 

Прокарва се разлика между институция и институционална култура и индивидуална връзка, което е някак си монопол на обучените, посветените в тайнството:

 

„Институцията е психотерапевтична, а не хората са в психотерапевтична връзка с клиента.“

 

И все пак – подозрението, че нещо липсва:

 

„Но у нас това не го преподават никъде май.

 

На помощ идва the almighty САЩ:

 

„In the United States, many different types of mental health professionals provide therapy. These include psychologists, clinical social workers, marriage and family therapists, and licensed professional counselors….Social workers work within communities to improve the lives of people. They provide casework, manage social services agencies and organizations, and work to improve social systems via various types of advocacy. Social workers sometimes specialize in working in specific types of institutions including hospitals and health care organizations, schools, correctional institutions and shelters. Some social workers undergo additional training and licensing to become clinical social workers. Licensed clinical social workers can diagnose and treat mental illness and provide psychotherapy.“

 

 Истината, голата и окончателна истина за това какво да прави и какво – не социалният работник постепенно излиза наяве:

 

„Клиничният социален работник не е равен на социален работник. Той има компетентност да провежда психотерапия, кога, дали и защо и в какъв контекст е отделен въпрос и опредено не обядва на една маса с пациента.“

 

Rumen Petrov (това съм аз, както казваше Льоклерк в „Ало, Ало“) кисело се намесва:

 

„Добра дискусия! За социалната работа, разбирана като извън – институционална работа по възстановяването на социалната връзка времето не е дошло. А доста хора направиха бани и психоаналитични мезонети на неин гръб. Поне да бяха написали нещо смислено, вместо само да възпитават в зависимост, на което му казват психотерапия.“

Дискусията не се подновява. Явно съм виновен. Междувременно се чувствам и отговорен, защото някои от дискутантите са ми били студенти а аз не сам ги научил на нищо за:

  1. Социалната несправедливост, бедността, дискриминацията. И за това колко са важни тези неща, макар и да са отблъскващи и страшни.
  2. Многото форми (скрити и явни, болестотворни и съблазнителни) на пернициозна власт.
  3. Как да си отговарят на въпроса дали определени публични политики са справедливи или не.
  4. Каква е общото и различното между професионалиста и гражданина и те какви предпочитат да бъдат, стига да могат, разбира се.

 

В моя защита ще кажа, че не съм автор на тяхното обучение. Но това е слаба защита. Както е и слаба защита, че в другите университети под етикета „Социални дейности“ се преподава отчайващо безкритично социално подпомагане или доволно мракобесна социална педагогика. Също слабо е да се оправдая, че колегите психотерапевти безскрупулно (въпреки очевидния конфликт на интереси) преподават психология или социална работа на жадни за психотерапия психолози, които се изпотрепват да се докарат на евентуалните си ментори в извън-университетското си обучение по частните психотерапевтични школи, които най-нахално си набират обучаеми сред студентите.

Да живее академичността и свободната критична мисъл!

Един гол Фейсбук остана, в който видяхме как безскрупулният Цуки гледа с психопатна равнодушност и се чуди защо хората намират изобретението му и управлението му за неморално.

 

Bottom of Form

[1] https://historyofsocialwork.org/eng/index.php

[2] Понятие от транзакционния анализ – психотерапевтична школа с родоначалник Ерик Берне. В психотерапията, която иначе работи за еманципиране от властта е пълно с школи, родоначалници и бащи-основатели. И майки – основатели, които по – често се борят една с друга за званието „по-добра дъщеря на Бащата“.